Глен Кук
Тя е тъмата (98)

98

Сахра спеше неспокойно. Тобо лежеше до нея, поставил ръчичка върху голата й гръд, от време на време засмуквайки зърното й. Наблюдавах ги известно време. Напрежението ми се оттече, докато гледах.

Какъв лунатик бях аз? Това беше нещото, което исках, и мястото, където желаех да бъда, но след няколко часа щях да вдигна умореното си тяло и да изкача планината отново. И щях да продължа да се катеря, въпреки че това можеше да ме убие.

Защо?

Щях да го сторя. Наясно бях. Но не знаех какво ме мотивираше.

Протегнах призрачна ръка към Тобо. За момент ми се стори, че наистина усетих топлината му. Той се размърда, сякаш имаше лош сън. Отдръпнах се, като вместо това се опитах да погаля косата на Сари.

Тя се усмихна.

— Мър, мисля, че те усетих. Мина толкова време — тя бърбореше тихо. Аз се радвах, желаейки също да мога да й говоря. Тя отдели Тобо от гърдата си и стана, гола до кръста, изпълнявайки малък танц, който ми напомни точно колко отдавна беше. Сари вече си възстановяваше фигурата. Тя ме стрелна със закачлива усмивка, гледайки право в мен. Може би беше вещица. — Тобо е достатъчно силен, за да пътува. Фестивалът на водния дракон е скоро. Ще напусна тогава, в суматохата. Всичко съм подготвила.

Моята съпруга, умната, уверена и компетентна жена. Чудех се какво бях сторил, за да я заслужа, освен да гъделичкам въображението на баба й.

Сари танцуваше. Аз се олигавих. Тобо започна да нервничи. Мисля, че усещаше присъствието ми по-лесно и от Сари. Плашех го.

— Ако беше тук… — Сари въздъхна, втренчвайки се в невидимите ми очи, докато ми отправи един още по-сладострастен поглед. — Но не си — тя сви рамене. — Няма да е за дълго — тя прегърна нашия син. Той веднага пое зърното, надявайки самодоволно изражение.

Знам какво имаш предвид, хлапе.

Очите на Тобо се отвориха. Онова око, което можех да видя, се взря право в мен, там, където надзъртах иззад рамото на Сари. Той се отпусна, пое дълбоко дъх и нададе страхотен рев. Хлапето имаше добри бели дробове.

Жрец се самопокани вътре почти незабавно.

— Какво става? — попита той. — Защо пищи детето? На кого шепнеш?

— Излез — му каза Сахра. — Нямаш никакво право да влизаш тук.

Жрецът имаше проблем да отклони погледа си от гърдите й. Започна да се извинява с не напълно достоверна искреност.

Сахра отсече:

— Бебето има газове тази вечер. Безпокои го храносмилането му. Говоря на него. Това ми дава шанса понякога да водя разумен разговор.

Браво на момичето. Тъпчи бедното дете с пастет от черен дроб на акула или с някакъв гаден на вкус прах. Това ще го научи да вика, когато дойде неговият старец.

Зареях се и дадох най-доброто от себе си, за да целуна Сари по шията, преди да тръгна. Напуснах толкова щастлив, колкото може да е мъж в положението ми. Знаех, че моите жена и дете бяха добре и все още ме обичаха. Има много хора в днешния Отряд, които изобщо нямат какъв да е помен от семействата си, макар че в действителност повечето не ги е грижа. Привързаните към домашното огнище си заминаха, когато на талианците им бе разрешено да си идат вкъщи.

Останалата част от блатото беше тихо, тъмно място. Което трябваше да се очаква по това време на нощта. Открих пътя си към Талиос, макар че изобщо нямаше луна и небето беше облачно.

Не оставаше много време до началото на дъждовния сезон.

Прекарах часове, бродейки из двореца и по-важните храмове, но научих много малко. Без Пушека бях ограничен в реалното време и беше твърде късно за всички, освен жреците на Нощните богове, за да се вълнуват и да кроят планове. А те не правеха заговори, а се подготвяха за някакво малко среднощно тържество.

Може би, ако планирах да осъществя по-полезно бродене с призрака, ще трябва да си лягам рано вечерта, докато светът все още будува и заговорничи. Никъде не открих новини, ако не броим очевидното свидетелство, че преследването на приятелите на Отряда се беше разпростряло през повечето от териториите, които благодарение на нашите усилия се намираха под талианска опека. Преследването не изглеждаше да е толкова яростно, каквото беше нашето срещу Удушвачите. Приятелите ни го бяха надживели. Повечето от тях просто пропускаха срещите си. В няколко случаи, където имаше междуличностни конфликти, някои хора завършиха в килиите. Убийството не изглеждаше средство, което Радишата се старае да използва.

Всичките ми предположения се основаваха на оскъдни, среднощни свидетелства.

Не можех да открия Могаба. Нито пък някой от нашите блудни магьосници. Не се изненадах. Не инвестирах много усилия в претърсването. Вложих малко усърдие в опита да намеря хлапето на Знахаря.

Където и да оставаше, то би трябвало да е само. Което даваше известна възможност.

Докато търсих, държах очите си отворени и за някаква следа от истинския Дремльо. Не извадих късмет. Но се препънах в доказателство, че моята слепота може да не е напълно случайна.

Реех се над склон, който знаех, че е в планините на не много мили от бившата пещера на Ловеца. Бях сигурен, че сестрата на Господарката не се е отдалечила много, местейки се, въпреки че разполагаше с килима на Оплаквача. Скитах се в област от малки, дълбоки и тъмни каньони. Прелитах нагоре и надолу през тях, оставяйки се да ме водят стените им, като си мислех, че детето — или всеки друг — ще е откриваемо от топлината или светлината на огъня. Съмнявах се, че щеше да се справи без него.

Не открих никакъв огън. Но намерих моя кон. Струва ми се. Профучах край звяра, долавяйки го за миг, като останах с впечатлението, че бе затворен, без възможност да избяга. Конят усети профучаването ми и се опита да откликне. Но когато спрях и се върнах, не успях да открия нищо. В действителност за секунда ми се стори, че целият този край на света се превърна в сетивна пустиня.

Вече се бях натъквал на Кина при това пътуване. Сега вероятно не бях сам, особено ако някъде наблизо се намираше Дъщерята на нощта.

Познавах в общи линии мястото. Щях да кажа на Знахаря. Той можеше да изпрати войници, ако поиска.

Ловеца нямаше да се изпречи на пътя ни.

Последното ми действие бе да проверя чичо Дой там, където телохранителите Нюен Бао бдяха зорко. Той беше в безсъзнание, но жив. Научих, че го държаха упоен за собственото му добро, давайки му време да се излекува. Каквато и да беше мисията му, не се налагаше да я изпълнява незабавно. Отидох си вкъщи в удобната ми плът и върху коравото легло.

Момчетата ме оставиха да спя, сякаш беше празник. Слънцето вече бе високо горе, когато изпълзях от бункера си покрай двойника на Дремльо с празния поглед, проснат до входа.