Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (31)

Леле, ти си богат!

И преди, и след като забогатява, всъщност през целия си живот — първо като бедняк, а после като милиардер — Стив Джобс има сложно отношение към парите. Той е хипи с антиматериалистически възгледи, натрупал състояние от изобретението на свой приятел (който иска да го даде безплатно на хората) и привърженик на дзен, който прави поклонническо пътуване до Индия, а после решава, че призванието му е да създаде голяма компания. И въпреки това тези тенденции не си противоречат, а се съчетават.

Джобс много обича материалните вещи, особено изящно проектираните и изработените като колите на „Порше“ и „Мерцедес“, ножовете „Хенкел“ и уредите „Браун“, мотоциклетите BMW, снимките на Ансел Адамс, пианата „Бьозендорфер“. При все това къщите, в които живее, независимо с колко пари разполага, не са никак впечатляващи и са толкова оскъдно обзаведени, че биха засрамили дори отшелник. Джобс никога не пътува с голям антураж, не ползва прислуга и дори няма бодигард. Купува си хубава кола, но винаги я кара лично. Когато Марккула го кани да си купят частен самолет „Лиърджет“, Джобс отказва (но в крайна сметка взема един „Гълфстрийм“ за „Епъл“). Също като баща си, той е доста опитен в пазарлъка с доставчиците, но не допуска желанието за печалба да надделее над стремежа му за създаване на безупречни продукти.

Трийсет години след трансформирането на „Епъл“ в акционерно дружество той разсъждава как му се е отразило това внезапно забогатяване:

Никога не съм се притеснявал за пари. Израсъл съм в семейство от средната класа, затова никога не съм се опасявал, че ще гладувам. В „Атари“ разбрах, че съм сносен инженер, тъй че винаги щях да имам с какво да се прехранвам. Когато бях в университета и в Индия, доброволно живеех бедно; водех доста скромен живот дори когато работех. Така от доста беден — което беше прекрасно, защото не се притеснявах за пари — изведнъж станах невероятно богат — когато също не се притеснявах за пари.

Наблюдавах хората от „Епъл“, които спечелиха много и се почувстваха длъжни да променят живота си. Някои си купиха ролс-ройси и по няколко къщи, всяка — с иконом и шеф на иконома. Жените им си направиха пластични операции и се превърнаха в онзи странен вид хора. Аз не исках да живея така. Това беше безумно. Зарекох се да не позволявам парите да развалят живота ми.

Джобс не е особено щедър. За кратко създава фондация, но установява, че не може да понася човека, когото е назначил да се грижи за нея, защото постоянно му приказва за „инвестиционна“ филантропия и как да „издейства“ благодеяния. Джобс презира хората, които парадират с човеколюбието си или си въобразяват, че те са го измислили. Преди това без много шум изпраща 5000 долара за фондация „Сева“ на Лари Брилиант за борба срещу болестите на бедността и дори приема да стане член на управителния съвет. Но когато, точно след пускането на акциите, Брилиант довежда в „Епъл“ няколко души от ръководството, за да просят дарения, Джобс не е никак отзивчив. Вместо да им даде пари, проучва как може с един подарен Apple II и една програма VisiCalc да улесни фондацията за провеждането на едно планирано изследване на слепотата в Непал.

Най-щедър подарък прави на родителите си, Пол и Клара Джобс, на които дава акции за 750 000 долара. Те продават една част, за да изплатят ипотеката на дома си в Лос Алтос, и организират малко празненство по този повод.

— За първи път нямаха да изплащат ипотека — спомня си Джобс. — Бяха поканили шепа приятели на почерпка; беше много трогателно. — Въпреки това те не смятат да си купуват по-хубаво жилище. — Нямаха такова желание. Харесваха досегашния си живот.

Единственият лукс, който си позволяват, са ежегодните пътувания с кораб. По думите на Джобс, плаването през Панамския канал е „голяма емоция за татко“, защото му напомня как минавал оттам с военния катер, на път да се уволни в Сан Франциско.

С успеха на „Епъл“ неговият създател се прочува. Inc. е първото списание, което слага снимката му на корицата си — през октомври 1981 г. „Този човек промени бизнеса завинаги“ — гласи надписът отдолу. Джобс е сниман с прилично подстригана брада и сресана дълга коса, по дънки, официална риза и сако, което изглежда малко по-лъскаво от необходимото. Стои наведен над един Apple II и гледа право към обектива с хипнотизиращия поглед, който е усвоил от Робърт Фридланд. „Когато Стив Джобс заговори, в думите му звучи задъханият ентусиазъм на човек, който вижда бъдещето и е сигурен, че то ще се случи“ — обявява списанието.

„Тайм“ следва примера на Inc. през 1982 г. с една поредица статии за млади предприемачи. На корицата отпечатват рисунка на Джобс, отново с хипнотичния му поглед. Според статията той „почти съвсем сам създаде компютърната индустрия“. Приложените биографични бележки, дело на Майкъл Мориц, гласят: „На 26 Джобс оглавява компания, която само преди шест години се е помещавала в спалнята му и в гаража на родителите му, но тази години се очаква да реализира продажби за 600 милиона… Като изпълнителен директор Джобс понякога се държи капризно и грубо към подчинените си. «Трябва да се науча да сдържам емоциите си» — признава той.“

Въпреки славата и състоянието си той все още се възприема като дете на алтернативната култура. При едно посещение в „Станфорд“ сваля скъпото си сако и обувки, качва се на една маса и сяда в поза лотос. Студентите му задават въпроси като кога ще се вдигне цената на акциите на „Епъл“, но той махва пренебрежително. Заговаря за идеите си за бъдещи продукти, например един ден да направи компютър, голям колкото обикновена книга. След като въпросите, свързани с бизнеса, свършват, Джобс на свой ред започва да разпитва изтупаните студенти: „Колко от вас са девствени?“ Чува се смутено кискане. „Колко от вас са пробвали ЛСД?“ Последва още нервен смях и само един или двама вдигат ръце. По-късно Джобс се оплаква, че хората от младото поколение са по-големи материалисти и кариеристи от неговото:

— Когато учех, 60-те тъкмо бяха минали и навсякъде цареше една всеобща целеустременост. Сега студентите дори не мислят идеалистично, или поне не колкото тогава. — Неговото поколение било друго. — Вятърът на идеализма от 60-те все още духа в гърба ни и повечето познати на моята възраст носят това чувство в себе си.