Глен Кук
Тя е тъмата (62)

62

Беше велика нощ за отприщване на целия ад. Наистина не бях забелязал събиращата се тъмнина, докато бродех с призрака, толкова бях изгубен в мисли. Но облаците се сгъстяваха, за да задълбочат тъмнината.

— Едноок! — изревах аз. — Веднага си донеси умрелия задник тук!

Разглеждах облаците. Предположението ми май се потвърждаваше.

Къде, по дяволите, беше онова малко лайно? Измъкнах се от бърлогата на Знахаря.

— Едноок! — насочих се към неговата дупка. Дали не възнамеряваше да прекара там нощта? Магьосник или не, той не беше свършил достатъчно работа по нея, че да я направи добро място за изчакване на нощта, когато сенките плъзнат наоколо.

Почти бях стигнал там, когато малкият магьосник изприпка откъм моя подслон.

— Какво искаш, хлапе?

— Къде, по дяволите, беше? Няма значение. Имаме проблем с призрака.

— Ъ?

— Издава звуци — прошепнах аз. После се огледах наоколо. Бях забравил да си държа езика зад зъбите. Това беше моята щастлива нощ. Никъде не се виждаха гарвани.

Едноокия погледна през рамо.

— Издава звуци? — той не ми вярваше.

— Заеквам ли? Веднага си завлечи там задника. Знахаря вече го проверява за физически проблеми — продължавах да се оглеждам за слушатели. Мишките, прилепите и сенките също имат малки уши.

Сияние меко се разля между Наблюдателницата и назъбените руини на Киаулун, заигравайки се по металните символи на крепостта. Но беше просто проблясък, съпътстващ появата на Господарката. Секунди по-късно единствената видима светлина идваше от оцелелите прозорци по върховете на кристалните кули на Наблюдателницата. Любимата на Дългата сянка сияеше особено ярко.

— Ще се мотаеш наоколо и ще се заплесваш, или ще се хванеш на работа?

Такъв е Едноокия. Да мърмори и да изкарва виновен винаги мен.

За последен път се огледах наоколо, преди да вляза вътре. Все още нищо. Спуснах парцалите, покриващи вратата, преместих прогонваща сенките свещ на място между нас и входа. Запалих я от най-близката лампа. Не трябва да разчитаме на Дългата сянка да спазва нашето разписание.

— Чудя се дали Господарят на сенките не е любопитен защо не показваме каква да е светлина или изобщо не вдигаме шум.

— Шт! — ми изсъска Едноокия. Той прошепна: — Май спомена, че Знахаря му оказва физическа помощ.

Капитанът седеше на моя стол, отпуснат.

— Преглеждаше го, когато тръгнах — грабнах каната и засмуках подсладена вода на корем.

— На мен не ми изглежда скоклив — каза Едноокия. Той ръгна Пушека.

— Не казах, че е станал и изтанцувал бърз моряшки танц. Само изпъшка. През цялото време, когато съм бил наоколо, единствените издадени от него звуци бяха хриповете на пневмония. Стенанието изглеждаше като нещо голямо. Знахаря се съгласи.

Стареца издаде звук. Той се върна в плътта си. След като му се проясни главата, се обади:

— Ще стане интересно. Дългата сянка тъкмо изпрати да повикат Оплаквача, Сингх и момичето. Готов е да започне.

Едноокия измърмори:

— Настъпи вълнуващият миг. Отново сенки. Знаех си, че трябваше да взема онази ферма и да напусна. Тъпакът казва, че миризливото джудже тук става опърничаво. Репчи се и всичко останало.

— Той издаде звук — сопна се Знахаря. — Наречи го стенание. И когато се опитах да хвърля един поглед на момичето, той се отдръпна и излъчи чувство, свързано със сенките.

— Тя е тъмата — цитирах аз. — Напоследък го прави всеки път, когато го доближа до коя да е жена. Най-силно е около Ловеца на души. Сари и Радишата са по равно номер две.

— А — каза Едноокия, — почти бях забравил тази стара вещица. Как е тя, Мъргън?

— Наистина ли ти пука?

— Чух, че Корди идва при нас. Той сигурно ще иска да знае.

— И ти ще му кажеш, че можем да шпионираме безсрамното му гадже?

— Брр. Предполагам, че не. Но му дължа две-три големи подигравки.

Аз лично се съмнявам някой изобщо някога да е надцаквал Едноокия. С изключение може би на Гоблин. Едноокия е от типа хора, които ти го връщат предварително.

Едноокия е и от онези, които все още може да ти спретнат „случайна“ изненада и след двеста години.

— В случай че не преживея тази нощ, в дюшека ми има завещание. Почти всичко отива за Гоблин. Няколко неща, обаче, искам да дам на Гота — по това време той не отделяше очи от клепачите на Пушека, така че не забеляза, когато аз и Знахаря си разменихме сепнати погледи.

Знахаря каза:

— Не си въобразявай, че някой тук ще има шанс да оцелее.

— Хлапето ще има. Неговата тъща твърди, че е призван. За какво ли? Единствената, която изобщо беше наясно, е мъртва.

Преди Стареца да може да попита, аз казах:

— Той приказва за нещо, които Хон Трей предсказа някога в Деджагор. Не съм сигурен какво беше. Сари и аз говорехме за него, но те никога не го обясниха и на нея. Нещо за бъдещето на Нюен Бао. Което страшно дразнеше чичо Дой и майка Гота. Тай Дей е по-неутрален, но също не е любезен. Мисля, че се радва, че наистина не знае какво става.

— Смятам, че вече си оформил бъдещето на тези хора доста добре — каза ми Знахаря. — Все още половината племе се влачи зад нас. Къде е твоят домашен любимец, Едноок? Не съм го виждал от седмица.

— Джоджо? Проклет да съм, ако знам. Стига да не ми се мотае в краката… Вижте, не забелязвам нищо различно в този човек. Не и оттук. Позволете ми да го заведа отвъд, да видя дали има някаква промяна в него, когато е там.

— Вече ти казах — възразих аз.

— Да, да. Млъкни! Трябва да се концентрирам тук. — Но не много. Пушека беше толкова привикнал да бъде използван по този начин, че отвеждането му отвъд не изискваше никакво усилие.

— Усеща се малко различен. Но аз не съм бил с него отдавна — каза замислено Знахаря.

— При мен стана така, че напоследък не се натъквам на Кина.

— Ами сънищата ти?

Не можех да си спомня.

— Странно е. Нямам спомен. Но би трябвало да е така. Сънувам едни и същи неща през цялото време. Почти съм привикнал с тях.

— Вероятно това е целта. Внимавай.

— Както казва Едноокия, внимателен е второто ми име.

— Глупак е второто име на Едноокия.

— Чух го. Ще те превърна в жаба — малкият магьосник вече се бе върнал обратно.

— Казвал съм го преди и ще го повторя пак. Не си достатъчно добър дори в превръщането на храната в лайна. Какво мислиш за Пушека? — попитах.

— Може да се наложи да чакаме деня, в който ще имаме повече време, но ти и аз ще трябва да си седнем на задниците и да видим какво можем да разберем от онова, което си направил.

— Какво?

— Струва ми се, че няколко от стените, зад които се крие, са започнали да падат.

— Дали ще вземе да ни се събуди довечера, точно насред патакламата? — попита Знахаря.

— Съмнявам се. Все още е заровен твърде дълбоко — той ме наблюдаваше как поглъщам още малко вода, последвана от кълка печено пиле. Не се храниш лошо, ако си Освободителя. — Всичко ли ще изсмучеш пред погледа ми, бе, хлапе?

— Нощта ще е дълга.

— Ти остани тук и се придържай към работата — каза ми Знахаря. — Само кратки пътешествия навън. Осведомявай ме какво се случва, веднага щом започне да се случва.

— Добре. Ще го направя, шефе.

— Едноок. Имаме нужда от повече заклинания около мястото. Нещо, което ще държи сенките настрана, но ще ни позволява да влизаме и излизаме, когато искаме.

Едноокия си сложи „голямата усмивка с липсващите зъби“ и килна онази негова грозна шапка под по-отвратителен ъгъл.

— Успях да стъкмя съвършения амулет, шефе. Като предположих, че сигурно ще се нуждаем от пратеници, които да сноват в трудните времена.

— Колко имаш?

— Тринайсет, засега.

— И това е всичко?

— Ами-и-и, трудни са за правене.

И, без съмнение, забавлението с тях му е откраднало време от неговите настоящи черноборсаджийски пазарни проекти. Бяхме престояли на едно място достатъчно дълго за него, че да се забърка в някакви черни търговийки, независимо колко незначителни изглеждаха перспективите. Което щеше да го лиши от време за не толкова интересни занимания. Като да прави амулети, които могат да спасяват животи. Можех да се обзаложа, че той има повече от тринадесет готови за Стареца. Разполагаше поне с по един за собствените си китки и глезени, плюс няколко складирани, които да продаде на предложилия най-високата цена, след като види колко добре работят или колко отчаяно са ни необходими.

Това малко лайно наистина е подлец.

Но той беше на наша страна, нашият подлец, най-добрият, който имахме. Стига да не броите Господарката, което аз изобщо не правех, въпреки че тя бе лейтенантът. Никога не успях да я приема за част от Отряда. Дойде с твърде много багаж.

— Става късно — отбеляза Знахаря. — Можеш да прескочиш набързо до Наблюдателницата, за да видиш какви ги вършат сега. Едноок. Искам да скрия вестоносците си в твоята землянка.

— Какво? Няма начин, шефе. Тъкмо съм изчистил.

Поех още малко течност, после се настаних до Пушека.