Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (50)

Падането

След първата вълна на ентусиазъм около пускането на „Макинтош“ през втората половина на 1984 г. продажбите започват да спадат. Проблемът е сериозен: компютърът е впечатляващ, но отвратително бавен и маломощен, което не може да се компенсира от никакви специални ефекти. Красотата му идва от това, че потребителският интерфейс прилича на слънчева стая за игри, а не на мрачен екран с трептящи зелени букви и скучни команди. Това обаче е причината за най-голямата му слабост. За кодирането на един символ на текстови дисплей (text-based display) е необходимо по-малко от един байт, докато за изписването на буква от някой елегантен шрифт, пиксел по пиксел, „Мак“ използва двайсет-трийсет пъти повече памет. „Лиса“ се справя с този проблем благодарение на над 1000 килобайта оперативна памет, но „Макинтош“ има само 128.

Друг проблем е липсата на вътрешен твърд диск. Когато Джоана Хофман настоява да сложат такъв, Джобс я нарича „промит мозък от «Ксерокс»“. Настоява да има само едно дискетно устройство. Когато потребителят иска да презапише данни, започва едно жонглиране, пъхане и вадене на дискети от единственото флопи. Освен това „Макинтош“ няма вентилатор — още един пример за догматичната упоритост на Джобс. Според него вентилаторите развалят спокойствието, което излъчва компютърът. Това обаче причинява дефекти в много компоненти и спечелва на „Макинтош“ прозвището „бежовият тостер“, което не помага за пазарния му успех. Понеже е атрактивен, новият компютър се продава добре през първите няколко месеца, но когато хората виждат ограничените му възможности, търсенето спада.

— Изкривяването на действителността може да послужи като стимул, но в един момент истинската действителност те фрасва — оплаква се Хофман.

В края на 1984 г., когато „Лиса“ на практика не се търси, а продажбите на „Макинтош“ падат под десет хиляди на месец, Джобс взема грешно, нехарактерно за него решение, подтикнато от отчаянието. Решава да вземе непродадените бройки на „Лиса“, да сложи емулатор (програма, която репликира операционната система) на „Макинтош“ и да ги продава под името „Макинтош XL“. Проектът „Лиса“ обаче е прекратен и не се предвижда да се възобнови. Това е един от малкото случаи, в които Джобс прави нещо, което противоречи на убежденията му.

— Побеснях, защото „Мак XL“ бе обречен — разказва Хофман. — Беше просто опит да се отървем от залежаващите „Лиса“.

Мрачното настроение личи от рекламата, която излиза през януари 1985 г. като продължение на анти-IBM настроенията, породени от рекламата „1984“. За жалост между двете има една фундаментална разлика: първата завършва с героичен, оптимистичен тон. В новия сценарий обаче, дело на Лий Клоу и Джей Чиат, се говори за бизнесмени с тъмни костюми и завързани очи, вървящи към ръба на пропаст, където ги чака неизбежна смърт. От самото начало Джобс и Скъли имат колебания. Клипът не представя „Епъл“ в положителна и героична светлина, а просто обижда всеки бизнесмен, който си е купил компютър на IBM.

Двамата настояват за други идеи, но хората от агенцията упорстват.

— Миналата година не искахте да пускате „1984“ — изтъква един от тях.

Когато видеоклипът, заснет от брата на Ридли Скот — Тони, става готов, идеята изглежда още по-зле. Зомбираните бизнесмени, маршируващи към ръба на пропастта, пеят траурна версия на песента от анимационния филм „Снежанка“ на „Дисни“ — „Хей-хо, хей-хо“. Мрачният декор прави клипа още по-зловещ от сценария.

— Не мога да повярвам, че смятате да обидите бизнесмените в цяла Америка, като пуснете това — разкрещява се Деби Колман на Джобс, когато вижда рекламата.

На всяко заседание тя категорично изразява неодобрението си.

— Буквално сложих оставката си на бюрото му. Написах я на моя „Мак“. Това беше обида за хората от бизнеса. Тепърва започвахме да печелим позиции в началото на компютърната предпечатна подготовка.

Джобс и Скъли все пак отстъпват пред увещанията на агенцията и пускат рекламата по време на финала по американски футбол. Рекламата е показана в края на последната четвърт на твърде скучния мач и зрителите я изглеждат равнодушно. Реакцията в страната е предимно отрицателна. „Беше обидна точно за хората, които «Епъл» искаше да привлече“ — разказва президентът на една фирма за маркетингови проучвания пред „Форчън“. По-късно маркетинговият директор на „Епъл“ предлага да публикуват друга реклама в „Уолстрийт Джърнал“, с която да се извинят. Джей Чиат заплашва, че ако „Епъл“ направи такова нещо, агенцията ще купи място за реклама на насрещната страница и ще се извини за извинението.

Безпокойството на Джобс по отношение на рекламата и на общото състояние на „Епъл“ проличава през януари, когато той отива в Ню Йорк за поредица от интервюта. Анди Кънингам от фирмата на Реджис Маккена се заема с посрещането и организацията в хотел „Карлайл“. Когато пристига, Джобс й казва, че декорацията на апартамента му трябва да се промени из основи. Това става в 22:00, а интервютата започват на следващия ден. Пианото не било на правилното място; ягодите не били каквито трябва. Най-голямото му възражение обаче е срещу цветята. Искал да има кали.

— Настана голям спор какво представляват калите — спомня си Кънингам. — Аз много добре знам как изглеждат, защото носех букет от тях на сватбата си, но той заяви, че искал друго цвете и че съм била „глупачка“, защото не съм знаела какво е истинска кала.

Затова тя излиза и понеже това е Ню Йорк, намира отворен магазин, където има такива цветя, каквито иска Джобс. След като оправят декорацията, той започва да критикува облеклото й:

— Този костюм е отвратителен.

Кънингам си дава сметка, че Джобс просто търси върху кого да си излее яда, затова се опитва да го успокои:

— Слушай, знам, че си ядосан, и разбирам как се чувстваш.

— Нищо не разбираш — сопва се Джобс. — Нищо не разбираш, мамка му!