Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (123)

Речта в Станфордския университет

Отначало Джобс запазва в тайна продължаващата битка с рака — казва на всички, че се е „излекувал“ — също както мълчи за диагнозата си през октомври 2003 г. Тази потайност не е изненадваща; тя е част от неговата природа. По-изненадващо е решението му да говори публично за рака. Въпреки че рядко държи речи, ако не се броят представянията на нови продукти, той приема поканата на Станфордския университет да изнесе приветствена реч на годишния акт през юни 2005 г. Тревогата за здравето му и мисълта, че наближава 50, го подтикват към размисъл.

Джобс се обажда на брилянтния сценарист Аарон Соркин да му помогне при написване на речта и му изпраща някои своя идеи.

— Това бе през февруари, тогава не получих отговор. През април му позвъних и той каза „А, да“, а аз му пратих още няколко идеи — разказва Джобс. — Накрая го приклещих на телефона и той само повтаряше „Да, да“, докато накрая дойде юни, а той не ми беше пратил нищо.

Джобс е обхванат от паника. Той винаги е писал сам презентациите, но никога не е изнасял приветствена реч на годишен университетски акт. Една нощ сяда и написва речта без ничия помощ; използва само някои идеи след разговор с жена си. В резултат се получава една много лична и пряма реч, изчистена и персонализирана като съвършените продукти, които сам създава.

Алекс Хейли казва веднъж, че най-доброто встъпление е „Нека ви разкажа една история“. Хората не са страстни привърженици на лекциите, но всеки обича да му разказват случки. Именно такъв подход избира Джобс.

— Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот — започва той. — Не нещо тежко и официално — просто три истории.

Първата е за напускането на университета „Рийд“.

— Така имах възможност да посещавам само лекциите, които ми бяха интересни — казва той.

Втората е за шанса, който му дава изгонването му от „Епъл“.

— Да бъдеш преуспял, тежи, а да си начинаещ, ти дава лекота. Тогава не си напълно уверен в нищо.

Студентите слушат с необичайно внимание, независимо от бръмченето на самолета над главите им, от който виси рекламен банер с надпис „Рециклирайте електронните си отпадъци“. Историята, която приковава вниманието им обаче, е третата. В нея той говори за диагнозата „рак“ и за осъзнатостта, която му е донесла тя:

„Да помня, че скоро ще бъда мъртъв, е най-мощният стимул да пренаредя приоритетите в живота си. В лицето на смъртта всички външни очаквания, цялата гордост, страхът от трудностите или от провал просто изчезват и остава само това, което наистина е важно. Да помниш, че се приближаваш към смъртта, е най-добрият начин, който познавам, за да преодолееш погрешното убеждение, че имаш нещо за губене. Вече си изложен на показ. Няма причина да не следваш сърцето си.“

Умелият минимализъм на речта й придава простота, чистота и чар. Където и да търсите — от разни антологии до YouTube — няма да намерите по-добра реч за годишен университетски акт. Някои вероятно са на по-важни теми (например речта на Джордж Маршал в Харвард през 1947 г., когато оповестява план за възстановяване на следвоенна Европа), но никоя не е изпълнена с толкова благородство и достойнство.