Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (49)

Полет във висините

Пускането на „Макинтош“ през януари 1984 г. изстрелва Джобс в още по-висока орбита на славата и това проличава ясно при едно негово пътуване до Манхатън. Там отива на парти, организирано от Йоко Оно в чест на сина й Шон Ленън, и подарява на деветгодишното дете един „Макинтош“. Момченцето страшно харесва компютъра. Художниците Анди Уорхол и Кийт Хейринг също са там и толкова се впечатляват от възможностите на машината, че в съвременното изкуство за малко да настъпи зловещ обрат.

— Я, начертах кръг! — възкликва Уорхол, докато пробва програмата QuickDraw.

Той настоява да занесат един компютър и на Мик Джагър. Роклегендата посреща Джобс с недоумение. Няма никаква представа кой е неканеният гост. По-късно Джобс разказва на хората си:

— Май беше друсан. Ако не, значи има трайно мозъчно увреждане.

За сметка на това дъщерята на Джагър, Джейд, веднага взема компютъра и започва да рисува с MacPaint, затова Джобс го подарява на нея.

По-късно купува луксозния апартамент, който е показал на Скъли в небостъргача „Сан Ремо“ в Манхатън, и възлага да го ремонтират, но никога не отива да живее там. (По-късно го продава на Боно за 15 милиона долара.) Освен това купува голяма къща в испански колониален стил с четиринайсет стаи в Удсайд, сред възвишенията над Пало Алто, бивша собственост на магнат от медодобива. Пренася се в нея, но никога не я обзавежда.

В „Епъл“ позициите му се затвърждават. Вместо да търси начини да ограничава Джобс, Скъли му дава още власт: слива отделите „Лиса“ и „Макинтош“ под негово ръководство. Джобс дава ръководните длъжности на хора от „Макинтош“ и уволнява една четвърт от персонала на „Лиса“.

— Вие се провалихте — заявява, като гледа в очите онези, които са работили по конкурентния проект. — Вие сте Б група. Второкласни играчи. Тук не ни трябват такива, затова някои от вас ще бъдат освободени и ще имат възможността да работят в дъщерните ни компании тук, в долината.

Според Бил Аткинсън, който е работил и по двата проекта, това е не само безсърдечно, а и несправедливо:

— Тези хора работеха упорито и бяха отлични инженери.

Джобс обаче стриктно се придържа към онова, което смята за най-добрия управленски принцип, който е научил в „Макинтош“: че човек трябва да е безмилостен, ако иска да създаде екип от отличници.

— Когато екипът се разрасне, лесно могат да влязат един-двама посредствени служители. Те обаче привличат още посредствени хора, а скоро се появяват и абсолютни некадърници — споделя той. — Опитът в „Макинтош“ ме е научил, че първокласните специалисти обичат да работят само с първокласни специалисти. Затова не можеш да допуснеш посредствени.

За момента двамата със Скъли успяват да се самозалъгват, че приятелството им е все така силно. Изразяват привързаността си един към друг толкова показно, че често приличат на влюбени тийнейджъри. През май 1984 г. се навършва една година от постъпването на Скъли и за да го отпразнуват, Джобс го примамва на вечеря в „Льо мутон ноар“ — луксозен ресторант югозападно от Купертино. Изненадващо, Джобс е поканил управителния съвет на „Епъл“, висшето ръководство и дори някои инвеститори от Източното крайбрежие. Всички поздравяват Скъли, а Джобс „стои отзад, кима и се усмихва като Чешърския котарак“. Джобс открива вечерята с ласкателен тост:

— Най-щастливите два дни в живота ми бяха, когато пуснахме „Макинтош“ и когато Джон Скъли дойде в „Епъл“. Това беше най-великата година в живота ми, защото научих толкова много неща от Джон.

След това подарява на Скъли колаж със снимки от паметните събития през годината.

В отговор Скъли многословно описва радостите, които е преживял като съдружник на Джобс през изминалата година, и завършва с едно изречение, което всеки от присъстващите по различни причини смята за паметно:

— „Епъл“ има един лидер — Стив и аз.

Поглежда към другия край на залата, среща погледа на Джобс и той му се усмихва. По-късно Скъли си спомня:

— Имах чувството, че се разбираме без думи.

Не му убягва обаче, че Артър Рок и някои други гледат загрижено, дори скептично. Те се опасяват, че Джобс го върти на малкия си пръст. Скъли е бил назначен да контролира основателя на фирмата, но сега става ясно, че Джобс държи пълната власт.

— Скъли толкова копнееше за одобрението на Стив, че не можеше да му се опълчи — спомня си Рок.

Скъли може да е смятал, че да изпълнява капризите на Джобс и да се съобразява с професионализма му, е добра стратегия. Той обаче не осъзнава, че не е в природата на Стив да дели властта с когото и да било. Джобс няма желание да се съобразява с никого. Той все повече започва да налага мнението си за управлението на компанията. На едно заседание през 1984 г. например настоява централизираните отдели за маркетинг и продажби да наддават за правото да обслужват различните продуктови отдели. (Това би означавало например екипът „Макинтош“ да реши да не използва маркетинговия отдел на „Епъл“, а да си създаде собствен.) Никой не е съгласен с това предложение, но Джобс продължава да настоява.

— Хората очакваха да взема нещата в свои ръце, да му кажа да си седне и да мълчи, но аз не го направих — съзнава Скъли.

След края на заседанието той чува някой да мърмори:

— Тоя Скъли защо не му затвори устата?

Когато Джобс решава да построи модерна фабрика във Фримонт, където да произвеждат „Макинтош“, стремежът му към естетика и авторитарният му характер се развихрят с пълна сила. Иска машините да бъдат боядисани в ярки цветове като емблемата на „Епъл“, но губи толкова време в разглеждане на различните разцветки, че директорът на производствения отдел Мат Картър накрая просто инсталира оборудването, като го боядисва в бежово и сиво. Когато вижда резултата, Джобс заповядва машините да бъдат пребоядисани в ярките цветове, които той е избрал. Картър възразява — оборудването е скъпо и пребоядисването може да го повреди. Оказва се, че е прав. Една от най-скъпите машини, която пребоядисват в синьо, започва да дава дефекти и я кръщават „Лудостта на Стив“. На Картър му писва и напуска.

— Изхабих толкова сили и нерви да споря с него, и то за такива безсмислени неща, че накрая не издържах — разказва той.

На негово място Джобс слага Деби Колман, която веднъж спечелва наградата на екипа за човек, който най-успешно се е опълчил на Джобс. Но тя знае и как да задоволява капризите му. Когато художественият директор на „Епъл“ Клемънт Монк я уведомява, че Джобс иска стените да бъдат в снежнобяло, тя възразява:

— Не можем да боядисаме фабриката в снежнобяло. Навсякъде ще има прах и други мръсотии.

Монк отбелязва:

— Няма бяло, което да е достатъчно бяло за Стив.

В крайна сметка тя отстъпва. Със снежнобелите стени и яркосините, жълти и червени машини фабриката „заприличва на изложба на Александър Калдер^[1]“, както се изразява Колман.

Когато го попитах защо толкова се е загрижил за външния вид на фабриката, Джобс ми отговори, че така възпитавал любов към съвършенството:

Влизах във фабриката, слагах си бели ръкавици и проверявах за прах. Имаше навсякъде — по машините, по полиците, по пода. Тогава казвах на Деби да почисти. Исках да е толкова чисто, че да можем да се храним от пода. Тя, разбира се, побесняваше. Не разбираше защо е нужно. Тогава не можех да й дам отговор. Излиза, че съм бил повлиян от това, което видях в Япония. Онова, за което много им се възхищавам и което липсваше в нашата фабрика, беше задружната работа и дисциплината. Ако не бяхме достатъчно дисциплинирани да пазим мястото безупречно чисто, нямаше да можем да поддържаме всички онези машини.

Една съботна сутрин Джобс завежда баща си да види фабриката. Пол Джобс винаги е държал това, което прави, да бъде изпипано и инструментите му да са добре поддържани. Сега синът му с гордост показва, че е като него. Колман идва да го разведе.

— Стив направо грееше — спомня си тя. — Беше страшно горд да покаже на баща си своето творение.

Джобс обяснява как работят различните машини и баща му изглежда искрено възхитен.

— Постоянно гледаше баща си, който докосваше всичко и се радваше колко чисто и безупречно изглежда.

Нещата не потръгват толкова гладко, когато на посещение идва Даниел Митеран. Съпругата на френския президент, социалиста Франсоа Митеран, задава (чрез преводача си) множество въпроси за условията на труд, а Джобс, който е вербувал за свой преводач Ален Росман, й обяснява за съвременната роботика и информационните технологии. При хвалбите му как хората му винаги спазват сроковете тя го пита за заплащането на извънредния труд. Това го подразва, затова разказва как автоматизацията помага за намаляване себестойността на труда — тема, която знае, че няма да й бъде приятна.

— Това тежка работа ли е? — пита първата дама на Франция. — Колко дни отпуск имат служителите ви?

На Джобс му кипва и се обръща към преводача:

— Кажете й, като толкова се е загрижила за работниците, да дойде да работи с тях.

Преводачът пребледнява и си глътва езика, затова Росман се намесва и казва на френски:

— Господин Джобс ви благодари за посещението и за интереса ви към нашата фабрика.

Нито Джобс, нито мадам Митеран разбират какво е станало, но преводачът й явно си отдъхва.

След това, докато кара с пълна газ мерцедеса си по пътя за Купертино, Джобс не спира да се оплаква на Росман от поведението на госпожа Митеран. По едно време вдига над 150 км/ч. Един полицай го спира и почва да му пише акт. След няколко минути, преди служителят на реда да приключи, Джобс натиска клаксона.

— Какво има? — пита полицаят.

— Бързам.

Удивително, но полицаят запазва спокойствие. Просто довършва акта и предупреждава Джобс, че ако още веднъж го хванат да кара с превишена скорост, ще отиде в затвора. Още щом потегля, той отново вдига 150.

— Беше абсолютно убеден, че правилата не важат за него — удивява се Росман.

Жена му Джоана Хофман става свидетел на същото нещо, когато няколко месеца след пускането на „Макинтош“ отива с Джобс в Европа.

— Държеше се отвратително и си мислеше, че всичко му е позволено — спомня си тя.

В Париж е уредила официална вечеря с френски производители на софтуер. Джобс обаче решава, че не иска да се вижда с тях. Вместо това се качва в колата си и казва на Хофман, че отива при художника на афиши Фолон.

— Хората бяха толкова сърдити, че отказаха да се ръкуват с нас — разказва тя.

В Италия директорът на местния клон на „Епъл“ — изнежен закръглен човечец — веднага му става антипатичен. Джобс му казва направо, че не харесва работата на екипа му и търговската му стратегия:

— Вие не сте достоен да продавате „Мак“!

Това обаче е нищо в сравнение с реакцията му към ресторанта, избран от клетия директор. Джобс иска строго вегетарианско ястие, но келнерът слага на ястието му сос със заквасена сметана. Джобс започва да се държи толкова противно, че Хофман го заплашва, че ще залее скута му с горещо кафе.

Най-сериозното разногласие между Джобс и европейските му партньори е свързано с прогнозите за продажбите. Като изкривява действителността, той винаги кара хората си да правят по-оптимистични предвиждания. В Европа заплашва управителите на представителства на „Епъл“, че няма да им даде дял, ако не постъпят по същия начин. Те настояват да отразят реалната ситуация и на Хофман се пада ролята на арбитър.

— Към края на пътуването вече цялата треперех — спомня си тя.

По време на това пътуване Джобс се запознава с Жан-Луи Гасе, управителя на „Епъл“ за Франция. Той е един от малцината, които успешно се противопоставят на Джобс при европейската му обиколка.

— Джобс има собствени разбирания за истината — отбелязва по-късно. — Единственият начин да се справиш с него е, като го надвикаш.

Когато Джобс заплашва да ореже пратките за Франция, ако не надуят прогнозите, Гасе се вбесява.

— Спомням си, че го хванах за ревера и му казах да млъкне. Тогава отстъпи. Аз самият лесно се палех, затова забелязах тази черта у Стив.

Гасе обаче остава впечатлен от умението на Джобс да използва чара си, когато се наложи. Франсоа Митеран проповядва „Информатика за всички“ и различни експерти по компютърни технологии идват да му пригласят. Джобс изнася реч пред групата им в хотел „Бристол“ и ги уверява, че Франция може да изпревари другите държави, ако сложи компютри във всяко училище. Освен това намира Париж за романтичен град. По-късно Гасе разказва как задявал жените там.