Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (151)

А, да, и още нещо…

В една биографична книга последната дума по принцип се полага на автора. Това обаче е биографията на Стив Джобс. Въпреки че върху това начинание той не наложи пословичното си желание за контрол, подозирам, че няма да отразя истинския му характер, ако в края не му дам думата.

В хода на разговорите ни той много често е разсъждавал за наследството, което ще остави. Ето мислите му, изразени със собствените му думи:

Голямото ми желание бе да създам стабилна компания, в която хората са мотивирани да правят страхотни продукти. Всичко друго беше на заден план. Разбира се, чудесно е да трупаш печалба, защото тя ти позволява да правиш страхотни неща. Мотивираха ме обаче продуктите, а не печалбата. Скъли смени приоритетите така, че основната цел бяха парите. Разликата може би изглежда малка, но в крайна сметка се отразява на всичко: какви хора назначаваш, кой получава повишение, какво се обсъжда на заседанията.

Някои казват: „Да дадем на клиентите каквото искат.“ Моят подход не е такъв. Работата ни е да се досетим какво ще поискат преди още да са го поискали. Мисля, че Хенри Форд навремето е казал: „Ако бях попитал клиентите какво искат, сигурно щяха да ми отговорят: По-бърз кон!“ Хората не знаят какво искат, докато не им го покажем. Затова никога не разчитам на пазарни проучвания. Нашата цел е да прочетем нещата, когато още не са написани.

Едуин Ланд от „Полароид“ говореше за пресечната точка между изкуство и наука. Аз харесвам този кръстопът. В това място има нещо вълшебно. Мнозина изобретяват нови неща — това не е основната отличителна черта на моята кариера. Причината хората да харесват „Епъл“ е това, че в нашите иновации има много изкуство. Мисля, че великите творци и великите инженери си приличат — по желанието да се изразяват. Всъщност някои от най-способните хора, работещи върху първия „Мак“, се занимаваха и с поезия и музика. През 70-те компютрите се превърнаха в начин хората да изразяват креативността си. Великите художници като Леонардо да Винчи и Микеланджело са били и големи учени. Микеланджело е разбирал много от добива на камъни, не само от скулптура.

Хората ни плащат, за да създаваме цялостни продукти, защото нямат време да мислят постоянно за тези неща. Ако имаш истинска страст към страхотните продукти, тя сама те принуждава да ги правиш интегрирани, да свържеш хардуера, софтуера и информацията. Разработваш ново поле, затова трябва да се справиш сам. Ако искаш продуктите ти да са отворени за чужд хардуер или софтуер, трябва да жертваш част от идеите си.

В различни периоди от миналото Силициевата долина е била олицетворявана от различни фирми. Дълго време неин символ беше „Хюлет-Пакард“. След това, в ерата на полупроводниците, такива бяха „Феърчайлд“ и „Интел“. Мисля, че за известно време символът беше „Епъл“, но после слезе от сцената. Сега са пак „Епъл“ и „Гугъл“ — но „Епъл“ малко повече. Според мен издържахме изпита на времето. От доста време съществуваме и все още сме на гребена на вълната.

Лесно е да хвърляме камъни по „Майкрософт“. Те очевидно паднаха от шампионската стълбица и се превърнаха в незначителен играч. Въпреки това оценявам постиженията им и знам колко им е било трудно. Те бяха много добри в търговската част, но никога не са били достатъчно ориентирани към продукта. Бил обича да се представя като човек на продукта, но не е. Той е търговец. За него завладяването на бизнеса беше по-важно, отколкото правенето на велики продукти. Той стана най-богатия човек в тази област и ако това е било целта му, значи я е постигнал. Не такава обаче беше моята цел и понякога си мисля, че в началото и той е мислил като мен. Възхищавам му се за компанията, която изгради — впечатляваща е — и ми е приятно да работя с него. Умен е и дори има чувство за хумор. „Майкрософт“ обаче никога не е носил духа на свободните изкуства. Дори след като видяха „Мак“, не можаха да го изкопират добре. Изобщо не схванаха основната идея.

Имам си една теория защо фирми като IBM и „Майкрософт“ западат. Компанията върши страхотна работа, пуска нови продукти, установява монопол в определена област и тогава започва да пренебрегва качеството. Започва да цени добрите търговци, защото приходите растат благодарение на тях, а не на инженерите и дизайнерите. Така в крайна сметка търговците започват да управляват компанията. Джон Ейкърс от IBM беше умен, сладкодумен, невероятен търговец, обаче не разбираше нищо от продукта. Същото се случи с „Ксерокс“. Когато търговците управляват компанията, хората, разработващи продуктите, губят тежест и много от тях просто си тръгват. Така стана в „Епъл“, когато дойде Скъли — чисто моя грешка — и с „Майкрософт“, когато Балмър пое ръководството. „Епъл“ имаше късмет и се съвзе, но се съмнявам, че това ще стане с „Майкрософт“, докато Балмър е начело.

Противно ми е, че някои хора наричат себе си „предприемачи“, когато единствената им цел е да създадат фирма, а после да я продадат или да пуснат акции, за да гушнат парите и да си тръгнат. Мързи ги да свършат работата, която е необходима, за да изградят истинска компания — а то е най-трудното в бизнеса. Само това е начинът да допринесеш с нещо и да увеличиш наследството, оставено от онези преди теб. Изграждаш компания, която ще отстоява принципите си за поколения напред. Това направиха Уолд Дисни, Хюлет, Пакард и хората, които създадоха „Интел“. Направиха компании, които ще оцелеят дълго, не се интересуваха само да спечелят пари. Такава искам да бъде и „Епъл“.

Не съм съгласен с твърденията, че само тъпча хората. Ако нещо не е свястно, аз просто им го казвам в очите. Моята работа е да бъда честен. Знам какво говоря и обикновено се оказва, че съм прав. Това е културата, която се опитах да създам. Ние сме брутално честни; всеки може да ми каже, че ме смята за пълен кретен, и аз мога да му го кажа. Адски много сме се карали, крещели сме си и това са едни от най-готините моменти в живота ми. Изобщо не ми пукаше да кажа пред всички: „Рон, този магазин е пълен боклук“. Или: „Леле, тая работа съвсем я оплескахме“ — пред инженера, който отговаря за нея. Това е залогът, за да участваш в играта: трябва да си суперчестен. Може би има и по-добър начин, при който всички сме наконтени с вратовръзки и говорим възвишено със сложни фрази, само че аз съм едно просто момче от Калифорния.

Понякога съм бил суров към хората, може би повече от необходимото. Спомням си как веднъж Рийд, още шестгодишен, се прибра вкъщи, а аз току-що бях уволнил някого. Замислих се какво ли му е на този човек да се прибере вкъщи и да каже на малкия си син, че са го изхвърлили от работа. Беше трудно, но все някой трябваше да го направи. Винаги съм приемал за свое задължение екипът да е на ниво и ако не бях аз, никой нямаше да се погрижи за това.

Човек винаги трябва да се стреми да прави нови неща. Дилън можеше цял живот да пее протестни песни и може би щеше да спечели много от това, но не го направи. Трябваше да върви напред и когато през 1965 г. навлезе в музиката с електрически инструменти, разочарова много хора. Концертът му в Европа през 1966 г. беше най-великият, който е правил. Навремето излизаше на сцената, посвирваше на акустичната китара и публиката го обожаваше. После доведе момчетата от „Дъ Бенд“, изпълняваха някое електронно парче и понякога публиката ги освиркваше. На един концерт, когато се канеше да изпее Like a Rolling Stone, някой от залата извика: „Юда!“ Дилън каза: „Свирете колкото силно можете!“ Така и направиха. Същото беше и с „Бийтълс“. Постоянно се развиваха, вървяха напред, усъвършенстваха изкуството си. Точно това съм се опитвал да правя и аз — да вървя напред. Иначе, както казва Дилън, ако не се стремиш да се родиш, значи се стремиш да умреш.

Какво ме мотивираше ли? Мисля, че повечето творци искат да изразят благодарността си за това, че могат да се възползват от стореното преди нас. Аз не съм измислил езика или математическите формули, които използвам. Произвеждам много малка част от храната си, а дрехите вземам наготово. Всичко, което правя, зависи от другите членове на нашия вид. Затова мнозина от нас искат да допринесат за вида. Опитваме се да изразим нещо по единствения начин, който повечето от нас познават — защото не всеки може да напише песните на Боб Дилън или пиесите на Том Стопард. Опитваме се да използваме дарбите, които имаме, за да изразяваме съкровените си чувства, да показваме колко ценим постигнатото преди нас и да добавим нещо към него. Ето това ме мотивираше.