Глен Кук
Тя е тъмата (26)

26

Исках да спя. Чувствах се изморен, въпреки незначителните ми физически усилия. Но когато се оттеглих в каруцата на Едноокия, лежах неспокойно, въргаляйки се насам-натам. Навън майка Гота беше заета с безкрайните си оплаквания. Очевидно бях само второстепенно действащо лице в нейния набор от проблеми. Чичо Дой се очертаваше като звезда. Хон Трей беше звезда. Сахра също, задето се беше съгласила с Хон Трей. Или защото Хон Трей беше на нейна страна. Вещици, и двете. Тай Дей не се обади повече от обичайното. Той може би искаше да вметне факт или два, но неговата майка никога не му даде възможността.

Същите стари, древни неща, които занимаваха майка Гота. През повечето време вече не я чувах изобщо. Чудех се дали може да я засегнеш дотам, че да млъкне.

Тя ме накара да се замисля за жената, която обичах.

Обръщах се, мятах се и се борех с болката. Помислих си, че може би отслабва. И, разбира се, чудех се правилно ли беше. Дали не извършвах предателство спрямо Сари?

Напомних си, че съм възрастен мъж, привикнал на тежък живот, и не би трябвало да се оставам в капана на подобно обсебване, независимо колко голямо съкровище беше Сахра.

Отнесох се в онова състояние, в което не си напълно заспал, но не си и буден.

В което можеш да си преправяш сънищата, докато сънуваш.

Внезапно се върнах в миналото, запратен през времето от порив на смях и подигравателен глас, който ме питаше къде съм бил. Не го очаквах след толкова време, но и не ми отне контрола. Сега вече бях обигран.

Без да съм изненадан, не се чувствах изгубен или дезориентиран. Бях бродил с призрака достатъчно, за да развия някаква издръжливост. Опитах се да овладея нещата, точно както постъпвах навън с Пушека. Обкръжаващата ме аура на забавление се превърна в тревога. Направих бързо завъртане през измеренията и точно там зърнах основната заподозряна — Ловеца на души, коленичила над някакъв набор от магически предмети близо до огън, някъде в обраслите с прещип подходи към Чарандапраш. Мой ред да се забавлявам. Дори и да нямах контрол, сега знаех кой ме манипулира.

Сега, как да проследя следващия й ход?

Смехът на гарваните ме обгърна. Сякаш нямаше значение, че знаех кой го прави. Звучеше като Ловеца на души по начина, по който беше описана в аналите на Знахаря. Хаотична сила, на която рядко й пукаше какво се случва, докато си играе.

Опитах да се да си спомня къде бяха точно сега онези анали. Може би си заслужава още един поглед към Ловеца на души. Или дори продължителна задушевна среща със Знахаря. Той познаваше Ловеца на души по-добре от всеки друг оцелял смъртен, включително собствената й сестра. Не вярвам, че Господарката не познава мисленето на сестра си. Може би не я интересува.

Вероятно виждах неща, които не бяха там. Какво знаех наистина, че си мисли Господарката? Не бях разменил с нея и сто думи през изминалите три години. Преди това нашите взаимоотношения бяха ограничени до информацията, предназначена за аналите.

Кискането на гарваните се превърна в налудничавия кикот на Ловеца на души. Един глас каза:

— Не си мисли, че след всичко това днес ми е до игри.

Голяма невидима ръка ме сграбчи и ме запрати в брулена от ветровете тъмнина. Завъртях се като подхвърлен орех, въпреки че това беше само сън.

Опитах да се контролирам по същия начин, както правех, когато бродех с призрака. Още веднъж успях да поема контрола. Усещането за въртене изчезна. Докато то отслабваше, чувството за място и време се завърна, заедно със способността да виждам. Гледката не ми се стори добра. Тя беше близка и неясна, както Хагоп описваше влошеното зрение при старостта. Но аз бях в джунгла. Дали я познавах? Беше джунгла. Бях виждал няколко и всичките доста си приличаха, като не можеш да видиш ясно на повече от двадесет крачки. Прекалено много буболечки. Приглушено пищене на хиляда птици. Двойка от тях попадаше в зрителното ми поле. Забелязах, че май ме виждаха доста добре. Аз бях причината за цялото това вълнение.

Завъртях се бързо. Със сигурност се намирах в джунгла. Където не липсваше вода. Гадно черно блато се намираше само на няколко пръста от мястото, където биха попаднали петите ми, ако ги имах.

Маймуните бягаха по клона над главата ми, стреснати от крясъците на птиците, но, очевидно, неспособни да ме видят. Поне не от такова разстояние. Една се приближи, жизнерадостно подскачайки на педя от гледната ми точка. Забеляза ме. Така се стресна, че се изпусна, изпищя от изненада и падна в черното блато, където започна да врещи от ужас.

Крокодилът почти я хвана. Почти. Тя изскочи от водата секунда преди челюстите да щракнат. Нищо не може да ви убеди по-добре да се махнете бързо от нечии остри зъби.

Усилията на крокодила обаче го издадоха на ловците на крокодили, които се материализираха миг по-късно, мятайки остри копия.

Животът е жесток.

Тези ловци на крокодил изглеждаха необичайно нервни. Чудеха се защо птиците бяха полудели. Питаха се защо маймуните изглеждаха обезумели, защо една падна в черното блато. Разбирах ги без проблем. Говореха на Нюен Бао, сякаш им беше роден език. Явно беше.

Намирах се някъде по делтата.

Слабо, неясно, зад дрезгавите птици можех да усетя забавлението на гарваните.

Нямах усещане за посока.

Нямаше го Пушека да ме отведе вкъщи.

Аз не просто сънувах. Имах контрол, но не знаех какво да правя с него… Нагоре. Нагоре беше винаги добре с Пушека. Колкото по-нависоко се издигаш, толкова повече земята наподобява невероятно подробна карта. Тогава само трябва да откриеш отличителен белег, който познаваш. Поех нагоре.

Намирах се в най-противната, най-неопитомена част от делтата. Целият свят се състоеше от черна вода, бръмбари и нагъсто скупчени дървета. Беше много близо до представата ми за ада.

Трябваше да се издигна отгоре, където се рееха ястребите, за да видя каквото и да е. Междувременно психичен мраз ме сгърчваше въображаемо; страхът ме глозгаше силно и дълбоко. Докато се издигах, за момент ме обзе увереност, че никога нямаше да открия какъв да е ориентир.

Слънцето беше отличителен белег. Ако имаш очи, за да го видиш.

Не можех да видя дори летящите пред него птици.

Така че не успях да намеря ориентир по логичния начин. Добре, тук май има зелено петно. Оказа се оризово поле. Започнах да се движа на зигзаг над него, завих пак и открих село, намерих пътеката, излизаща от него, и я последвах. Движех се с лудешка скорост. Обаче знаех, щеше да ми отнеме дълго време, за да се завърна там, откъдето започнах.

Проклета Ловец на души!

Дочух подигравателното грачене на гарваните.

Забелязах село, което ми се струваше познато.

Някои ще кажат, че всички селца на Нюен Бао си приличат. Наистина, доста са сходни, доколкото съм виждал. Но техните храмове се различават радикално според богатството, статуса и възрастта на градчето. Бях видял този храм преди, седмици по-рано, когато търсех Гоблин. В действителност бях зърнал момиче, което толкова много приличаше на Сахра, че когато напуснах света на Пушека, ми идеше да се разплача.

Спрях там, реех се наоколо, наблюдавах как селяните се готвеха за сутрешните си дела.

Всичко изглеждаше типично за селце на Нюен Бао, според нещата, които бях чувал. Дори и да беше посред зима, тук винаги имаше работа за вършене. Хората се приготвяха да се захванат с нея.

Селото изглеждаше много богато. И доста старо, вероятно. Храмът беше голям и изглеждаше сякаш е там от столетия. Двойка огромни двуглави слонове оформяха колони от двете страни на вратата, високи колкото трима Нюен Бао. Според гуни двуглавите слонове символизираха бога на късмета. Спомних си как Едноокия казваше, че късметът приема тази форма, защото с могъщ и двулик.

О! Това трябва да е момичето, което бях зърнал преди. Двойничката на Сари. Тя излезе от храма, изглеждаше изтощена, тъжна. Може ли да е същата жена? Предния път девойката наподобяваше леко по-млада версия на Сари. Тази изглеждаше някак по-възрастна, напълняла с десет фунта и преживяла още няколко години. Тя имаше онова невероятно лице, но нейните бедра и гърди бяха леко по-тежки от тези на Сари и беше загрубяла — нещо, което никога не сполетя Сари дори в най-лошите времена.

Тази жена беше мръсна, парцалива и отчаяна.

Но тя наистина приличаше толкова много на Сари, че ми се дощя да отида към нея и да отнема болката й, каквато и да беше тя.

Понесох се по-наблизо, почти наслаждавайки се на собственото си самосъжаление, като се чудех защо жената носеше бяло, когато почти всички Нюен Бао — с изключение на свещениците, се обличаха в черно. Освен в специални случаи.

Можех да питам Тай Дей, когато се върнех. Ако изобщо откриех пътя.

Бях толкова близо до жената, че можех да я взема в ръце и да я целуна, сякаш бях в плът. Искаше ми се, лицето й толкова наподобяваше Сари.

Дали Сари имаше братовчеди? Знаех, че имаше чичовци, защото поне един загина по време на обсадата на Деджагор. Значи вероятно имаше и лели, останали по селцата. Групата на поклонниците включваше само част от населението на делтата.

Жената в бяло гледаше право там, където щяха да бъдат очите ми. Нейните очи се разшириха. Кожата й побледня. Тя нададе писък, после припадна. Няколко стари мъже в цветни роби изскочиха от храма. Те започнаха да се опитват да пренесат жената, крякайки един на друг твърде бързо, за да ги разбирам. Тя възстанови присъствието на духа си, докато й помагаха да се изправи на крака.

— Помислих, че видях призрак — каза тя в отговор на настойчивите въпроси.

— Трябва да е от постите.

Да пости? На мен не ми изглеждаше да е пропуснала много хранения.

Значи е усетила присъствието ми, а? Струва си да се запомни. Но ми предстоеше борба за завръщане. Не бях от полза за никого тук, напълно изгубен. Намерих пътя за излизане от селото, последвах го в посока, която вярвах, че накрая ще ме заведе до Талиос. От Талиос щях да намеря пътя на юг.