Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. — Добавяне

101

Пътуването стана тихо, след като всички стигнаха до равнината. Бяхме твърде нервни, за да говорим. Но след около миля Господарката каза:

— Предупредете всички да не напускат пътя. Докато оставаме на него, нищо не може да ни навреди.

Знахаря вдигна ръка, за да сигнализира за спиране. Отпуснах дръжката на копието върху пътя. По дяволите, това нещо натежа твърде бързо. Стареца предаде назад по редиците думите на Господарката. Той не я попита нищо. Нито пък я разсея изобщо. Което можеше да означава, че тя се концентрираше напълно. Скоро след като възобновихме движението си, стигнахме място, където пътят се разширяваше в голям кръг. Място за разполагане на лагер, реших аз. Господарката, в една от редките й забележки, потвърди предположението ми. Който и да бе създал равнината, е разбирал опасностите й.

Беше почти пладне, когато накрая стигнахме до каменна колона, намираща се достатъчно близо до пътя, за да бъде разгледана. Състоеше се от същия камък, като повърхността на равнината встрани от пътя. Блещукането идваше от метални символи, вградени в камъка. Представляваха букви, това беше доста ясно, но нито аз, нито кой да е друг можехме да ги разчетем.

Това е някакво безсмъртие.

Подскочих.

— На това място има голяма сила — каза Господарката.

— Не думай.

Земята потрепери отново, не по-силно от последния път, но достатъчно, за да изнерви всички. Тези вибрации можеше да бъдат предвестници на нещо по-лошо. Обаче, забелязах аз, нито една от колоните не е била съборена от жестоките земетресения през последните години.

Знахаря почти не обръщаше внимание на камъка. Продължаваше да се взира напред. Сега ясно се виждаше, че там, отвъд гората от камъни, наистина има някаква масивна конструкция. Вече изглеждаше голяма колкото Наблюдателницата.

Стареца напредваше упорито през целия ден, без да се щади. Той ме отмени за знамето, закрепвайки дръжката му в стремето си. Накрая спря в един от кръговете, които се появяваха на всеки пет мили. Миряса само защото Господарката настоя, че беше време. Стареца искаше да продължава. Но сега колоната се простираше на цяла миля и животните се нуждаеха от почивка и вода по-отчаяно и от хората.

Проверих облаците, чудейки се дали ще завали и можехме ли да съберем малко вода. Носехме си немалко количество, но животните консумираха доста и имах чувството, че щяхме да ожаднеем, преди да започнем да изгладняваме.

Капитанът свали шлема си и по-неудобните части от бронята. Не беше толкова привързан към Създателя на вдовици, колкото Господарката към своето въплъщение. Тя прегъна коляно, за да й е по-удобно, и също се освободи от шлема, а после разтърси коса. Знахаря се взираше в далечината. Той попита:

— Усещаш ли нещо за онова място?

— Там има голяма сила.

— „Там има голяма сила“ — измърмори Знахаря. — Започва да се повтаря.

— Това ли е скривалището на Кина? — намесих се аз. — Или Катовар? Или и двете? Или никое от тях?

— Ще ти кажа, когато стигнем.

— Позволи ми да те отменя — каза ми Червенокосия, предлагайки да вземе знамето. Той заби основата му и се облегна на него.

— Къде, по дяволите, беше през последните петдесет мили?

— Петдесет? Позволяваш на въображението си да изпревари задника ти.

— Сториха ми се петстотин, влачейки това нещо.

Червенокосия се подсмихна.

— Обзалагам се, че не сме изминали и петнадесет — той се забавляваше. За моя сметка. — Мислех си, че ще бъдеш във форма след всичките онези пътешествия насам, за да се подмазваш на Стареца.

— Червенокос, не съм в настроение за това. — Исках да държа под око и ухо Господарката и капитана, които се отдалечиха, след като Червенокосия се натрапи.

— Не ме оставяй да те дразня, синко. Просто си мисли каква чудесна нощ ни чака.

Зад нас Нюен Бао бяха събрали глави, обмисляйки тези възможности. Много бамбукови пръти стояха под ръка. Свещаря сформира група за запалване на лагерен огън, който трябваше да е издигнат над повърхността на равнината. Господарката изказа идеята, че на пътя вероятно няма да му хареса да бъде изгорен. Тя предположи по време на пътуването, че той може да е жив по свой си начин.

Искаше ми се да има начин да погледна в ума й. Тя се концентрираше изцяло, откакто стъпи в равнината. Разсъжденията й щяха да бъдат интересни. И сега ги споделяше със Знахаря. А Червенокосия ме държеше настрана.

— Задръжте там — заповяда Знахаря на Свещаря. — Вървете напред и стъкмете огъня високо. Но не го палете. Ще ядем студена храна, ако можем.

По дяволите. Не се бяхме хранили добре, откакто напуснахме Талиос, но пастърма и бистра водица представляваха стъпка отвъд лошото.

— Червенокос. Имаш ли си работа за вършене?

— Да, Капитане.

— Позволи ми да те видя как я вършиш. — Знахаря се обърна, пак се наклони към Господарката и се вторачи в основите на колоните. Бях готов да се обзаложа, че опитваше да се изправи срещу съмненията си. Право напред вероятно беше кулминацията на многото пъклени години, започнали от онова, което, подозирам понякога, може да е било моментно хрумване на човек без никаква представа какво да прави после и комуто беше много трудно публично да променя мнението си.

Започнах да обикалям периметъра на лагерния кръг. Където и да погледнех, изгледът беше един и същ. При заоблачено небе човек губи ориентация.

— Знаменосецо? Добре ли си?

— Синдаве! Съжалявам. Предполагам, че съм по-притеснен, отколкото си мислех. Изобщо не забелязах, че приближаваш.

— Мястото има това въздействие, нали? — останах с впечатлението, че той щеше да е призрачно бледен, ако имаше възможност. — Мисля, че трябва да видиш нещо.

— Добре — последвах го през блъсканицата от животни и хора, всички опитващи се да установят лагер, без да се избутват един друг от кръга или да повреждат пътя.

— Там — ми каза Синдаве, сочейки натам, където пътят напускаше кръга от южната страна — забелязах го само защото водеше към огромната структура в далечината.

— Дупка? — това беше всичко, което виждах. Дупка в пътя, пет пръста широка и една стъпка дълбока. Може би повече. Светлината не беше достатъчно добра, за да покаже дъното й.

— Да. Дупка. Може да е огромен изблик на вяра или просто въображението ми, но ми хрумна, че би могла да е съвършеното място за поставяне на знамето.

— Със сигурност. — Бях ли преминавал оттук преди? Дали имаше дупка? Не можех да си спомня. Но възможността да оставя прокълнатия прът за известно време несъмнено беше привлекателна. И нарастваше все повече, докато втренчено зяпах.

Пуснах долния край на знамето в дупката. То потъна стъпка и половина.

— Това е добре — прошепнах аз. — И е съвършеното място за него. Ако приемем, че Стареца няма други идеи — протегнах се. Не бях влачил знамето през целия ден, но го носих повече от всеки друг.

Синдаве изсумтя. Прозвуча нервно.

Аз също го усетих. Още един земен трус.

— Да се надяваме, че не е подготовка за някой по-голям.

Загледах се надолу към основата на Копието. Пътят го държеше здраво. Но когато го поставих там, имаше половин пръст луфт.

Опитах да го изтегля.

Не помръдна.

Вече не трептеше изобщо.

— Мамка му!

Синдаве пробва да го извади. Спря, преди да е получил херния.

— Няма проблем — измърморих. — Ако трябва, просто ще го срежа. Утре.

Проверих Стареца и жена му. Все още стояха рамо до рамо, взирайки се на юг, като сега си разменяха нарядко дума или две. Дори без шлемове изглеждаха доста зловещи.

Тай Дей се материализира, за да ми каже, че е устроил нашия лагер и е приготвил храната. Изражението му беше толкова невъзмутимо, че бях сигурен колко много е ядосан. Аз тук се шляех навън, забавлявайки се, докато той си беше вкъщи, съсипвайки се от работа.

— Ако можеше да ти пораснат цици и да изгубиш наденицата, щях да се оженя за теб. — Друг слаб трепет раздвижи камъка под нас. Прошепнах:

— „И земята се разтърсва, когато ходят те.“

— Какво? — попита Тай Дей.

— Нещо от една история, която чух като дете. За древни богове, наречени титани. Просто си мислех колко далече съм стигнал оттогава. — А може би гигантите бяхме ние.