Глен Кук
Тя е тъмата (33)

33

Знахаря остави всички да си отпочинат напълно, преди да подеме, както се надяваше, финалния щурм срещу защитата на сенчестите. Аз имах треска или вероятно нещо, което бях пипнал от моментната близост с Кина — горещо изпотяване, редуващо се с треперене от студ. Така че не излизах навън, за да шпионирам враговете ни.

Нямаше значение. Стареца можеше да клюкарства с гарваните си.

На отбранителните линии, които Дългата сянка смяташе за така критични, нямаше никакви сенчести. Докато бездействахме върху отпочиващите си задници, Могаба и неговите капитани предприеха придвижване на войниците си. Те дори опитаха да унищожат припасите, които не можеха да влачат със себе си, но бяха изпреварени от бдителната шадарска кавалерия.

Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание. Камъкът е разбит.

В нощта, когато вятърът вече не стене и малките сенки отиват да се крият, камъкът шепне. Камъкът говори понякога. Понякога изпраща своите деца да се спуснат в бездната. Понякога филиз от пъстра мъгла се издига, за да погали фигурата, прикована към килналия се трон.

Сенките офейкват игриво в равнината, блестяща на лунната светлина, като се поглъщат една друга и стават все по-силни. Спомените им са също толкова стари като камъка. Те си спомнят свободата.

Понякога тронът се приплъзва с една милионна от инча, все повече накланяйки се. Сега се случва все по-често.

Камъкът потръпна. Вечността се подсмихва презрително, докато поглъща собствената си опашка. Студеното празненство е почти приключило. Дори смъртта е неспокойна.