Глен Кук
Тя е тъмата (58)

58

— За втори път ти е — изръмжа Стареца. — Мислех си, че съм успял да ти го набия в главата след приключението в Киаулун — той беше ядосан, защото бях влязъл в Наблюдателницата. — Завеждаш Пушека там и откриваш какво правят Господарят на сенките и Оплаквача.

Когато Тай Дей и аз се върнахме, заварихме Знахаря да лае и да се зъби пред група вестоносци. Очевидно си мислеше, че Господарката е започнала нещо, за което ние, останалите, щяхме да съжаляваме.

Останах с впечатлението, че Ловеца на души бе осведомена късно и беше почти толкова развълнувана, колкото капитана. Гарваните се виждаха навсякъде. Те бяха неприятни, дори и за агенти на Ловеца. Връхлитаха наоколо, ръсейки лайна навсякъде.

— Когато приключиш с проверката на Дългата сянка и Оплаквача, искам да започнеш да определяш местонахождението на всеки от нашите.

— Нашите?

— Отрядът. Старата банда. Нар. Искам всички да се съберат заедно. Вече е спешно.

— Имаш го.

— Разбира се. Но добави малко здрав разум, Мъргън. За да стигне до Катовар, Отрядът се нуждае от знаменосец. Може би повече, отколкото някога ще му трябва капитан или лейтенант.

— Казвал съм го преди и пак ще го повторя. Ако някой има представа какво подготвяш, то наистина е възможно да направи нещата, които искаш да се свършат точно както ги искаш — напуснах, преди да сме се скарали пред войниците.

Дългата сянка си го изкарваше на Оплаквача. А Оплаквача го вбесяваше още повече, като не му обръщаше много внимание. Той омагьосваше някаква пъстра малка конструкция, рееща се във въздуха. Трябваше да я изучавам известно време, преди да я разгадая като изображение на онези области от Наблюдателницата, които бяха в ръцете на нашите. Това беше сложна малка бъркотия от синьо и червено с опашка, която се потапяше през основите на стената към позициите на Господарката навън.

Той не направи нищо, за да възпре писъците си. Нададе няколко в бърза последователност — вопли, които май съдържаха малко емоция.

Третият вой задейства нещо в главата на Дългата сянка. Той млъкна. Нагласи маската си, приведе се напред, за да се взре в конструкцията на Оплаквача. Протегна пръсти, мършави като крака на паяк, въпреки че бяха в ръкавица, и смушка опашката, водеща до отвън.

— Как е успяла да го направи? Това не би трябвало да е възможно — лудостта и брътвежите му изчезнаха като мъгла на сутрешно слънце. Сякаш разумът му почти се беше върнал. — Камъкът е непробиваем.

— Онова там, навън, е Сенджак, ако си спомняш. Тя ще обработи камъка по същия начин, по който го направи ти.

Дългата сянка издаде звук, приличащ на котешко ръмжене. Реших, че проблясъкът на разум е преминал. Сметнах, че е на път да изпадне в постоянен пристъп. Той ме заблуди.

— Намери Измамника и неговото изчадие. Трябва да бъдат тук, вътре в тази кула, преди полунощ. Ако искат да оцелеят.

Оплаквача отговори с въпросително сумтене.

— Вече не са ми нужни. Не съм им длъжен. Нищо не са направили за мен. Но ще им дам възможност да оцелеят.

Не чаках повече, за да видя какво стана после.

— Какво правиш вече тук, обратно? — попита Знахаря, когато станах. — Не си бил навън достатъчно дълго…

— Ще ме прощаваш, шефе, ама вече си имам тъща. Да, бях достатъчно дълго навън, за да чуя как Дългата сянка казва, че тази нощ ще пусне сенките.

Знахаря си затвори устата. Набързо предадох информацията. Той каза:

— Прав си. Не е споменал сенки с толкова много думи, но няма как да е нещо друго. Върни се при него. Ще подбера Едноокия и ще разглася вестта.

— С колко време разполагаме?

— Не знам. Не съм сигурен дори кое време е сега. Просто се заеми.

— Тук ще са ми нужни вода и храна. И водата да е сладка.

— Върви — и аз отидох.