Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. — Добавяне

74

Да пътуваш мокър си има неудобства. Мокрите дрехи, например, силно протриват кожата. По времето, когато настигнах Кинжала, се бях сдобил с пришки по краката и охлузено място от вътрешната страна на дясното бедро, което гореше ужасно. А и ми предстоеше да измина целия път на обратно.

Тай Дей не беше по-щастлив от мен. Никой от момчетата, които се влачеха с нас, не беше радостен. Те трябваше да се редуват да носят Едноокия. Най-амбициозното усилие на дребосъка досега бе да се преобърне на една страна, за да повърне през ръба на носилката.

Хрумна ми идеята да се промъкнем и да надникнем в клисурата на Ловеца на души. Тази приумица умря мъртвородена около времето, когато напуснахме пътя, за да се влачим през гората. Няколкостотин крачки подхлъзване, залитане в калта и боровите иглички, и — по сенчестите места — в снега, по стръмни склонове, ме убедиха бързо, че не беше ден за демонстрация на инициативност.

За едно нещо можех да бъда сигурен. Ловеца на души ще бъде наоколо и по-късно.

Сгромолясах се до Кинжала.

— Добре ли пътувахте? — попитах Бесния Корди. — Съжалявам, не можахме да ви резервираме по-добро време.

Кинжала се подсмихна. Както и Лебеда, който отбеляза:

— Колкото, толкова, Корди. Запазихме най-доброто за теб.

— Знаех си, че сте истински приятели.

— Къде е нашето момче Оплаквача? — попитах аз. Нищо в този край не изглеждаше по същия начин като през нощта от въздуха.

Лебеда посочи възвишението на юг, към място, където някакви високи вечнозелени дървета стояха в плътна сянка.

— Затрупан под снега ей там.

Хората с мен пуснаха носилката на Едноокия. Малкият магьосник изохка, но все още му липсваше достатъчно амбиция, за да прокълне или заплаши някого. Попитах:

— Какво направихте, вие, момчета, за да убедите Господарката, че може да ви остави да си играете свободно?

Кинжала се подсмихна.

— Тя ни убеди. Като изтъкна, че всеки, който не остане близък с нея и приятелски настроен, няма да разполага с никаква защита от сенките.

Изсумтях.

— Това е извод, който изплува, когато хората започнат да изследват съвестта си. — Един от онези въпроси, накарали много хора да направят избор, за който може да са критикувани безпощадно по-късно от други с пълни стомаси, седящи пред уютни огньове. — Някой да има каква да е мазнина? Дори нещо, което да минава за смазка?

Моят стар приятел Тай Дей мъкнеше топка мас. За в случай че трябваше да сготвим нещо. Нюен Бао никога не спираха да ме изумяват. Въпреки че тяхната вяра трябва да е издънка на гуни, те някак ядяха месо и, за разлика от ведна, то включваше свинско. Блатото не им позволяваше да станат твърде придирчиви. Тай Дей трябва да е влачил тази мас от години, използвайки я отново и отново… Няма значение. Лойта беше точно онова, от което се нуждаех.

Свалих си панталоните и намазах щедро вътрешността на бедрата си.

— Това ще ми позволи да вървя още известно време.

Едноокия започна да се мята върху носилката, борейки се с одеялото си и жалвайки се, че е мокър. Проблемът му беше тривиален. Вече не валеше.

Той се метна настрана отново, храчейки и давейки се, а после се настани да спи.

— Вече изглежда направо свеж — ми каза Лебеда.

— Вземи го целуни — подсказа Корди.

— Я виж ти. Нашият стар приятел Корди е надскочил себе си, след като си подругарува с Жената…

— Да вървим да откопаем нашия магьосник — вметнах аз.

Кинжала каза:

— Наистина не ми се иска да го правя.

— Без майтап? На мен също. Ще ви кажа какво ще сторим. Защо не оставим Лебеда и Бесния да го спипат? Ние ще си останем точно тук, така че да има кой да отнесе вестта обратно, ако нещо се обърка.

Бесния каза:

— Този тип определено започва да звучи като офицер. Дали не си получил няколко повишения в чин по време на кампанията?

— Станах бог — позволих на Тай Дей да ми помогне да стана. Той беше останал прав. Мускулите му все още бяха гъвкави. Запъти се в посоката, която по-рано посочи Лебеда.

— Какво ще правим с твоя любимец? — попита Кинжала. И метна борова шишарка по Едноокия. Той едва потрепна.

— Той си има достатъчно работа. — Нека спи дъртият мошеник.

Едноокия се надигна и изпелтечи неясно:

— Чух това, хлапе — и после пак се срути.

— Смятам — казах аз, — че ще го оставя тук и ще върна другия на носилката — идея, която веднага доби популярност. Дори и Едноокия не застана срещу нея. Отново беше зает да хърка. По нищо не личеше Оплаквача да се е преместил и на педя след падането си. Имаше просто дупка, през която бе потънал в снега, а на дъното й, на около осем стъпки дълбочина, лежеше вързоп тъмни парцали. Лек слой рехав сняг го беше навял.

— Ей! Елате тук! — извика войник от около тридесет стъпки по склона над Оплаквача.

— Какво намери? — попитах аз. Нямаше да измина десет крачки, ако не се налагаше.

— Изглежда като мъртъв вълк.

Проправих си път натам.

— Мама му стара, момчета! Той откри мъртъв вълк — коленичих. — Изглежда е бил пипнат от сянка. — Следи по склона подсказваха, че той се е промъквал към Оплаквача, когато лошият късмет е застанал на пътя му. Тогава се бе опитал да бяга. Не е бил сам, разбира се, но дирите подсказваха много малка глутница.

— Не знаех, че тук се срещат вълци — каза някой.

— Сега знаеш — смъртта на вълка не ни засягаше.

Освен да ни каже, че миналата нощ тук се е навъртала сянка и още може да се крие някъде наблизо.

— Бъдете внимателни, ако попаднете някъде, където е тъмно.

Върнах се обратно да проверя Оплаквача. Той не беше помръднал.

Разбира се.

— Жив ли е? — попита Лебеда.

Кинжала предложи:

— Вземете дълга пръчка и го смушкайте.

— Нека да го изкопаем — предложих аз.

— Това умно ли е?

— Няма да направи нищо, докато не го извадим от дупката — поне аз не бих го сторил, ако бях в неговото положение. Винаги оставяйте някой друг глупак да свърши работата, щом настоява.

Снегът беше стар. Повърхността се бе стопявала и замръзвала отново много пъти. Изглеждаше корав и тежък. За щастие, Оплаквача не беше пропаднал на осем стъпки дълбочина. Той наистина бе потънал толкова, но този сняг лежеше на стръмен склон и беше плътен само около четири стъпки по посока на наклона.

Хрумна ми идея.

— Не разпръсквайте снега твърде надалеч. Може да ни потрябва.

— Не сме заплашени точно от недоимък — измърмори Лебеда.

Тай Дей, забелязах, никога не предлагаше да помогне. Той стоеше назад с ръка на меча си, бдителен, бройкайки с едно око Едноокия. Може би имаше зли помисли.

Бдителността му се оказа ненужна. Докато по-смелите мъже изтръскваха снега от Оплаквача, един от тях съобщи:

— Здраво е замръзнал.

Огромна въздишка на облекчение се откъсна от тълпата.

— Отлично! — отбелязах аз. — Ето какво ще направим.

Един час по-късно малкият магьосник беше завързан за колове за носене, опакован в дебел една педя слой сняг.

— Просто за да го предпазим да не се развали по пътя — казах на момчетата, някои от които се наложи да откъснат парцали от облеклото си, за да задържат снега около Оплаквача. Всички те хленчеха и пъшкаха, и мърмореха, и искаха да знаят защо не можехме просто да го опаковаме заедно с другия. Щяха да разбият сърцето на Едноокия. Вече не го обичаха.