Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (36)

Като „Порше“

Виждането на Джеф Раскин за „Макинтош“ е, че трябва да прилича на куфар, който да се затваря, като клавиатурата се захлупва върху екрана. Когато поема проекта, Джобс решава да жертва преносимостта в полза на запомнящия се дизайн и компактността. Изважда телефонния указател и за ужас на инженерите заявява, че не трябва да надвишава площта, която заема. Затова дизайнерският екип на Джери Манък и Тери Ояма почва работа върху идеята мониторът да стои върху компютъра, а клавиатурата да може да се мести.

Един ден през март 1981 г. Анди Херцфелд се връща от вечеря и в офиса заварва Джобс да обикаля около прототипа на „Мак“ и да спори с творческия директор Джеймс Ферис.

— Трябва да има класически вид, който няма бързо да излезе от мода. Като фолксваген „Костенурка“ — заявява Джобс.

От баща си той се е научил да цени формите на класическите модели автомобили.

— Не, така не става — възразява Ферис. — Линиите трябва да са съблазнителни като на ферари.

— Не, не като ферари — контрира Джобс. — По-скоро трябва да е като порше!

По това време той кара порше 928. Веднъж извиква Бил Аткинсън навън да разгледа колата и заявява:

— Великото изкуство формира вкусовете, не се съобразява с тях.

Възхищава се също от дизайна на „Мерцедес“.

— С времето направиха линиите по-плавни, но детайлите по-изчистени — споделя той веднъж, докато се разхожда на паркинга с някого. — Така трябва да направим макинтоша.

Ояма скицира предварителния проект и прави гипсов модел. Екипът на „Мак“ се събира да го разгледа и да обмени мнения. Херцфелд го нарича „сладък“. Другите също изглеждат доволни. Изведнъж Джобс започва да критикува:

— Прекалено е ъгловат, трябва да има по-заоблени форми. Радиусът на първата фаска трябва да е по-голям, а и не ми харесва ъгълът на скосяване.

На наскоро усвоения дизайнерски жаргон той има предвид ръба, свързващ страните на компютъра. Сетне обаче прави един окуражителен комплимент:

— Е, добре е за начало.

Веднъж-два пъти месечно Манък и Ояма представят нов вариант, преправен според дотогавашните критики на Джобс. Тържествено свалят кърпата от последния гипсов модел и до него нареждат всички предишни варианти. Това не само им помага да следят развитието на дизайна, а и не дава повод на Джобс да ги обвинява, че не са се съобразили с препоръките му.

— Моделите след четвъртия почти не се различаваха от третия — спомня си Херцфелд, — но Стив винаги критикуваше и вземаше нови решения, казваше, че харесва или не харесва определени детайли, които аз едва забелязвах.

Една неделя Джобс отива в магазина „Мейсиз“ в Пало Алто и отново дълго разглежда домакинските уреди, особено тези на „Куизинарт“. В понеделник дотърчава до офиса на „Мак“, казва на дизайнерския екип да купят един и прави куп нови предложения относно линиите, кривините и ъглите на скосяване.

Джобс постоянно повтаря, че машината трябва да изглежда приветлива. В резултат мониторът все повече заприличва на човешко лице. Флопито е под екрана, кутията е по-тясна и по-висока от повечето компютри и напомня глава. Издатината в основата е като брадичка и Джобс намалява дебелината на пластмасовата рамка отгоре, за да не прилича на неандерталско чело. Патентът за дизайна на кутията на „Епъл“ е издаден на името на Джобс, наред с Манък и Ояма.

— Въпреки че Стив не е начертал нито една линия, дизайнът е такъв благодарение на неговите идеи и вдъхновение — признава по-късно Ояма. — Честно казано, не знаехме какво означава един компютър да е „приветлив“ (friendly), докато той не ни обясни.

Със същата маниакална старателност Джобс следи създаването на всичко, което ще се появява на монитора. Един ден Бил Аткинсън нахълтва въодушевен в „Тексако Тауърс“. Хрумнал му гениален алгоритъм за бързо чертане на окръжности и елипси на екрана. Математическите уравнения за чертане на кръг обикновено изискват да се изчислява квадратен корен, което микропроцесорът 68000 не може да прави. Аткинсън обаче е измислил как да го избегне, изхождайки от факта, че сумата от последователни нечетни числа дава последователност от точни квадрати (например 1+3=4, 1+3+5=9 и т.н.). Херцфелд си спомня, че когато Аткинсън демонстрирал метода, всички били впечатлени, но не и Джобс.

— Е, кръговете и елипсите са хубави — признава той, — но как ще начертаеш правоъгълник със заоблени ъгли?

— Не съм сигурен, че е необходимо — отбелязва Аткинсън. После добавя, че е почти невъзможно.

— Исках да използвам само прости графични алгоритми и да ги огранича до най-основните фигури, които се налага да се чертаят.

— Правоъгълниците със заоблени ъгли са навсякъде! — възкликва Джобс, като скача и започва да ръкомаха разпалено. — Само се огледай! — Посочва дъската за писане, масата и други предмети, които са правоъгълни, но със заоблени ъгли. — Навън има още повече!

Извежда Аткинсън на разходка и почва да му показва автомобилни прозорци, билбордове и пътни знаци.

— За три пресечки му показах седемнайсет примера — спомня си по-късно Джобс. — Сочех му ги навсякъде, докато го убедих.

— Когато най-накрая ми показа една табела „Паркирането забранено“, казах „Добре, прав си. Предавам се. Трябва да включим правоъгълник със заоблени ъгли като основна фигура!“ — спомня си Херцфелд. — На другия следобед Бил влезе в „Тексако Тауърс“ ухилен до уши. Програмата му вече чертаеше хубави правоъгълници със заоблени ъгли, и то адски бързо.

В крайна сметка диалоговите прозорци на „Лиса“, „Мак“ и почти всеки друг компютър, създаден след тях, са със заоблени ъгли.

В курса по калиграфия, който посещава в „Рийд“, Джобс се е влюбил в шрифтовете с всичките им серифни и безсерифни варианти, пропорционалните разстояния между буквите и редовете.

— Когато правехме първия „Макинтош“, си спомних всичко това — разказва той.

Тъй като „Мак“ използва битмап изобразяване, могат да се въведат безброй много шрифтове, от най-елегантни до най-недодялани, които се кодират пиксел по пиксел на екрана.

За да програмира тези шрифтове, Херцфелд извиква в покрайнините на Филаделфия приятелката си от гимназията Сюзан Кеър. Кръщават шрифтовете на спирките по главната линия на филаделфийската градска железница: овърбрук, мериън, ардмор, розмонт. Джобс много харесва идеята. Една вечер се отбива при тях и пак започва да разсъждава върху имената на шрифтовете. Обявява, че това са „малки гари, за които никой не е чувал. Трябва да бъдат кръстени на световни градове“. Така ги преименуват на чикаго, ню йорк, женева, лондон, сан франциско, торонто и венеция.

Марккула и някои други така и не оценяват напълно ползата от увлечението на Джобс по типографията.

— Познанията му за различните шрифтове бяха забележителни и постоянно настояваше да използваме най-красивите — спомня си Марккула. — Казвах му: „Шрифтове!? Няма ли по-важни неща, с които да се занимаваме?“

В действителност прекрасният асортимент от шрифтове на „Макинтош“ в комбинация с възможностите за лазерно принтиране и невероятните графични функции скоро допринася за бурния ръст в производството на персонални компютри, а също и за печалбите на „Епъл“. Освен това те въвеждат обикновените хора — от прохождащи издатели на училищни вестници до домакини, редактиращи протоколи от родителски срещи — в тайнствата на типографията, които дотогава са запазена територия за печатари, посивели редактори и други оцапани с мастило клетници.

Освен това Кеър разработва иконите — като кошчето за изхвърляне на файлове — и това помага за налагане на графичния интерфейс. Двамата с Джобс се погаждат идеално, защото, освен че искат да направят „Макинтош“ неповторим, инстинктивно се стремят към най-простите решения.

— Стив обикновено идваше към края на деня — разказва тя. — Питаше какво ново има и винаги проявяваше вкус и усет към визуалните детайли.

Понякога Джобс отива в офиса в неделя сутрин и Кеър започва нарочно да ходи тогава, за да я вижда как работи. От време на време се появяват проблеми. Той отхвърля една от рисунките й на заек — икона за увеличаване на скоростта при кликване с мишката — като казва, че пухкавото животно изглежда „педерастки“.

Джобс отделя голямо внимание и на заглавните ленти в горната част на прозорците и документите. Накарва Аткинсън и Кеър да ги преправят безброй пъти, докато се мъчи да си представи най-добрия изглед. Не харесва използваните при „Лиса“, защото са черни и груби. Иска тези на „Мак“ да са с по-меки форми, с тънки ивици.

— Сменили сме сигурно двайсет различни дизайна на заглавната лента, докато направим такава, която да му хареса — спомня си Аткинсън.

Веднъж двамата с Кеър се оплакват, че Джобс ги кара да си губят времето с дреболии по заглавната лента, когато имат по-важни неща за вършене. Той ги срязва:

— Представяте ли си да гледате това всеки Божи ден? Това не е дреболия, трябва да го направим както трябва.

Крис Еспиноза намира начин да задоволи постоянните изисквания на Джобс към дизайна и властните му наклонности. Бивш възпитаник на Возняк от гаражните години на „Епъл“, той оставя Джобс да го убеди да се махне от „Бъркли“ — с аргумента, че винаги ще има много възможности да учи, но само един шанс да работи върху „Мак“. По своя инициатива Еспиноза решава да направи калкулатор за компютъра.

— Всички се събрахме, когато Крис показваше калкулатора, и чакахме със затаен дъх реакцията на Стив — спомня си Херцфелд.

— Добре е за начало — отсъжда Джобс, — но иначе е скапана работа. Фонът е прекалено тъмен, някои от линиите са с кофти дебелина и копчетата са твърде големи.

Дни наред Еспиноза преправя калкулатора, съобразявайки се с критиките на Джобс, но всеки нов вариант води след себе си нови претенции. Един следобед, когато Джобс идва да го види, Еспиноза представя гениално решение: програма „Стив Джобс, сам си направи калкулатор!“. Тя позволява на потребителя да променя външния вид на машината според собствените си предпочитания, като определя дебелината на линиите, размера на бутоните, щриховката, фона и други черти. Вместо да се изсмее, Джобс сяда и започва да си играе, докато нагласи всичко по свой вкус. След десетина минути е готов. Неговият дизайн, разбира се, е този, който се предлага вграден в „Мак“ и остава стандартен в продължение на петнайсет години.

Въпреки че основното му внимание е съсредоточено върху „Макинтош“, Джобс иска да създаде последователна дизайнерска стратегия за всички продукти на „Епъл“. Така обявява конкурс за дизайнер от световна класа, който да бъде за „Епъл“ онова, което е Дитер Рамс за „Браун“. Проектът получава кодовото название „Снежанка“, но не заради предпочитанията му към цвета, а защото продуктите, които трябва да бъдат създадени, ще бъдат кръстени на седемте джуджета. Конкурсът печели Хартмут Еслингер, германски дизайнер, отговарящ за външния вид на телевизорите „Тринитрон“ на „Сони“. Джобс отива чак до Шварцвалд в Бавария, за да се срещне с него, и остава впечатлен не само от ентусиазма на Еслингер, а и от смелостта му да кара мерцедеса си с над 160 километра в час.

Въпреки че е германец, Еслингер заявява, че „в ДНК на «Епъл» трябва да има изконно американски ген“, който да му придава „калифорнийски“ вид, вдъхновен от „Холивуд и музиката, бунтарския дух и естествения сексапил“. Той създава четирийсет модела на различни продукти, за да илюстрира идеята си, и когато ги вижда, Джобс заявява: „Да, това е!“

Стратегията „Снежанка“, която веднага е възприета за Apple IIc, включва бели кутии, тесни заоблени криви и тънки линии, както за вентилация, така и за декорация. Джобс предлага на Еслингер постоянен договор, при условие че се премести в Калифорния. Стискат си ръцете и — по не много скромните думи на дизайнера — „това ръкостискане скрепи едно от най-съдбовните сътрудничества в историята на индустриалния дизайн“. Фирмата на Еслингер „Фрог Дизайн“ е основана в Пало Алто в средата на 1983 г. с годишен договор за сътрудничество с „Епъл“ на стойност 1.2 милиона долара. Оттогава всеки продукт на компютърния производител носи гордото изявление: „Проектирано в Калифорния“.

От баща си Джобс знае, че отличителната черта на добрия професионалист е стремежът да изпипва дори детайлите, които остават скрити от погледа. Един от най-крайните и показателни примери за прилагането на тази философия е случаят, когато той разглежда печатната платка, предназначена да държи чипове и други компоненти дълбоко във вътрешността на „Макинтош“. Никой потребител няма да я види, но Джобс започва да я критикува от естетична гледна точка:

— Хубава е, но я вижте чипа на паметта. Грозен е. Линиите са твърде сближени.

Един от по-новите инженери го прекъсва и пита какво значение има това:

— Важното е да работи добре. Никой няма да гледа тази платка.

Джобс реагира по характерния си начин:

— Искам да бъде изпипана, въпреки че е вътре в кутията. Добрият дърводелец не използва скапани дъски за гърба на някой гардероб, въпреки че никой няма да ги види.

В едно интервю няколко години по-късно, след като „Макинтош“ излиза на пазара, отново разказва за урока, който е научил от баща си:

— Ако си дърводелец и правиш красива ракла, няма да използваш шперплат за гърба, въпреки че той е залепен до стената и никой не го вижда. Ти самият ще знаеш, че е там, затова ще използваш хубави дъски и за него. За да спиш спокойно нощем, естетиката и качеството трябва да са на най-високо ниво.

От Майк Марккула е научил колко важни са опаковката и представянето. Хората съдят за една книга по корицата й, затова за кутията на „Макинтош“ Джобс избира цветен дизайн и постоянно се стреми да го усъвършенства.

— Караше хората да я преправят петдесет пъти — спомня си Ален Росман, член на екипа на „Мак“ и съпруг на Джоана Хофман. — Потребителят щеше да хвърли опаковката още щом я занесе у дома, но Стив беше обсебен от идеята да я направи хубава.

За Росман това е липса на баланс — харчене на пари за скъпи опаковки, докато се опитват да пестят от микрочипове. За Джобс обаче всеки детайл е важен, защото иска „Макинтош“ да бъде невероятен.

Когато най-после уточняват всичко по дизайна, Джобс събира екипа на специална церемония.

— Истинските художници подписват творбите си — казва им той.

Изважда лист и химикалка и дава на всички да се подпишат. Тези подписи са гравирани във всеки „Макинтош“. Никой не може да ги види, но членовете на екипа знаят, че са вътре, както знаят, че централната платка е подредена по най-елегантния възможен начин. Джобс ги извиква един по един. Първи е Бъръл Смит. Джобс изчаква, докато и последният от общо четирийсет и петимата се подписва. После намира място точно в средата на листа и изписва името си със замах. След това вдига тост с шампанско.

— В такива моменти ни караше да гледаме на работата си като на изкуство — спомня си Аткинсън.