Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. — Добавяне

48

Времето накрая се промени. Снегът се стопи. Изпълзяхме от бърлогите си като мечки. Както и останалата част от света. Но почти всеки се интересуваше от съвземане, а не от битки.

Сражението вътре в Наблюдателницата продължаваше, макар че повечето войници на Дългата сянка бяха доволни просто да държат частите на Господарката блокирани. А те не бързаха да се погубят, след като бяха откъснати от външния свят. Имаха контрол над припаси, достатъчни за дълго време, и пълното доверие, че Господарката ще положи всички усилия, за да ги измъкне оттам.

Тя щеше да го направи. Използвах Пушека, за да нагледам някои от плановете й. Бе очаквала всички хора, влезли вътре, да бъдат откъснати за известно време. И вярваше, че избраните от нея ударни части и командири ще се справят с изпитанието.

Дивизията на принца се сражаваше в руините в Киаулун и сред хълмовете на север от нас, където Могаба упорстваше, продължавайки да ги тормози. Дивизията на Господарката владееше терена между града и Наблюдателницата. Една от дивизиите на капитана се разполагаше на другата страна, настанявайки се по пътя към Портата на сенките. Другата оставаше като резерва.

Пролетта се задаваше на хоризонта.

Питах Знахаря:

— Мислиш ли, че Прабриндрах Драх може би ще се измори от честта винаги да влиза пръв в тези битки?

Той ми отправи сепнат поглед.

— Толкова ли съм очевиден?

— За какво? — огледах се наоколо. Само Тай Дей беше достатъчно близо, за да чуе нещо.

— Ти, просто… Може би неговата дивизия е най-необучена.

— И най-ненадеждна?

— Тази армия ще понесе много страдания, преди да стигнем до Катовар, Мъргън. Поправи ме, ако греша. Струва ми се, че би било в интерес на Отряда, ако повечето от тях се случат извън собствените ни редици.

— Хм?

— Доверявам се на моята стара дивизия. Немалко от онези хора искат да се присъединят към Отряда. Повечето от тях ще се бият с принца, ако им заповядам.

Напоследък много талианци искаха да влязат в Отряда. Мисля, че повечето от молбите бяха искрени. Хората, които положеха клетвата, винаги оставаха. Никога не приемат вричането лековато.

Клетвата винаги е полагана в тайна. Скорошните новобранци бяха помолени да запазят новата си вярност за самите себе си. Никой извън Отряда нямаше понятие колко силни наистина бяхме. Посветените също щяха да ви пратят за зелен хайвер, ако името им беше например Господарката. Стареца превръщаше параноята във фино изкуство.

— Това го разбирам. Онова, за което се чудя, е как ли Господарката ще приеме щетите? — Ако нещо оцелее зад гърба на принца, то обикновено остава за нея.

Свиването на рамене на Знахаря ми каза, че самият той не беше много сигурен.

— Няма да я поставя на позиция, където трябва да се бори с твърде силно изкушение.

— А новата дивизия?

— Не бих ги помолил да загърбят принца. Вероятно никога няма да са готови да вземат нашата страна в междуособици — той ме погледна в очите. Тази кампания го издигна до ново ниво на неумолимост. Изглеждаше като традиционно споглеждане с Кина. Не отместих очи.

Знахаря обясни:

— Аз ще спазя обещанията си — имаше предвид, че нашите работодатели щяха да ни предадат. Радишата, специално, бе решена да ни измами. Принцът прекара достатъчно дълго време, тук, навън, за да стане един от бандата. Но никога не получихме възможност да обработим с нашата магия сестра му.

— Прекарвам много време — додадох аз, — желаейки да си бях останал момче от фермата.

— Още ли имаш проблем с кошмарите?

— Всяка нощ. Но не е като директна атака. Винаги успявам да си проправя път и използвам възможността да разузная. Със сигурност адът не е приятен, това ще ти кажа. — Кина, или някой, или нещо, което искаше да го смятам за Кина, беше в сънищата ми през цялото време. Моето собствено убеждение беше, че това е Кина, не Ловеца. Все още обещаваше да ми върне Сахра.

Щеше ми се да направя нещо за миризмата.

— Дали се опитва да обработва и Господарката?

— Вероятно. — Почти несъмнено. — Или може би Господарката обработва нея?

— Хм — той не слушаше. Сега се съсредоточи върху Наблюдателницата. Към нея засвистяха огнени кълба.

Няколко проблеснаха и в руините на Киаулун. Хората, които Могаба държеше там, бяха упорити. Човекът наистина умееше да намира добри войници и да ги мотивира. Прабриндрах Драх беше започнал да събаря части от разрушения град, сграда по сграда, спасявайки каквото имаше за горене.

Времето продължаваше да е мразовито. Една педя сняг покриваше земята, а лапавицата отгоре беше замръзнала. Това ли беше пролетта? Колко още бури щеше да се наложи да изтърпим, преди времето да се откаже да ни доставя неприятни изненади? Оцелелите кристални кулички на Дългата сянка със сигурност изглеждаха удобни. Чудех се защо той не ни досаждаше много напоследък.

Проверих дима, издигащ се от Киаулун. Надявах се принцът да запази няколко хубави местенца, където ние, важните клечки, да си направим удобни бърлоги, след като той изкорени последните партизани.

Уморих се да живея като язовец.

— Какво става там? — попита Знахаря, сочейки Наблюдателницата.

— Нищо не се е променило. Не разбирам Дългата сянка. Дори и малко. Изглежда, сякаш е решен да се самоунищожи. Той е в някакво емоционално тресавище, неспособен да упражни никаква инициатива. Бил си в такова състояние, предполагам. Аз също. Известно ти е какво трябва да се направи, но просто не можеш да помръднеш. Изглежда не си заслужава усилието. Това е някак същата парализа, който овладя Пушека онези последни няколко седмици, преди да изпадне в кома.

Знахаря изглеждаше замислен.

— А ти как си? Чувстваш ли се достатъчно отпочинал с всичките тези сънища?

— Засега не ме безпокоят — излъгах. Макар че не се нуждаех от сън. Трябваше ми емоционален отдих. Нуждаех се от няколко седмици насаме с моята жена, където и да е.

— Къде са роднините ти? — вечният въпрос. Чичо Дой още го нямаше.

— Добър въпрос. И преди да попиташ, аз още не знам какво подготвят. Ако изобщо са намислили нещо.

— Тревожа се от присъствието на толкова Нюен Бао така близко до нас.

— Нищо лошо няма да се случи, капитане. Не сега. Те са с нас в дълг на честта.

— Както винаги си ми казвал, аз не съм бил там.

— Със сигурност би ти помогнало да разбереш.

Той се взираше в голямата бяла крепост:

— Мислиш ли, че ще успеем да прехвърлим бежанци там?

— Ъ?

— Да сложим още един товар на Дългата сянка. Повече гърла за хранене.

— Той не би ги допуснал. — Още се чудех защо Дългата сянка се бе подсигурил с толкова малък гарнизон. В Наблюдателницата никога нямаше повече от хиляда човека, включително слуги, семейства и онези бежанци, които бяха влезли преди разрушаването на скелето. Нямаше обикновени начини, по които крепостта би могла да бъде отбранявана срещу многочислени атаки.

Но Дългата сянка не беше планирал да се занимава с обикновени неща. Той очакваше да бъде в безопасност зад безбройните, твърди като елмаз заклинания, докато на него му харесва.

— Не мисля, че това ще продължи много по-дълго, Мъргън. Никак даже.

Огнени кълба летяха над Наблюдателницата. Силен бриз издуха нагоре някои от онези хвърчила-кутии, които интендантите бяха влачили през целия път от Талиос. С този вятър можеха да издигнат двадесет и пет фунта до горната част на стената.

Не ги бил предвидил точно за това, обясни ми Знахаря. Но не го разтълкува.

— Възхищавам се на вярата ти, шефе. Да. Догодина в Катовар!

„Догодина в Катовар!“ беше станал саркастичният лозунг на Старата банда през последните няколко години. Повечето съвсем скоро щяха просто да плюят на всичко и да се върнат на север. Постоянното напрежение да бъдеш в услуга на Талиос не удовлетворяваше никой, освен Господарката. Въпреки схватките й с изтощението, тя изглежда процъфтяваше емоционално там, където яростната параноя беше единственият разумен начин да се изправиш пред действителността.

Знахаря не беше в добро настроение. Неговите цели за Отряда не бяха приемлив прицел за насмешка. Чувство му за хумор загина в тази кампания. Или поне бе изпаднало в кома като Пушека.

— Тай Дей, какво ще кажеш да се поразходим? — когато Стареца изпаднеше в такова настроение, никога не вредеше да си някъде другаде.