Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. — Добавяне

97

Еликсирът на Едноокия не уби страха, само го отблъсна за кратко.

Уплахата беше изумителна. Тя не ме парализира, нито беше толкова силна, че да скове мисленето ми, но остава в мен през цялото време, нефокусирана, без да сковава все повече по начина, по който расте страхът на бойно поле, ако някой ти скочи с парче остро желязо. Не я харесвах. Влошаваше настроението ми.

Вторачих се гневно в Дремльо.

— Ще ставаш ли някога за нещо друго, освен да превръщаш храната в лайна?

Дремльо просто си седеше в събиращата се тъмнина, върху онова, което някога беше сламеникът на майка Гота, взирайки се в безкрайността. Той не само че не се завръщаше, от което и да беше приказното царство, пленило неговия ум, но вече и едва се движеше. Правеше много малко от всичко. Когато го вършеше, изглежда силно го болеше. Ако продължаваше да не полага усилия, щеше да му се наложи да се надява, че някой от Отряда ще държи на него достатъчно, за да го носи.

Харесвах го повече от всеки друг, с изключение на Кофата, но не и дотам, че да го нося. Ще се видим, когато се върнеш, приятелче.

Не сме команда от типа „върви или умри“. Не напълно. Опитваме се да се грижим за хората си. Но има подразбиращо се предположение, че хората ни ще се пробват първо да се справят сами. Налице са множество прецеденти, когато сме прекратявали мъките на някой, превърнал се в твърде голям товар или опасност за останалите от Отряда.

Дремльо не отговори. Както винаги. Обърнах се на сламеника си. Опитах се да не мисля как утре ще трябва да се изкачвам по планината отново. Раздразнението ми нарастваше, като се сетех.

Усетих Ловеца на души някъде наблизо. Обаче тъмнината беше плътна. Не можех да я открия. Вероятно бях късметлия, че тя не ме търсеше. Макар че в момента не изглеждаше да се вълнува от нещо.

Бродех в призрачния свят. Знаех го. Но в пълната тъмница нямаше никакви отличителни особености. Не можех да се ориентирам.

Носех се.

Постепенно осъзнах, че не бях сам.

Някой ме наблюдаваше.

Или нещо.

Внимателният му поглед се изостряше все повече, колкото по-ясно го усещах. Тъмнината около мен си оставаше плътна, но по някакъв начин започнах да го съзирам.

Червени очи, жълти зъби, кожа, толкова по-черна от тъмнината, че блестеше като антисветлина… Кина. Разрушителката. Кралицата на Измамата. Майка… Не точно въплътеното зло — сенчестите настояваха, че една от проявите й е творческа — но бе дяволски сигурно, че представлява сила, достатъчно голяма, за да ми се дръпне лайното, ако прояви интерес към мен.

Май го правеше. Тъмночервените й очи пробиха дупка точно през призрачната ми душа. Голямото й грозно лице се сбръчка като пресъхваща обелена ябълка, после започна да се съсухря, докато не остана нищо друго, освен рубинена точка. Тя започна да се движи. В същото време имах засилващото се усещане, че някой се опитва да ме предупреди за нещо.

Кина? Да се пробва да общува? С мен? Но тя разполагаше със собствените си агенти в света.

Или пък не?

Нараян Сингх беше затворник. Дъщерята на нощта си оставаше пленник или вероятно беше мъртва. Напоследък нямаше никаква следа от нея. А Господарката беше обявила своята независимост отдавна. Сега тя представляваше просто магьоснически паразит.

Може би аз бях единственият тук, в света отвъд, когото богинята можеше да докосне.

Следвах червената точка. Тя ме отведе до равнината на старите кости. Разперих крила и спрях, кацайки на клон от голо дърво. Този път разлагащи се трупове лежаха разпръснати сред костите. Отново размахах крила и се плъзнах над тях отблизо. Бръмбари скарабеи се разпръснаха, ужасени от сянката ми. Никога преди в призрачния свят не бях виждал друго, освен няколко гарвана.

Кула от тъмнина се мержелееше на хоризонта, висока мрачна гръмотевична буря, изпълнена с тътнещи светкавици с цвят на кръв. Размахах натежали крила и се запътих натам. Изглеждаше като правилното нещо, което да направя.

За момент облакът разбули зло вампирско лице и много ръце. Те се протегнаха, за да ме приветстват.

След момент на дезориентация се плъзгах над земя, където само няколко искри светлина отбелязваха човешко присъствие. Наклоних глава. Очите ми бяха много добри — дори в тъмнината. Но не разпознах къде се намирам, докато не се снижих достатъчно, за да съзра зъберите на Наблюдателницата, закриващи звездите на юг.

Не би трябвало да съм на повече от сто стъпки от непроницаемата повърхност, когато земята започна да ври и да създава хиляди струйки светлина. Въздухът удари насреща ми, подхвърляйки ме по гръб. Тогава дойде ревът.

Бях там реално. Не като въображаем гарван. Бях самата бяла твар.

Възстанових равновесието си точно навреме, за да видя пръски от огнени кълба да се насочват към мен. Избегнах ги. Бях се върнал насред миналата нощ.

Снижих се там, където скалите и всякакви неща щяха да ме защитят от нарастващата буря от огнени кълба. Не бях забравил какво можеха да сторят те на камъка, ако бяха от най-новата разновидност. И получих няколко възможности да го наблюдавам отблизо, сякаш бях някакъв нещастен глупак от погрешната на Отряда страна. Всеки път, когато откриех хубаво клонче, бум! Пращене на бекон.

Всичките хора, които виждах, бягаха с огромен ентусиазъм. Повечето се оказаха не достатъчно бързи или бяха потеглили твърде късно. Някои изобщо не се показаха на повърхността. Задушаващата земя си свърши работата.

Движение на проблясваща във всички цветове стомана привлече окото ми.

Някой се беше насочил в погрешната посока.

Чичо Дой бе побягнал към бедствието веднага след като то започна. Старото момче си прекарваше добре, ако онзи, който виждах, беше той. Може би беше по-пъргав, отколкото се преструваше. Размахах крила нагоре, плъзвайки се към отраженията на Пепелявия жезъл.

Един гарван е дяволски тромав, когато току-що се е отделил от земята.

Беше чичо. И той не гореше от желание да се наслаждава на компанията ми. Пепелявият жезъл изсвистя като светкавица. Дой имаше по-голям размах, отколкото си спомнях от нашите тренировки. Почти ме докопа. Гарвановите рефлекси ме спасиха. Избегнаха удара, преди мисълта изобщо да ми хрумне.

Заех позиция зад него, така че огньовете да го показват, но извън обсега на замаха му. Когато той откри място, откъдето да гледа, и коленичи там, аз си намерих скромно издигнат камък и кацнах, проклинайки човешката чума, която беше унищожила всичките дървета и високи места наоколо. Шпионирах наблюдателя.

Чичо остана там достатъчно дълго, за да възстанови дишането си и да демонстрира фантастичните си рефлекси, избягвайки няколко огнени кълба, преди земята да се отвори и да се появи стълб от тъмнозелена светлина. Огнените кълба отскачаха от него. Цветът му беше толкова дълбок, че се съмнявах някой по-далеч да може да го види. Движеше се право към мен. Което означаваше, че щеше да премине край чичо Дой.

Веднага след като се отдели от пролуката, зеленият щит се стопи. Създанието вътре в него се появи. За мой късмет, аз бях птица. За щастие на чичо Дой, той беше стар. В противен случай и двамата щяхме да се издавим в собствените си лиги. Съществото беше великолепна жена и тя не носеше нищо.

Ловеца на души.

Дори и в птича форма наистина оцених колко много време мина, откакто не бях виждал жена си. Ловеца започна да блещука, не за да си постави друг щит, а да си промени лицето. Усилието отклони вниманието й от околността. Не забеляза чичо Дой, който се беше слял с нощта умело като Измамник. Иззад Ловеца разпознах форма и лице точно като чичо, размахващ Пепелявия жезъл в изсвистяващ удар, който би трябвало да я разсече на две до гръдната й кост. Тя беше бърза. Опита се да го избегне и да наметне някаква магическа защита. Въздухът изпъшка. Ловеца изпищя и се хвърли напред, жива, но несъмнено посечена зле. Чичо скочи към нея, за да я довърши. Пепелявият жезъл проблесна. Разлетя се кръв. Ловеца заподскача наоколо. Така стори и чичо. Намеси се късметът й. Бамбуков прът започна да пука унищожително. Две огнени кълба нацелиха точно чичо. Ловеца го дебна още известно време, докато беше замаян, но нямаше силата да го довърши. Както и да е, хората вече реагираха на шума, макар че щяха да изминат часове, преди да открият Дой.

Ловеца се завлече надалеч, използвайки отслабващата си магия, за да спре кървенето и да промени формата си. По времето, когато стигна до скритото си облекло, се беше превърнала в Дремльо. Което обясняваше неговата безпомощност. Докато минаваше за ненормален, беше малко вероятно да бъде подложен на изпитателен преглед достатъчно отблизо, че да се разкрие факта как той не е моят помощник и блуден син.

Бях наистина ядосан. Къде се намираше истинското хлапе?

Размахах крила и кацнах на гърдите на чичо. Той се давеше в собствената си кръв. Кълвах и дърпах и го принудих да обърне главата си настрана. После тръгнах да търся Ловеца на души.

Тя беше изчезнала.

Не открих и следа. Но знаех накъде се е насочила. Дремльо щеше да е в моя бункер, без изобщо да е липсвал, когато станех сутринта, мислейки, че само аз съм изкарал безсънна нощ.

Сега вече бях наясно и какво бе станало с Пушека. Онова потрепване на бузата, което зърнах при Дремльо, е била Ловеца, осъзнавайки, че можеше да бъде разкрита, ако някой яхне Пушека и покръстосва по следата й.

Обаче сега знаех тайната й. Вероятно Кина беше по-могъщ враг, отколкото Ловеца подозираше. Богинята дори можеше да има усещане за ирония, използвайки гарван, за да преследва господарката на същата черна птица.

Кацнах на покрива на моя бункер. Под мен Тай Дей сумтеше и хъркаше толкова зле, колкото в нощта, когато унищожихме съкровището на Едноокия. Някой друг там също вдигаше голяма врява. Понеже Дремльо беше навън, реших, че трябва да съм аз, което означаваше, че Сахра е имала право, когато ме обвиняваше, че ръмжа като гладна мечка.

Преди изобщо не й вярвах.

Изглеждаше трудно за вярване, че спяхме при цялата тази суматоха. Ловеца трябва да бе изпратила заклинание напред или беше оставила магия зад себе си.

Имах чувството, че нямаше да се почувствам удобно, наблюдавайки себе си от отвън, така че превъзмогнах изкушението да полетя надолу и да надзърна през входа.

Дремльо излезе от тъмнината.

За някой, който е бил пребит и клан, Ловеца на души можеше да се придвижва като газела. Никой здрав, нормален човек не би се справил толкова добре. Малко магьосничество вероятно?

Чудех се как ще напусна белия гарван. Внезапната поява на Ловеца беше ключът. Гарванът излетя. Аз останах. Плавах и наблюдавах. И след като магьосницата намали темпото и трябваше да се заеме с раните си, аз отплавах нагоре и надалеч в посока, която би могла да се опише само като утре. Ловеца не усети присъствието ми, макар че именно тя беше онази, която ме научи да се изплъзвам от оковите на плътта си. После всичко се успокои и аз тръгнах. Всички, включително моя милост, хъркаха в бункера. А все още бях свободен да се скитам в призрачния свят.