Глен Кук
Тя е тъмата (89)

89

Мълчанието се проточи. Намерих очукано канче, останало от славните дни на Киаулун, и си налях чай от гърне, окачено над недодяланото огнище на Знахаря. Течността беше по-горчива от лекарство. Която обясняваше защо все още беше там. Престорих се, че й се наслаждавам.

— Клетус — обърна се към него Знахаря, — какво е положението със земеделието? — само в Черния отряд инженер по обсадата ще отговаря за земеделието.

— Нищо ново за докладване — обади се Клетус, — изключителна реколта, която заплашва да узрее по-рано, отколкото предсказваха местните жители. Май е най-добре да се установим тук. — Клетус и неговите братя събираха около себе си фракция, заинтересована от заселване. Те смятаха, че новите им оръжия могат да обезсърчат и най-решителните врагове. Но не изтъкнаха по-силни съображения.

Отрядът се бъхтеше през ада от векове. Сега притежавахме богата провинция, добра крепост и нашите единствени сериозни врагове бяха на стотици мили и май не изгаряха от желание да ни преследват в скоро време.

Не се заслушах в изложението, последвало догадката, че боговете ни обичаха, защото нашата реколта се развиваше така добре. Не обърнах внимание, докато Лонго не започна да ни разказва защо вече не трябва да се страхуваме от никой.

— Ако Радишата наистина изтъргува половината от своята власт, тя ще успее да запази поста си, което означава, че реално ще управляват жреците. Не ги виждам някога, независимо колко се страхуват от нас или мразят Кинжала, да се затормозят с друга истинска армия. Цената и заплахата за тяхната власт…

Всичко това го бях чувал и преди. Жреците нямало да позволят на Радишата да тръгне след нас.

Не вярвах в това. Той стреляше в тъмното. Но аз бях скитащият с призрака. Можех да отида навсякъде и да видя всичко. Трябваше доста да се потрудя, за да се заблудя.

— Грешиш, Лонго — казах аз. — Накрая тук ще си имаме компания. Вероятно много по-скоро, отколкото му се иска на всеки от нас — внезапно бях привлякъл дори вниманието на Стареца. — Сънувах нещо — почти всички знаеха, че получавам видения. Техниките и надеждността си останаха моя тайна. За да не притеснявам хората, които можеше да се тревожат за мен, аз обвинявах за всичко онези пристъпи, които получавах след обсадата.

Господарката клопна с език, досаден навик, който не осъзнаваше, че е придобила. Тя и Знахаря все повече се превръщаха в бабата и дядото на Отряда. Вътрешният кръг отчаяно се нуждаеше от млада кръв.

— Можеш ли да ни разкажеш за твоя сън, Мъргън? — помоли тя. — Или ще трябва да изчакаме книгата? — Господарката се дразнеше от мен, защото бях започнал да преработвам нейния том от аналите. Някои от последната ни група новобранци са се навъртали наоколо тогава. Не всички от тях си спомняха събитията по описания от нея начин.

— Най-важното е, както каза шефът, че нашият стар приятел Могаба вече не е безработен.

Всеобщо смайване. Да не би да си бяха помислили, че Стареца се шегуваше?

— Не научих много от сънищата си. Не мога да ги контролирам. Понякога съм запращан назад във времето, но не съм в състояние да отида, където искам, за да открия защо се случва това, което се случва. Налага се да чакам новини от нашите приятели на място като всеки друг.

Имаме приятели на север, които ни предоставят надеждна информация. Проверявах я винаги когато можех.

Вече не използвахме много Пушека. Той искаше да се събуди. Сега не беше в истинска кома, така или иначе. Налагаше се Господарката да се бори, за да го направи полезен. Тя самата се възползва от получените възможности.

— Но в някакъв момент Ловеца на души трябва да е имала контакт с Могаба — продължих аз. — Тя го е препоръчала на Радишата. Обзалагам се, че Жената го е приела най-вече защото не е искала Ловеца да се ядоса. Могаба вече обещава на жреците, че ще им улови Кинжала и Господарката. — Имаше огромни награди за главите на тези двамата още от момента, когато Радишата се обърна срещу Отряда.

Могаба никога не е позволявал провалът да накърни самоувереността му.

Кинжала предложи услугите си:

— Бих могъл да се върна и да ги ударя пръв. Ще е забавно да ги избивам един по един и да наблюдавам как се гърчат живите…

— Не — Знахаря не беше в настроение за полети на фантазията. — Знам кой кого ще избие, ако отидеш да потанцуваш с Могаба. Синдаве, разкажи ми какво мислиш за това.

— Чувам го за пръв път. Трябва да го обмисля, капитане.

— Мисли на глас.

— Могаба е сам — с което Синдаве искаше да каже, че Могаба вече не разполага с привърженици Нар. Онези, които тръгнаха с него, когато напусна Отряда, са мъртви. — Здравият му разум ще бъде по-изопачен от всякога. Той може да се вманиачи в идеята да те унищожи лично, защото смята, че си му отнел правото да бъде капитан.

Знахаря изсумтя, без да е изненадан.

— Мъргън, с колко време разполагаме, преди той да предприеме решителни действия срещу нас? Трябваха ни четири години, за да стигнем дотук, и все още сме в достатъчно добра форма, за да гладуваме, ако се наложи. И нямаше да сме така щастливи, колкото сме сега, ако Радишата ни бе изненадала, оставайки лоялна. В битките не изгубихме толкова много хора, колкото очаквах, и много по-малко умряха от болести.

Той остави да се изплъзне фактът, че бяхме дошли през мъртвия сезон, когато придвижването на армия беше близко до невъзможното.

— Като си говорим за бройка — намеси се Кофата, — онази последна банда, която искаше да се прибере вкъщи, си замина отдавна.

Господарката изтъкна очевидното:

— На Могаба не му се налага да обучава войници по начина, по който го правехме ние. Той може да събере хора, които вече сме подготвили.

— За какво се е спазарила Радишата с Могаба? — попита ме Стареца.

— Жреците смятат, че той би трябвало просто да контролира териториите, които прегазихме. Някои от тях са наистина развълнувани от възможността да реализират голяма печалба. Но Жената просто иска да ни задържи на юг от планините — подсмихнах се. — Неговата работа ще бъде същата, каквато беше, докато работеше за Дългата сянка. Само дето ще запушва бутилката от другата страна.

— Един ден Могаба ще дойде — отбеляза Иси, — както каза Синдаве.

Знахаря изсумтя отново.

— Ако не носи планина и половина дървен материал, хвърчила и тонове бамбук, и пристигне през лятото… — обади се Кофата.

Лонго изграчи:

— Той може да си вземе селяни, за да му носят снаряжението, а после да ги изяде.

Синдаве, Очиба и Иси се ухилиха кръвнишки.

— Да се придържаме към работата — прекъсна ги Знахаря. — В Талиос настъпват промени. Благодарение на таланта на Мъргън ние знаем за някои от тях.

Всички го чакаха да каже още нещо. Той не го стори. Накрая Господарката отбеляза:

— Ловеца на души все още е проблем.

Определено. Тя не бе отговорила на канонадата на Господарката. Все още. Не се предполагаше да я търся, но знаех, че се навърта наоколо. Прикриваше се с илюзии и се движеше много. Бях напълно сигурен, че Ловеца не бе изгубила ищах да ни вгорчава живота.

Никой изобщо не спомена детето. Знаех, че е оцеляло и е спасено, но не от Кина, към която то изплакваше молбите си, а от Ловеца, под съпровода на весели подигравки. Господарката и Знахаря бяха вкоравили сърцата си — съвсем разбираемо. Те не бяха общували с нея повече, отколкото с непознато дете, родено в същия ден на другия край на света.

Не можех да кажа нищо. Предполагаше се да отбягвам Ловеца, докато не получех специална заповед за обратното. Толерантността на Стареца към моите импровизации беше изчерпана.

Той не можеше да ми прости за загубата на Дремльо.

— Какво става с роднините ти, Мъргън? — попита Знахаря. — А относно Гоблин и Едноокия?

Какво можех да кажа?

— Все още липсват. — Това не можеше да бъде приписано на мен. Все още не. Но той вероятно щеше да намери начин.

Нашият последен контакт с някой от тях беше, когато част от войниците на Гоблин пристигнаха с окования Прабриндрах Драх, с Лиза Боуалк, зъбеща се в клетка на каруца, и нито дума за това къде е Гоблин и защо е там. Не предполагах, че липсата му представлява част от майсторския план на Стареца. Отказвах да повярвам, че Знахаря може да планира толкова далеч напред. Малкият магьосник с нездрав цвят на лицето беше някъде там, навън, разигравайки своя собствена схема.

Вече не ми се отдаваха много възможности да го потърся. Сега сънищата не ме спохождаха толкова често. Ако се случеше, първо посещавах Сари. Сари и моя син, тази абсолютно красива лигавеща се бучка, която тя кръсти Тобо, защото не искаше да избере истинско име, без да бъда там, за да го обсъдим и да се разберем лице в лице как да се казва и защо.

Тя бе решена да се присъедини към мен, макар че дори и в най-отдалечените райони на блатата да бяха чули за разрива между Радишата и Черния отряд. Това щеше да изложи Сахра на по-голяма опасност, ако напуснеше храма. Почти всичките Нюен Бао, напуснали блатата си напоследък, бяха свързани по някакъв начин с Отряда.

Пазачите на Сари бяха нащрек. Сега очакваха тя да опита нещо — след като вече не беше с размерите на малка къща. Умна жена, Сари използваше тактиките на партизанската война, докато възстановяваше силите си. Ежедневно и по всякакъв начин правеше жреческото съсловие нещастно. Това беше лесно. Просто имитираше майка си. Когато дойдеше времето, вероятно щеше да им липсва ентусиазъм за задачата да си я върнат обратно.

Знахаря се взираше в Господарката. Чакаше я да каже още нещо за сестра си. Другите правеха същото. Ловеца тежеше в умовете на всички ни. Късметът никога не й обърна гръб, а злобата срещу нас продължаваше да нараства. Макар че вече нямаше как да навреди на нашето дело. Не можеше да ни стори нещо по-лошо от това да ни убие, нали?

По дяволите, всички ние сме приели смъртната присъда, присъединявайки се към Отряда.

— През последните нощи изчезнаха няколко войници — каза Господарката. — Мнозина вероятно са дезертирали. Но не всичките — тя махна. Иси и Очиба, вече осведомени, донесоха пред тълпата вързоп. Оставиха го на мръсния под.

Не напомних на Стареца, че можехме да се наслаждаваме на истински подове и обзавеждане, ако той просто бе благоволил да се пренесем в Наблюдателницата.

— Това може да е малко презряло — отбеляза Господарката.

Ох, ох!

Изи и Очиба развиха мъртвеца от обвивките му. Той не вонеше толкова зле, колкото очаквах. Изглеждаше съсухрен като стара мумия. Устата му зееше в писък, който никога нямаше да спре. Като че ли беше получил немалко охлузвания, преди да умре.

Трябва да си ги бе причинил сам през последната си битка.

— Пипнала го е сянка — казах аз.

Ненужно.

Знахаря ме изгледа. Свих рамене.

— Нито една сянка не премина, докато бях на стража аз. — Бях сигурен. Иначе щеше да се вдигне врява.

— Значи, портата е под контрол — каза той. — Остава да е тя, събрала оцелелите питомци на Дългата сянка.

Ловеца беше новият Господар на сенките. Вероятно подобряваше уменията си.

Господарката отбеляза:

— Нищо не можем да сторим срещу такива нападения, с изключение на това никъде да не ходим сами и без бамбуков прът… Какво става с него?

Онзи, който тя имаше предвид, беше летописецът на Отряда, който бе започнал да издава чудати звуци. Мяташе се наоколо, очевидно опитвайки се да глътне собствения си език. Така ми казаха по-късно. Тогава бях напълно извън досег с тялото си. Бях муха, която не забеляза приближаването на мухобойката. Посетих равнината на костите, на всичките й места едновременно, за миг, продължил цяла вечност. Бял гарван ми се подиграваше. После аз бях белият гарван. Тогава отидох отвъд, но не следвах обичайния си маршрут. Не успях да видя всичките онези свадливи старци, мръщещи се от ледените си пашкули. Размахах крила надалеч, през завеси от тъмнина назад към онези мършави и чудесни дни, когато за пръв път срещнах моята Сари, после преди това, когато видях собствения си призрак и се присъединих към него в обиколка на обсадения град. Нито дума, излизаща от невидимия ми клюн, не беше моята, но лудата жена, която ги създаваше, не изглежда да обръщаше внимание или наистина не ме манипулираше тя. Горкият аз. Бях като пеперуда, подхваната от неочаквана буря. Отчаяното ми блъскане с крила не успя да възпре вихъра, безразличен към моето съществуване.

Видях много смърт и отчаяние. Не научих нищо ново и не забелязах нещо, с което да не бях имал близка връзка в миналото.

Ловеца вероятно само ме беше смушкала мимоходом, защото й е скучно или може би изобщо не подозираше, че ме разтърсва. Нямаше значение. Не можех да си отмъстя. Всичко, което бях в състояние да сторя, бе да размахвам крила като глупак и да се надявам, че ще преживея още една буря.

Настана тъмнина.