Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (40)

Хайде да станем пирати!

С разрастването си през 1983 г. екипът на „Макинтош“ се премества от „Тексако Тауърс“ в централния комплекс на „Епъл“ на Бандли Драйв. Сградата на „Бандли“ 3 има просторно, модерно обзаведено фоайе с видеоигри, избрани от Бъръл Смит и Анди Херцфелд, стереоуредба „Тошиба“ с колони „Мартин Логан“ и стотина компактдиска. Програмистите се виждат през голяма стъклена преграда като риби в аквариум, а кухнята се зарежда ежедневно със сокове „Одуала“. С течение на времето фоайето се напълва с още играчки, най-забележителни от които са едно пиано „Бьозендорфер“ и мотоциклет BMW, които според Джобс внушават възхищение пред изящното изкуство.

Джобс стриктно контролира назначенията. Стреми се да взема само креативни, дяволито находчиви и леко непокорни хора. Софтуерните специалисти карат кандидата за работа да играе на „Дифендър“, любимата видеоигра на Смит. Джобс му задава нестандартни въпроси, за да провери способността му да мисли, когато е поставен в неочаквани ситуации. Един ден с Херцфелд и Смит интервюират кандидат за мениджър, за когото още с влизането му става ясно, че е прекалено ограничен и стандартно мислещ, за да ръководи програмистите в аквариума. Джобс го подлага на безжалостна словесна атака:

— На колко години се чука за първи път?

Кандидатът се стъписва:

— Моля?

— Какво — да не си девствен?

Кандидатът седи безмълвно и се черви, затова Джобс сменя темата:

— Колко пъти си вземал ЛСД?

Херцфелд си спомня:

— Горкият човечец смени няколко разцветки на червено, затова се опитах да го спася, като му зададох лесен технически въпрос.

Когато обаче кандидатът понечва да отговори, Джобс го прекъсва с думите „Дрън-дрън-дрън“. Смит и Херцфелд за малко да се пръснат от смях.

— Май не съм за тази работа — измърморва клетият кандидат и става да си ходи.

Въпреки противното си поведение Джобс умее да поддържа бойния дух на екипа си. След като смачка самочувствието на някого, той му помага да се изправи и го кара да се чувства така, сякаш участието му в проекта „Макинтош“ е съдбовна мисия. На всеки шест месеца води екипа на двудневни семинари в някой близък курорт.

През септември 1982 г. отиват в Пахаро Дюнз край Монтерей. Петдесетина членове на отдела „Мак“ се събират пред камината в наетата вила. Джобс сяда на масата пред тях. Говори тихо няколко минути, после става, отива при дъската, монтирана на статив, и започва да записва мислите си.

Първата е: „Никакви компромиси“. Това е принцип, който носи както ползи, така и вреди. В информационните технологии често се допускат компромиси. За разлика от тях „Мак“ трябва да стане „безумно върховен“. Той обаче ще е готов най-рано след година и половина — много голямо закъснение. След като определя нов ориентировъчен срок, Джобс заявява:

— Предпочитам да изпуснем срока, отколкото да прецакаме нещо.

Друг ръководител на проекта навярно би допуснал някои компромиси и би определил дата за завършване, след която да не могат да се правят промени. Не и Джобс. На дъската той изписва друга максима: „Не е готово, докато не излезе на пазара.“

После набляга върху будистката сентенция, за която по-късно ми сподели, че му била любима: „Важна е не целта, а пътят, който си извървял до нея.“ За него хората от „Мак“ са специален екип, изпълняващ велика мисия. Някой ден всички те ще си спомнят за съвместното си пътешествие и забравили лошите моменти, ще осъзнаят, че това е едно от най-вълшебните преживявания в живота им.

В края на изказването му някой пита дали не трябва да проучат как са настроени потребителите.

— Не — отговаря той, — защото потребителите не знаят какво искат, докато не им го покажем. — После изважда устройство с размера на тетрадка. — Искате ли сега да ви покажа нещо интересно?

Отваря устройството, което се оказва модел на компютър, който човек може да държи в скута си, с клавиатура и захлупващ се монитор.

— Ето това си мечтая да направим до края на 80-те.

Те са на път да създадат компания, която ще измисли бъдещето.

През следващите два дни се изказват ръководителите на различните екипи в отдела и влиятелният анализатор в областта на информационните технологии Бен Роузън. Вечерите се забавляват с партита около басейна и танци. Накрая Джобс се изправя пред всички и произнася слово:

— Работата, която петдесет души вършат тук, съвсем скоро ще разтърси цялата вселена. Знам, че понякога е трудно да се общува с мен, но това е най-забавното нещо, което съм правил в живота си.

Години по-късно повечето от присъствалите тогава си спомнят с пренебрежение моментите на „трудно общуване“ и са съгласни, че наистина са разтресли света и това е бил най-забавният период в живота им.

На следващия семинар, в края на януари 1983 г., когато „Лиза“ е пусната на пазара, тонът е друг. Четири месеца по-рано Джобс е написал на дъската си: „Никакви компромиси“. Този път една от максимите му е: „Истинският творец се справя навреме“. Нервите са обтегнати. Аткинсън е бил пренебрегнат при интервютата по случай пускането на „Лиса“, затова нахълтва в хотелската стая на Джобс и заплашва, че ще напусне. Стив се опитва да омаловажи пропуска, но инженерът не се успокоява.

— Нямам време да се занимавам с това сега — ядосано измърморва Джобс. — Има шейсет души, които дават всичко от себе си за „Макинтош“ и в момента ме чакат.

Изблъсква Аткинсън от вратата и отива да се срещне с преданите си служители. Произнася въодушевяваща реч, в която обявява, че е решил спора с аудиостудиото за името „Макинтош“. (В действителност проблемът още не е решен, но за момента едно леко изкривяване на действителността не е излишно.) Той вади бутилка минерална вода и символично кръщава прототипа, изложен на масата. В коридора Аткинсън чува веселите възгласи, въздъхва и се присъединява към колегите си. Започва купон с нудистко къпане в басейна, голям огън на плажа и силна музика цяла нощ. После ръководството на хотела ги помолва никога да не се връщат.

Друга от максимите на Джобс по време на този семинар е: „По-добре пират, отколкото някакъв си моряк във флота“. С това иска да събуди бунтарския дух на хората си, да ги подтикне да се държат като авантюристи, които се гордеят с работата си, но и не се свенят да присвояват творенията на другите. Сюзан Кеър обяснява:

— Искаше да ни внуши бунтарски дух. Да повярваме, че можем да изпреварим другите. Че можем да постигнем всичко.

За рождения ден на Джобс няколко седмици по-късно екипът наема един билборд на пътя за централния офис на „Епъл“, на който слагат плакат: „Честит рожден ден, Стив. Важен е пътят, а не целта. От Пиратите.“

В този дух програмистът Стив Капс решава да направи пиратско знаме. Изрязва парче черен плат и дава на Кеър да нарисува череп с кръстосани кости. Като капаче на едното око слага емблемата на „Епъл“. Една неделна вечер Капс се качва на покрива на новопостроената сграда на „Бандли“ 3 и закрепва знамето на един стълб от скелето, забравен от строителите. То се развява седмици наред, докато една нощ членове от екипа на „Лиса“ не го открадват, след което изпращат на екипа на „Мак“ бележка с искане за откуп. Капс повежда щурмови отряд, който нахлува във вражеския отдел и успява да отнеме знамето от секретарката, натоварена да го пази. Някои по-зрели членове на ръководството на „Епъл“ започват да се опасяват, че корсарският дух на Джобс става неуправляем.

— Издигането на флага беше глупава постъпка — смята Артър Рок. — Така казваха на останалите в компанията, че не ги бива.

Джобс обаче страшно харесва идеята и нарежда знамето да стои гордо на покрива до завършването на проекта „Макинтош“.

— Ние бяхме ренегати и искахме всички да разберат.

Ветераните в екипа „Мак“ се научават как да отстояват позицията си пред Джобс. Ако си вършат добре работата, той приема непокорството им, дори им се възхищава за това. През 1983 г. най-запознатите с полето за изкривяване на действителността откриват нещо друго — че при необходимост могат кротко да пренебрегват заповедите му. Ако се окажат прави, той оценява бунтарското поведение и непокорството им. В крайна сметка нали и той се държи така.

Най-показателният пример за това е свързан с избора на дисково устройство за „Макинтош“. В „Епъл“ има специален отдел за производство на устройства за съхраняване на информация и той разработва флопи с кодовото название „Туиги“, което може да чете и записва върху онези тънки, деликатни 5.25-инчови дискети, които по-възрастните читатели сигурно си спомнят. През пролетта на 1983 г. обаче, малко преди пускането на „Лиса“, става ясно, че „Туиги“ дава дефекти. Но понеже компютърът има твърд диск, това не е болка за умиране. „Мак“ обаче няма харддиск и затова проблемът е сериозен.

— Бяхме пред паника — споделя Херцфелд. — Използвахме само едно флопи „Туиги“ и нямахме твърд диск като резерва.

Екипът обсъжда проблема по време на семинара през януари 1983 г. и Деби Колман представя на Джобс данни за процента на дефектните флопита. Няколко дни по-късно той отива във фабриката на „Епъл“ в Сан Хосе, за да види как се произвежда „Туиги“. Повечето от половината се бракуват. Джобс побеснява. Почервенява като рак и започва да крещи и заплашва с уволнения. Боб Белвил, началникът на инженерите в „Мак“, спокойно го извежда на паркинга, за да се разходят и да обсъдят възможните решения.

Една от идеите на Белвил е да използват новото три и половина инчово флопи на „Сони“. При него дискетите са защитени с по-дебела пластмаса и могат да се поберат в джобче на риза. Друга възможност са произвежданите по лиценз на „Сони“ устройства на един дребен японски доставчик, „Алпс Електроникс“, който осигурява флопита за Apple II. Така ще им излезе по-евтино.

Тримата с Белвил и Род Холт (на когото Джобс поръчва да проектира захранването на Apple II) отиват в Япония, за да решат какво ще правят. В Токио се качват на влака-стрела и посещават фабриката на „Алпс“. Инженерите там дори нямат работещ прототип, само груб модел. Джоб много го харесва, но Белвил се ужасява, защото не вижда начин японците да произведат достатъчно флопита за „Мак“ в рамките на една година.

Докато обикалят други японски фирми, Джобс се държи отвратително. Ходи по дънки и маратонки на среща с японски бизнесмени, облечени с тъмни костюми. Често оставя дребните подаръци, които му поднасят съгласно японския обичай, и никога не отвръща на жеста. Зъби се на инженерите, които го посрещат строени в редица, покланят се учтиво и му показват произведенията си. Джобс не харесва нито устройствата, нито угодническото държане на създателите им.

— Защо ми показвате това? — избухва при едно от посещенията. — Това е пълен боклук! Всеки може да сглоби такова флопи.

Въпреки че повечето му домакини са страшно възмутени, някои, изглежда, се забавляват. Те са слушали за оскърбителното му и грубо поведение и сега имат възможност да го наблюдават на живо.

Последната му спирка е във фабриката на „Сони“, разположена в едно мрачно токийско предградие. На Джобс му се струва разхвърляна и грозна. Много дейности се вършат на ръка. В хотела Белвил настоява да използват флопито на „Сони“, което вече е готово, но Джобс не е съгласен. Решава да работят с „Алпс“, за да произвеждат сами устройствата, и заповядва на Белвил да прекрати всякакво сътрудничество със „Сони“.

Белвил решава поне отчасти да пренебрегне нареждането на шефа си и се споразумява с един от ръководителите на „Сони“ да подготвят флопито си за „Макинтош“. Когато стане ясно, че „Алпс“ не може да изпълни поръчката навреме, „Епъл“ ще използва резервния вариант. Затова „Сони“ изпраща инженера, проектирал устройството — Хидетоши Комото, който за щастие приема нелегалната си мисия с чувство за хумор.

Всеки път, когато Джобс отива в офиса, за да инспектира хората си — а това е почти всеки следобед — те бързо скриват Комото. Веднъж Джобс го засича случайно на една будка за вестници в Купертино и си го спомня от срещата в Япония, но не заподозира нищо. Веднъж за малко не го хваща, когато неочаквано нахълтва в офиса на „Мак“. Един от инженерите хваща Комото и му посочва килера на чистачите.

— Скрийте се там. Моля ви! Бързо!

Японецът ги поглежда смутено, но скача и се подчинява. Остава в килера пет минути, докато Джобс излезе. Инженерите от „Мак“ му се извиняват.

— Няма защо — отговаря Комото. — Обаче в Америка имате странен начин да правите бизнес. Много странен.

Предвижданията на Белвил се оказват верни. През 1983 г. хората от „Алпс“ признават, че ще им трябва поне още година и половина, за да започнат масово производство на флопитата по лиценз на „Сони“. На един семинар в Пахаро Дюнз Марккула пита Джобс какво ще прави сега. След няколко минути Белвил се намесва и казва, че скоро ще имат алтернатива за флопитата на „Алпс“. След моментно недоумение Джобс се досеща защо е видял водещия инженер на „Сони“ в Купертино. „Кучи син!“ — възкликва, но не ядосано, и се ухилва до уши. По думите на Херцфелд, когато си дава сметка какво са направили зад гърба му Белвил и другите инженери, „Стив преглътна гордостта си и им благодари, че не са му се подчинили и са действали правилно“. В крайна сметка самият той би направил същото в такава ситуация.