Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (46)

24 януари 1984 г.

Сутринта, когато екипът завършва софтуера за „Макинтош“, Херцфелд се прибира вкъщи изтощен и възнамерява да спи поне едно цяло денонощие. Следобед обаче, след само шест часа сън, отново отива в офиса. Иска да провери дали не са се появили проблеми. Повечето му колеги са там, водени от същото желание. Джобс ги заварва да се мотаят наоколо, замаяни, но възбудени.

— Хей, я се размърдайте! Не сме свършили още! Трябва ни демонстрация за представянето!

Планът му е да направят зрелищен спектакъл пред многолюдна публика, в който да покажат някои от функциите на „Макинтош“ под вдъхновяващата музика от „Огнените колесници“.

— Искам да е готово до края на седмицата, за да направим репетиция.

Всички почват да мърморят недоволно, спомня си Херцфелд, „но докато го обсъждахме, осъзнахме, че ще бъде адски интересно да направим нещо толкова впечатляващо“.

Официалното представяне на „Макинтош“ е насрочено за годишното акционерно събрание на „Епъл“ на 24 януари — осем дни по-късно — в аудитория „Флинт“ на колежа „Де Анса“. Телевизионната реклама и медийната истерия са първите две стъпки от стратегията на Стив Джобс да превръща появата на всеки нов продукт в епохално събитие за световната история. Третата стъпка е публичното представяне на продукта, с тържествена музика и театрални жестове, пред публика от предани почитатели и журналисти, предварително инструктирани да изпаднат в екстаз.

Херцфелд постига забележителен успех, като написва музикална програма за два дена, за да може компютърът да свири „Огнените колесници“. Когато я чува обаче, Джобс обявява, че звукът е лош, и решава да използва стандартен запис. За сметка на това много се впечатлява от речев генератор, който превръща текст в човешка реч с очарователен металически акцент, и решава да го включи в демонстрацията:

— Искам „Макинтош“ да бъде първият компютър, който се представя сам!

На репетицията преди представянето нищо не върви добре. Джобс не харесва как анимираните обекти се движат по екрана и постоянно иска разни дребни поправки. Освен това не одобрява осветлението на сцената и кара Скъли да сяда от стол на стол и да дава мнение за промените, които прави. Скъли няма никакъв опит със сценичното осветление и отговаря плахо като пациент пред очен лекар. Репетициите и промените продължават пет часа, до късно през нощта.

— Направо ни влудяваше, караше се на сценичните помощници за най-малката грешка — спомня си Скъли. — Бях сигурен, че няма да сме готови навреме за представянето на другата сутрин.

Най-много от всичко Джобс се тревожи за собственото си изказване. Скъли се изживява като добър писател, затова предлага някои промени в сценария. Това леко изнервя Джобс, но отношенията им са все още на етапа, в който той обсипва Скъли с ласкателства и гъделичка егото му.

— За мен ти си наравно с Воз и Марккула — уверява го. — Приемам те като един от основателите на компанията. Те я създадоха, но ние с теб създаваме бъдещето й.

Скъли налапва въдицата.

На другата заран 2600-местната аудитория е препълнена. Джобс се появява с двуредно синьо сако, колосана бяла риза и светлозелена папийонка.

— Това е най-важният момент в живота ми — споделя пред Скъли, докато чакат началото на програмата. — Много съм развълнуван. Ти си може би единственият човек, който разбира как се чувствам.

Скъли стиска ръката му и прошепва:

— Късмет.

Като председател на акционерното събрание Джобс първи излиза на подиума, за да даде начало на заседанието, и го прави с един от характерните си призиви:

— Бих искал да открия събранието с един стих на Дилън — на Боб Дилън — отпреди двайсет години.

Усмихва се леко и свежда очи, за да прочете втория куплет на „Времената се менят“. Постепенно извисява глас, за да наблегне на последната строфа:

— „Защото губещият днес ще бъде победител утре. Защото времената се менят.“

Тази песен е химнът, който обединява образа на мултимилионера с лелеяния образ на представител на алтернативната култура. Той притежава пиратски презапис на любимото си изпълнение — от концерт на живо на Дилън с Джоан Бейз на Хелоуин през 1964 г.

Скъли излиза на подиума, за да изнесе доклад за приходите на компанията, и докато каканиже с монотонен глас, публиката започва да се изнервя. Накрая завършва с лична забележка:

— Най-важното, което ми се случи през последните девет месеца в „Епъл“, беше шансът да се сприятеля със Стив Джобс. За мен това приятелство значи много.

Осветлението е намалено, Джобс отново излиза на подиума и произнася драматичен вариант на надъхващата реч от хавайската конференция пред отдела за продажби:

— Годината е 1958. IBM пропуска шанса да купи една прохождаща компания, която е изобретила нова технология, наречена ксерография. Две години по-късно се ражда „Ксерокс“ и досега хората от IBM си ядат ушите от яд.

В залата избухва смях. Херцфелд е слушал различни версии на речта, както в Хавай, така и след това, но сега тя му звучи много по-прочувствено. След като разказва за други грешки на IBM, Джобс заговаря още по-бързо и по-емоционално:

Сега е 1984. Изглежда, че IBM иска всичко. Изглежда, че „Епъл“ е единствената компания, която може да им се противопостави. След като първоначално търговците приеха IBM с отворени обятия, сега се страхуват, че бъдещето може да бъде доминирано и контролирано от IBM. Затова се обръщат към „Епъл“ като единствената сила, която може да гарантира свободата им. IBM иска да владее всичко и насочва оръдията си към единственото препятствие пред пълния контрол на пазара — „Епъл“. Ще позволим ли на Големия син брат да завладее цялата информационна индустрия? Целия информационен век? Нима Джордж Оруел е бил прав?

С наближаването на кулминацията шушукането на публиката преминава в ентусиазирани аплодисменти и накрая — в екстаз. Но преди да се замислят над въпроса за Оруел, лампите угасват и на екрана тръгва рекламата „1984“.

С театрални движения Джобс пресича малката сцена, за да отиде до една масичка с платнена торба върху нея.

— Искам лично да ви представя „Макинтош“.

Изважда компютъра, клавиатурата и мишката, сръчно ги свързва, после вади една от новите 3.5-инчови дискети от джоба на ризата си. Зазвучава музиката от „Огнените колесници“. За момент Джобс затаява дъх, защото миналата нощ демонстрацията не се е получила. Този път обаче се стартира безупречно. Думата МАКИНТОШ се разгръща хоризонтално на екрана, после под нея се изписва: „Безумно върховен“ с калиграфски шрифт, сякаш някой пише буквите на ръка. Несвикнала с такава красива графика, публиката замлъква за момент. Чуват се възгласи на изненада. Сетне, в бърза последователност, се сменят няколко прозореца, демонстриращи различни програми: чертожният пакет QuickDraw на Аткинсън, различни шрифтове, документи, диаграми, чертежи, игра на шах, програма за работа с електронни таблици и карикатура на Стив Джобс с балонче над главата, изобразяващо как му хрумва идеята да създаде „Макинтош“.

След тази демонстрация той се усмихва и представя най-вълнуващата част:

— Напоследък много се изговори за „Макинтош“. Нека обаче днес той сам каже нещо за себе си.

При тези думи се връща при компютъра, натиска копчето на мишката и с треперлив, но чаровен дълбок металически глас „Макинтош“ се представя:

— Здравейте. Аз съм „Макинтош“. Много се радвам, че най-сетне излязох от тая торба.

Единственото, което компютърът не умее, е да изчака, докато истеричните приветствени възгласи заглъхнат. Вместо да направи кратка пауза и да се наслади на мига, той продължава да боботи:

— Макар да нямам голям опит в публичните изказвания, бих искал да споделя с вас една максима, която ми хрумна при първата ми среща с главната машина на IBM: Никога не се доверявай на компютър, който не можеш да вдигнеш. — Отново възторженият рев на публиката заглушава последните му думи. — Очевидно аз мога да говоря. Сега обаче бих искал да замълча и да слушам. И така, имам огромната чест да ви представя човека, който стана мой баща. Стив Джобс.

Настава невиждана врява, хората в залата почват да подскачат и да размахват въодушевено юмруци. Джобс кимва бавно, стиснал устни, но с грейнало лице; после свежда очи и се просълзява. Овациите продължават цели пет минути.

Следобед, след като екипът „Макинтош“ се връща на „Бандли“ 3, на паркинга спира един камион и Джобс събира всички около него. Вътре има сто нови компютъра „Макинтош“, всеки — с плочка, на която е гравирано име.

— Стив връчи по един на всеки член на екипа — спомня си Херцфелд. — Ръкуваше се с тях и се усмихваше, а останалите стояхме и крещяхме от радост.

Това е краят на едно изтощаващо пътуване и егото на мнозина е пострадало от неприятния и груб управленски стил на Джобс. Но нито Раскин, нито Возняк, нито Скъли или кой да е друг от компанията би могъл да доведе до успех разработването на „Макинтош“. Никоя работна група не би могла да го постигне. В деня, в който Джобс представя „Макинтош“, един репортер от „Попюлар Сайънс“ го пита какво пазарно проучване е направил. Джобс изсумтява презрително:

— Какво проучване на пазара е направил Александър Греъм Бел, преди да изобрети телефона?