Уолтър Айзъксън
Стив Джобс (2)

Увод

Как се появи тази книга

През лятото на 2004 г. ми се обади Стив Джобс. От години поддържахме приятелски контакти, ту по-интензивни, ту по-малко, най-вече когато пускаше нов продукт и искаше това да бъде отразено в „Тайм“, Си Ен Ен или друга от медиите, в които работех. Сега обаче бях излязъл от тази сфера и се чувахме рядко. Поговорихме си за института „Аспен“, в който бях отскоро, и аз го поканих да изнесе лекция на летния ни семинар в Колорадо. Каза, че с удоволствие би дошъл, но не за да се изявява пред публика. Искал да се поразходим заедно и да си поприказваме.

Стори ми се малко странно. Още не знаех, че дългите разходки са предпочитаната му обстановка за сериозни разговори. Стана ясно, че иска да напиша биографична книга за него. Наскоро бях издал биографията на Бенджамин Франклин и пишех за Алберт Айнщайн. Първата ми реакция бе да го попитам, полу на шега, дали възприема себе си като естествено продължение на тази поредица (Бенджамин Франклин — Алберт Айнщайн — Стив Джобс). Понеже смятах, че все още е в разгара на изпълнената си с поврати кариера, в която го очакват още много възходи и спадове, отказах. Рано е за биография, казах му. Може би след десет-двайсет години, когато се пенсионираш…

Познавахме се от 1984 г., когато дойде в Манхатън, за да обядва с редакцията на „Тайм“ и да похвали новия си „Макинтош“. Дори тогава бе доста сприхав — нахвърли се върху един кореспондент на списанието, че публикувал твърде лична статия за него, която го засегнала. В следващите ни разговори обаче неусетно бях завладян, както мнозина други, от силно емоционалния му характер. Продължихме да поддържаме връзка и след като го изгониха от „Епъл“. Когато се канеше да лансира нов продукт, например компютър на NeXT или филм на „Пиксар“, лъчът на очарованието му внезапно се фокусираше върху мен; Стив ме завеждаше в някой суши ресторант в Манхатън и ме убеждаваше, че това, което иска да пусне на пазара, е най-доброто, което е създавал някога. Харесвах го.

Когато си върна престола в „Епъл“, сложихме снимката му на корицата на „Тайм“. Скоро след това започна да ми пуска идеи за една поредица от статии за най-влиятелните хора на столетието, която подготвяхме. Тъкмо беше стартирал кампанията си „Мисли различно“ с емблематични снимки на някои от личностите, за които пускахме материали, и смяташе оценяването на историческото им влияние за изключително интересно занимание.

След като отклоних предложението да напиша негова биография, контактувахме рядко. Веднъж в един имейл го попитах дали е вярно, както твърдеше дъщеря ми, че емблемата на „Епъл“ била избрана в памет на пионера в компютърната наука, британецът Алан Тюринг, който през Втората световна война разкрива германските военни шифри, а по-късно се самоубива, като отхапва от ябълка, инжектирана с цианкалий. Стив ми отговори, че би искал да е така, но не е. Това сложи началото на поредица от писма, посветени на създаването на „Епъл“, и аз неусетно започнах да събирам материал на тази тема, за всеки случай, ако реша да пиша такава книга. След издаването на биографията на Айнщайн Джобс дойде на едно представяне в Пало Алто, поиска да говорим насаме и отново изтъкна, че неговият живот е добра тема за такова четиво.

Настойчивостта му ме озадачи. Джобс беше известен като човек, който не обича да се говори за личния му живот, а и едва ли бе чел книгите ми. „Може би някой ден…“ — отново отклоних предложението. През 2009 г. обаче жена му Лорийн Пауъл ми каза директно:

— Ако ще пишеш за Стив, сега е моментът.

Джобс току-що си беше взел втори отпуск по болест. Признах й, че когато за първи път бе повдигнал темата, още не знаех, че е болен. Почти никой не е знаел, обясни тя. Бил ми се обадил точно преди да го оперират от рак и все още пазел болестта си в тайна.

Тогава взех решението да напиша тази книга. За голяма моя изненада Джобс заяви, че по никакъв начин няма да ми влияе и изобщо не искал да знае какво ще пиша:

— Това е твоя книга. Дори няма да я прочета.

През есента обаче явно се разколеба. Беше получил усложнения от болестта, за което още нямах представа. Престана да отговаря на обажданията ми и аз прекратих писането за известно време.

В навечерието на новата 2009-а година неочаквано ми се обади. Беше си вкъщи в Пало Алто, сам със сестра си — писателката Мона Симпсън. Жена му и трите им деца били на ски, но той не се чувствал добре, за да отиде с тях. Беше във философско настроение и говорихме повече от час. Разказа ми как още като дванайсетгодишен решил да конструира честотомер. Намерил в указателя Бил Хюлет, основателя на „Хюлет-Пакард“, и му се обадил да си поръча части. Каза ми, че последните дванайсет години след завръщането му в „Епъл“ били най-съзидателните в живота му по отношение създаването на нови продукти. По-важната му цел обаче била да постигне онова, което са направили Хюлет и приятелят му Пакард — да създадат компания, толкова заредена с творческа енергия, че да ги надживее.

— Винаги съм се увличал по хуманитарните дисциплини, но повече ми харесваше електрониката — сподели той. — Веднъж прочетох какво е казал един от кумирите ми — Едуин Ланд от „Полароид“. Според него най-важни са хората, работещи едновременно в сферата и на хуманитарните, и на точните науки. Реших, че искам да бъда един от тях.

Звучеше, сякаш предлага тема за биографията си (и в този случай темата бе съвсем на място). Творческата енергия, породена от съсредоточаването на интереса към хуманитарните и точните науки в човек със силен характер, бе темата, която най-силно ме вълнува при написването на биографиите на Франклин и Айнщайн. Убеден съм, че тя ще бъде главната движеща сила при създаването на новаторските икономики на XXI век.

Попитах Джобс защо иска точно аз да напиша биографията му.

— Ти най-добре предразполагаш хората да споделят — отговори ми той.

Това заявление ме изненада. Знаех, че ще се наложи да разговарям с много хора, които е уволнил, оскърбил, изоставил или разгневил по някакъв начин, и се опасявах, че казаното от тях няма да му бъде приятно. Точно така и стана — Джобс наистина ставаше докачлив, когато разбереше за някое от тези интервюта. След няколко месеца обаче започна да насърчава хората да говорят с мен, дори враговете и бившите си приятелки. Не искаше нищо да бъде премълчано.

— Правил съм много неща, с които не се гордея, например начинът, по който постъпих, когато бях на двайсет и три и приятелката ми забременя от мен. Никоя от тайните ми обаче не е толкова срамна, че да не искам да излезе наяве.

По никакъв начин не се стремеше да ми налага какво да пиша и дори не искаше да го чете предварително. Единствената му намеса бе, когато издателството избираше илюстрацията за корицата. Когато видя първоначалния вариант, той му се стори толкова неприемлив, че поиска да участва в оформлението на нова корица. Това ме развесели, а и бях склонен да направим друг вариант, затова веднага се съгласих.

В крайна сметка проведох над четирийсет интервюта и разговора с него: някои официално — в дневната на дома му в Пало Алто, други — по телефона или по време на дълги разходки пеша или с кола. При всяка среща през тези две години споделяше все по-лични и важни подробности, макар че от време на време ставах свидетел и на онова, което старите му колеги в „Епъл“ наричат „изкривяване на действителността“. Понякога това се изразяваше в изневеряване на паметта, срещу което никой не е застрахован; друг път той измисляше своя алтернативна реалност, в която успяваше да убеди и мен, и самия себе си. За да проверя и допълня историята на живота му, съм разговарял с повече от сто негови приятели, роднини, конкуренти, съперници и колеги.

Жена му също не пожела да ме ограничава или контролира, нито да види предварително какво смятам да публикувам. Дори силно ме насърчаваше да бъда обективен не само към успехите, а и към провалите му. Тя е един от най-умните и уравновесени хора, които познавам.

— Няма какво да се лъжем — в живота и характера му има някои изключително неприятни черти — призна тя пред мен още в началните етапи на писането. — Не се опитвай да разкрасяваш. Много го бива да си измисля, но има забележителен живот и искам всичко да бъде разказано достоверно.

Оставям читателят да оцени дали съм се справил. Сигурен съм, че някои от героите в тази пиеса си спомнят събитията другояче, или ще сметнат, че съм попаднал в изкривената реалност на Джобс. Както докато пишех биографията на Хенри Кисинджър, която се оказа добра репетиция за настоящата книга, срещнах хора с толкова силни положителни или отрицателни емоции към Джобс, че в много случаи ефектът на изкривената реалност е очевиден. Постарал съм се обективно да балансирам противоречивите свидетелства и да бъда максимално прозрачен по отношение на източниците си.

Това е книга за шеметния живот и буйния характер на един предприемчив човек, чийто стремеж към съвършенство и свирепа амбиция промениха по революционен начин шест сфери на човешката дейност: персоналните компютри, анимационното кино, музиката, телефоните, таблетите и цифровото книгоиздаване. Нека да добавим още една — търговията на дребно, която Джобс не преобрази в истинския смисъл на думата, но обогати с въображение. Освен това той проправи пътя за създаването на нов пазар на цифрово съдържание чрез програмни продукти, а не просто чрез уебсайтове. В този процес той създаде не само новаторски устройства, а също — при втория си опит — стабилна компания, носеща неговата генетична информация и събрала талантливи проектанти и дръзки инженери, които ще пренесат идеите му в бъдещето. През август 2011 г., точно преди да подаде оставка като изпълнителен директор, начинанието, което е започнал навремето в гаража на родителите си, се превърна в най-скъпата компания в света.

Надявам се също, че това е книга за новаторството. Във време, когато Съединените щати търсят начини да запазят новаторския си устрем и всички икономики са насочили усилията си към развитието на цифровите технологии, Джобс се откроява като най-ярък символ на изобретателността, въображението и постоянните нововъведения. Той знаеше, че най-добрият начин да създадеш нещо ценно през XXI век е да комбинираш творчество с технология, и изгради компания, в която размахът на въображението е съчетан с невероятни постижения на техниката. Той и колегите му от „Епъл“ постигнаха целта си да мислят различно. Те създадоха не просто скромни подобрения на съществуващи продукти, насочени към определени целеви групи, а съвсем нови устройства и услуги, от които потребителите все още не подозираха, че се нуждаят.

Джобс не е примерен ръководител или герой, представен за всеобщо подражание. Когато се поддаваше на демоните си, той често довеждаше хората около себе си до гняв и отчаяние. Неговите характер, амбиции и творения обаче бяха тясно свързани в една хармонична система — точно както хардуерът и софтуерът на „Епъл“. Затова историята на живота му е едновременно осветляваща и поучителна, пълна с уроци за новаторство, характер, лидерски качества и ценности.

Шекспировата пиеса „Хенри V“ (разказ за един властен и незрял принц, който става избухлив, но чувствителен крал, коравосърдечен, но сантиментален, вдъхновяващ, но несъвършен) започва с призива: „О, огнена музо, която ще се възвисиш в бляскавото небе на фантазията.“ За Стив Джобс възвисяването в бляскавото небе на фантазията започва с разказа за едно дете с две майки и двама бащи, израснало в долина, която току-що е открила как да превръща силиция в злато.