Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (126)

Екранът тип „тъчскрийн“

Един от инженерите на „Майкрософт“, който разработва за тях таблетен компютър, е женен за приятелка на Лорийн и Стив Джобс. За своя петдесети рожден ден той кани семейство Джобс, а също и Бил и Мелинда Гейтс. Джобс отива малко неохотно.

— Всъщност Стив се държа доста приятелски с мен, но не и с рожденика — спомня си Гейтс.

Гейтс се дразни от факта, че въпросният човек не спира да бърбори и разкрива поверителна информация за таблетния компютър, който е разработил за „Майкрософт“.

— Той е наш служител, а говори за нещо, което е наша интелектуална собственост — казва Гейтс.

Джобс също се ядосва на бъбренето на инженера и впоследствие става точно онова, от което Гейтс се страхува. Ето какво разказва Джобс:

Оня тип не спираше да дрънка как „Майкрософт“ щели тотално да променят света с неговия софтуер за таблет и така щели да направят излишни ноутбуците. „Епъл“ пък трябвало да закупи правата за ползване на неговия софтуер. Той обаче бе подходил погрешно към разработката на устройството. При него трябваше да се използва перо. Така подписва смъртната си присъда. Онази вечер сигурно за десети път ми разправяше за разработката си. Така ми беше втръснал, че когато се върнах вкъщи, казах: „По дяволите, да му покажем на този как трябва да изглежда един таблет.“

Следващия ден Джобс отива в офиса, събира екипа си и казва:

— Искам да направим таблет без клавиатура и без перо.

Потребителите трябва да са в състояние да пишат, като докосват екрана с пръсти. Това означава екранът да притежава функция, станала известна по-късно като multi-touch (мултитъч) — възможността да се изпълняват множество команди едновременно.

— Така че момчета, можете ли да ми направите сензорен мултитъч дисплей? — пита той.

Това отнема около шест месеца и накрая инженерите разработват „суров“, приемлив вариант на исканото от него.

Джони Айв има различен спомен за това, как всъщност е бил създаден мултитъч екранът. Той казва, че по онова време неговият екип вече е разработил подобно нещо за тракпад^[1] на MacBook Pro и е търсел начин да приложи тази функция и при компютърния екран. Те ползват прожектор, за да покажат на една стена как ще изглежда този начин на въвеждане. „Това ще промени всичко“ — казва Айв на хората си.

Той обаче не показва веднага постигнатото на Джобс, защото екипът му работи в свободното си време и Айв не иска да попари ентусиазма им.

— Стив обикновено изстрелва мнението си, затова не му показвам нищо в присъствието на други хора — спомня си Айв. — Той щеше да каже „Това е боклук“ и да се отнесе презрително към идеята. За мен идеите са нещо много деликатно, крехко, затова човек трябва да е внимателен по време на разработването им. Давах си сметка, че ако той отхвърли тази, ще е жалко, защото тя бе много важна.

Айв подготвя демонстрация в своята конферентна зала и я показва само на Джобс, знаейки, че без публика е по-малко вероятно да направи някой безцеремонен коментар. За щастие Джобс намира идеята за страхотна. „Това е бъдещето“ — казва възторжено той.

Всъщност идеята е толкова добра, че Джобс разбира, че тя може да реши проблема с интерфейса на бъдещия мобилен телефон. Този проект е много по-важен, затова той преустановява временно разработването на таблета, за да адаптира мултитъч технологията за екран на мобилен телефон.

— Успеехме ли да я приложим в телефона — спомня си Джобс, — винаги можехме да я използваме и при таблета.

Джобс свиква Фадел, Рубинщайн и Шилер на тайна среща и Айв прави демонстрация на мултитъч екрана. „Еха!“ — казва Фадел. Всички го харесват, но не са сигурни дали ще могат да го внедрят в мобилен телефон. Решават да работят по две направления: P1 е кодовото име за телефона, разработван с управляващия пръстен на iPod, а P2 е алтернативата с мултитъч екран.

Една малка компания в щата Делауеър на име „Фингъруъркс“ вече произвежда мултитъч тракпадове. Основана от двама преподаватели в университета на Делауеър — Джон Илайъс и Уейн Уестърман — тя е разработила таблети с мултитъч и е регистрирала патенти за различните жестове с пръсти, като натискане и плъзгане. В началото на 2005 г. „Епъл“ без шум закупува компанията, всичките й патенти и услугите на двамата й основатели. „Фингъруъркс“ прекратява продажбите за други производители и регистрира новите патенти от името на „Епъл“.

След шест месеца работа над двата варианта (Р1 и Р2) Джобс свиква най-доверените си хора в конферентната зала, за да вземат решение. Фадел е работил усилено, за да разработи модела с управляващ пръстен, но признава, че не са намерили прост начин за избиране на телефонни номера. Подходът с мултитъч екран е по-рискован, защото не са сигурни дали ще намерят решение на всички производствено-технологични въпроси, но същевременно е по-вълнуващ и перспективен.

— Всички знаем, че е по-добре да направим този вариант — казва Джобс, посочвайки сензорния екран. — Затова нека да го доразвием.

Тази своя стратегия той нарича „да заложиш компания на бас“ — висок риск, но и висока отплата, ако успеят.

Няколко души от екипа предлагат да се внедри и клавиатура, имайки предвид популярността на телефона „Блекбъри“, но Джобс налага вето на идеята. Физическата клавиатура ще означава по-малко пространство за екрана и няма да бъде така функционално гъвкава и приспособима като тази на сензорен екран.

— Хардуерната клавиатура изглежда лесно решение, но налага много ограничения — казва той. — Помислете колко много иновации можем да разработим, ако направим екранна клавиатура със софтуер. Нека заложим на нея, а после ще намерим начин да я реализираме.

Резултатът е устройство, при което на екрана се появява цифрова клавиатура, за да наберете телефонен номер, „компютърна“ клавиатура за писане на текст и бутони за различните действия. Всичко това изчезва, когато си пуснете видеоклип. Понеже софтуерът замества хардуера, интерфейсът става гъвкав и лесен за адаптиране.

В продължение на шест месеца Джобс отделя част от деня си, за да помага за усъвършенстването на дисплея.

— Това бе най-задълбоченото забавление в живота ми, което някога съм имал — спомня си той.

Множество функции, които днес ни изглеждат очевидни, са резултат от интензивни творчески дискусии. Известно време екипът търси начин да направи така, че устройството да не се включва произволно — например неволно да бъде набран телефонен номер, докато държите телефона в джоба си. Джобс категорично не иска да има бутон за включване и изключване — подобно решение му изглежда „неелегантно“. Екипът му успява да направи така, че когато устройството е в „спящ“ режим, да се активира с плъзгане на пръста по екрана.

Друго важно изобретение е сензорът, който „усеща“ кога сте доближили телефона до ухото си, така че да не се активира случайно някоя функция. Естествено, иконите са с формата, разработена от Бил Аткинсън още за софтуера на първия „Макинтош“ — заоблени правоъгълници. Джобс отделя внимание на всеки дребен детайл, докато екипът търси начин да опрости това, което при другите телефони е направено сложно. Добавят голяма лента, която улеснява временното задържане на разговора и конферентната връзка. Намират прост начин за разглеждане на имейлите, а изборът на приложение става чрез хоризонтален скрол на иконите. Всички тези операции се изпълняват по-лесно, защото всяка има изображение на екрана, вместо да се разчита на вградена клавиатура.