Глен Кук
Тя е тъмата (81)

81

Известно време просто спах. Всъщност, убеден съм, че даже сънувах нормални сънища, макар и да не можех да си ги спомня. После духът ми постепенно се отдели от тялото, по някакъв накъсан, мъгляв начин, който вероятно подсказваше трудно отпускане. Не усетих съпротива. Но не се и опитвах да отида някъде, просто се носех по течението.

Зареях се нависоко. С известно усилие на волята се насочих на юг, опитвайки да намеря примката от звезди, подтикнали майка Гота да се прояви. Да. Ето ги. Но трябваше да се изкача хиляда стъпки, за да ги видя всичките, но дори и тогава не бяха лесни за различаване. За много кратко време се бяха снижили значително.

В действителност, като поразсъждавах над това, не успях да разбера как са се издигнали достатъчно, за да ги видя от Портата на сенките.

Но не се оставих този факт да ме смути. Вниманието ми беше привлечено от нещо в равнината на камъка. За миг някъде там зърнах следа от бледа светлина, почти на същото място, където забелязах някога онова петно тъмнина. Имаше ли нещо?

Не отидох да разгледам. Изобщо не ми хрумна да опитам. Когато се замислих после, не успях да разбера защо. Как не ме загриза любопитството? Можех ли свободно да избирам дали да поогледам или не? Не знам. Просто свих невидими рамене и продължих да си гледам призрачната работа.

Отхвърлих поривите да търся Могаба и Гоблин. Мога да бъда мързелив дори когато цялата работа, която имам да върша, е да мисля. Търсенето им щеше да отнеме много обикаляне напред-назад и пресмятане. А после да се окаже, че е за нищо. Така че вместо това реших да шпионирам Ловеца на души. Досега би трябвало да се е възстановила достатъчно, за да мърмори, крои планове и вероятно да прави нещо интересно. Или просто да си лежи и спи.

Ловеца на души просто си лежеше и спеше. Обградена от дървета, където всеки клон и вейка се перчеше с перната украса. Сякаш всичките гарвани в света се бяха събрали около скривалището й.

Едва ли стояха гладни. Изглежда си живееха добре. Земята под тях вече беше заровена под изпражненията им. Отдолу се носеха сенки, оплакващи се, защото гарваните нямаше да слязат, за да си поиграят.

Самият аз пропълзях като сянка в пещерата на Ловеца. Срещнах заклинанията, които тя беше изплела, за да държи тъмнината притисната до стената. За известно време задържаха и мен, но аз бях достатъчно различен, за да намеря начин да премина.

Ловеца спеше? Колко често се случваше това?

Дъщерята на нощта не спеше. И беше чувствително дете. Усети пристигането ми. Надигна се в леглото си от влажни борови иглички.

— Мамо?

Ловеца спеше много леко. Тя подскочи изправена, бдителна, обръщайки се, сякаш търсеше опасност. Носеше маската, която беше един от нейните отличителни знаци през старите дни. Напоследък през повечето време не я слагаше, но аз рядко я срещам в компания. И никога в плът.

Приличаше на Господарката, макар че имаше дори още по-фини черти и по-чувствено изражение. Знахаря твърди, че е устоял на съблазняванията й. За пред хората му вярвам. Но не знаем как е успял. На мен щеше да ми е трудно, напук на предаността ми към Сари.

Вероятно просто се дължеше на възрастта му.

Скривалището на Ловеца беше осветено от лампа, която висеше от тавана на пещерата. Явно беше братовчед на нашите отблъскващи сенките свещи. Не осветяваше особено ярко, но мъждукането й не оставяше място за укриване на какъв да е дребен убиец.

— Какво казва? — гласът, който Ловеца използва, принадлежеше на човек, чието гърло е било смазано и можеше да говори само с дрезгав шепот. Като изключим, че шушненето звучеше натежало от злина, глас в съответствие със старата ужасяваща репутация на Десетте, Които Били Покорени. Той съдържаше състраданието на змия, съчувствието на паяк. Дъщерята на нощта не реагира. Държеше се, сякаш Ловеца на души изобщо не е там.

Ловеца се изкикоти като момиче, споделящо клюки за момчета.

— Незачитането е излишно. Упоритостта е безсмислена. Няма никой, който да ти помогне — това беше гласът на отчаянието. Той скрибуцаше, но и наподобяваше последната реч на старец, умиращ от рак. — На мое разположение си, за да правя, каквото ми харесва. Сега ме удовлетворява да ми кажеш какво измрънка преди малко.

Детето вдигна очи. В тях нямаше любов към леля му.

Ловеца на души се изсмя.

На моменти беше особено жестока.

Ловеца направи жест. Детето изпищя, разтресено в агония. Бореше се с виковете си, за да не достави удоволствие на своята мъчителка, но волята му, колкото и да беше силна, не можеше да контролирана тялото.

— Мислиш си, че майка ти е тук? Ти нямаш майка, нито сестра ми, нито Кина — тя приказваше с гласа на счетоводител, докладващ за печалбите през седмицата. — Сега аз съм твоята майка. Аз съм богинята ти. И съм единствената причина да си жива.

Преместих позицията си незначително, така че да ги виждам по-добре. Вероятно движението ми смути пламъка на лампата. Може би полъх на вятъра пропълзя отвън. Каквото и да беше, Ловеца мъкна и обърна много по-голямо внимание на обкръжението си.

След минута, през която просто се обърна бавно, в мълчание, тя започна да размишлява:

— Тук има нещо. И ти го усети веднага — момичешкото кикотене се завърна. — Веднага. И си помисли, че това може да е Кина. Но не е, нали?

Ловеца на души направи внезапен жест с обвитата си в ръкавица лява ръка, с твърде бързо танцуващи пръсти, за да бъдат проследени. Хлапето се срина в безсъзнание. Ловеца се настани с гръб към стената на пещерата и придърпа по-наблизо две парцаливи кожени торби. Не можех да надуша нищо, но се обзалагам, че тя вонеше толкова силно, колкото Оплаквача. Явно беше достатъчно суетна да си гарантира невероятна красота и чувственост, но не и дотам, че да прахосва време за лична хигиена.

Вероятно миризмата щеше да ми помогне да я отблъсна, ако споменът за Сари не свърши работа.

Тя почти ме пипна. Не изглеждаше да прави нещо друго, освен да рови в боклука си. И мислите ми ме разсеяха. Спасих се, защото беше свикнала живее сама или с гарвани. Ловеца разсъждаваше на глас:

— Ако това беше капризната богиня, аз щях да я подуша. А тя щеше да пробва нещо глупаво. Но някой друг също обикаля наоколо. Нека разберем кой е. Вероятно е моята обичана сестра — гласът, произнесъл тези последни думи, беше изпълнен със злоба.

Ръцете й изскочиха от кожената торба, внезапно като нападение на змия, но аз се движех, предвидливо не към входа. Почти невидима мрежа от черни нишки профуча на две стъпки покрай мен. Веднага след като падна, се отправих към изхода. Не знаех дали наистина можеше да ме хване, но и не исках да разбера.

Ловеца на души се смееше. Това не беше кикот, а напълно разцъфнало, злонамерено забавление на възрастен.

— Каквото и да си ти, не мога да те измамя. Нали?

Със сигурност можеше. Ето защо се измъквах, докато можех. Както всичките Покорени, тя всъщност беше много по-опасна, отколкото на пръв поглед. Лудостта й почти не си личи.

Ловеца направи серия от жестове, използвайки всеки пръст на двете си ръце. Бърбореше на един от онези езици, любими на магьосниците, като този вероятно произхождаше от детството й. Усетих да приближава наистина злокобно присъствие, точно когато се готвех да плъзна призрачния си нос в пролуката, която щеше да ме отведе навън. Сянка се заизвива навътре. Тя се свиваше, трепереше. Отговаряше на волята на Ловеца. Не останах наоколо, за да разбера какво искаше Ловеца от сянката.

Беше достатъчно да знам, че Ловеца на души е открила начин да командва сенки. Което значеше, че след като последният Господар на сенките едва приключи с приритването, на хоризонта се зададе нова кралица на тъмнината.

Тя е тъмата.