Глен Кук
Тя е тъмата (53)

53

— Беше си чист късмет, че се появи точно сега — казах на Едноокия. — Трябваше да се махна — предадох му информацията на майка Гота.

— Как ли е научила всичко това?

Казах му, че я забелязах заедно с чичо Дой през нощта.

— Може би те също ме зърнаха.

— Тай Дей би могъл да им каже.

— Предполагам.

— Мислиш ли, че това е важно?

— Специално наблегнаха, за да се уверят, че съм разбрал, така че по-добре да го проверя. Не забелязах нищо, докато правех рутинното си надзъртане.

Едноокия изсумтя. Изглеждаше замислен.

— Това нищо не означава. Без значение колко добре се ориентираме, винаги ще пропускаме нещо, защото не знаем какво търсим.

Което си беше вярно. Нещата можеха да бъдат точно пред мен и дори с предимството на Пушека можех да ги пропусна, ако не знаех какво да гледам.

Просто няма достатъчно време, за да огледаш навсякъде.

Подсказах му:

— Защо не занесеш малко от твоя магически еликсир на роднините ми? Прецакай мисленето им за известно време.

— Мислех, че и капка не слагат в уста.

— Не се и предполага. Но съм виждал Тай Дей веднъж-дваж да се сгрява вътрешно и да става общителен, а майка му щеше да развие вкус към пивото, ако чичо Дой не беше там през повечето време, докато бяхме в Талиос. Тя задигаше няколко пинти винаги когато го нямаше. Не е имала възможност, откакто тръгнахме на път.

— Много интересно — черното човече се задейства енергично. — Знаеш ли какво? Просто ще отида там и ще им правя компания, докато си отвъд. Ще им кажа, че работиш.

Той тръгна, преди да завърша приготовленията си. Влачеше със себе си зеленясала стара дървена кофа.

— Трябваше да го накарам да поговори с Лебеда — промърморих аз. Уилоу Лебеда също правеше лоша бира, но поне поназнайваше нещо за пивоварското изкуство. В сравнение с продукта на Едноокия, този на Лебеда беше амброзия.

Пушека някак се затопли леко, когато се прикрепих към него, сякаш част от магьосника усещаше, че вече не е сам и му хареса. Отведох го директно в Наблюдателницата, плъзгайки се назад във времето, като отбягвах руините с огньовете, така че да не мога да видя самия себе си. Наложи се да се въртя напред и назад, докато намеря гарваните на майка Гота. Те бяха видими само за кратко и изобщо не биеха на очи. Стрелкаха се от север, високо над крепостта, после се спуснаха право в Наблюдателницата като падащи камъни. Не бяха повече от дузина, така че каквото и съобщение или напътствие да носеха, то щеше да е сериозно ограничено. От сведенията на майка Гота очаквах много по-голям брой.

Последвах надолу последния гарван. Ятото не се доближи до блестящия връх на кулата на Дългата сянка, където Господарят на сенките работеше до късно над някакъв езотеричен текст. Гарваните се гмурнаха в тъмнината на двора и влязоха в крепостта през врата, оставена открехната като пролука. Гълчаха се помежду си, чувствайки се неудобно там. Остър писък, веднага прекършен, почти ги изплаши. Един глас прошепна. Не можех да видя нищо, освен смътната форма в тъмнината, но разпознах потиснатия вик на Оплаквача. Не долових и думичка от казаното. Нито разбрах гарваните, които на свой ред зашумоляха, може би предавайки някакво съобщение. За мен основната част от информацията не се съдържаше в самото послание, а в съществуването му. Ловеца на души и Оплаквача поддържаха връзка.

Върнах се още един час във времето. Оплаквача не правеше нищо друго, освен да седи там и да чака. Прескочих напред, планирайки да го дебна, докато открия нещо интересно. Трябваше да се прехвърля само няколко минути след пристигането на гарваните.

Те останаха само за кратко. Тогава Оплаквача успя да се докопа обратно до тъмнината. Аз се реех зад него, проследявайки го по слух и миризма. Дори и в призрачния свят Оплаквача излъчваше смрад. Той се придържаше към тъмнината, далеч от маршрутите, по които беше вероятно да се натъкне на Дългата сянка, докато не достигна определена врата. Оплаквача почука, което ме изненада. Той беше от типа създания, които просто се самопоканват вътре. Нараян Сингх открехна вратата до пролука. Оплаквача се пребори с писък. Развиваше талант в пазенето на тишина. Сингх отстъпи и му позволи, да влезе. Оплаквача се вмъкна вътре като мъничък Измамник в смъртоносно спотайване.

— Време е — прошепна той.

Време за какво?

Сингх знаеше. Той отиде незабавно при Дъщерята на нощта. Детето беше прегърбено пред малък огън, фанатично пишейки онази първа Книга на мъртвите. Струваше ми се, че почти я приключваше. Но кой знае колко голяма беше книгата?

Сингх изглеждаше несигурен как да обезпокои момичето. Напоследък явно се съмняваше във всичко. Беше близо до безполезността и го знаеше.

Макар че Господарката винаги щеше да намери роля за него.

Той привлече вниманието на момичето. Богове, беше станала толкова ужасяваща! Около нея имаше аура, нещо, което би могло да се нарече излъчване на мрак. На онази светлина очите й изглеждаха блещукащи като на голяма котка, прокрадваща се към угасващия ти огън. Ти дремеш, а тя е гладна.

— Време е — й каза Нараян с шепот, недостатъчно силен дори да раздвижи въздуха.

Детето кимна отсечено. Направи мъничък жест. Нараян се поклони и отстъпи.

Нямаше никакво съмнение кой командваше тук, кой властваше и кой се подчиняваше. Нито каквото и да е съмнение, че самата тя беше контролирана от определена сила. Детето протегна ръката, с която пишеше, към Нараян, за да й помогне да стане. Това беше ръка, на която тя не можеше да се опре. Краката й също бяха твърде вкочанени, за да се разгънат самостоятелно. За момент изпитах съчувствие, забравяйки, че тя не беше истинско дете.

Оплаквача се върна в коридора. Той се носеше пред Сингх и момичето, като разузнаваше. Онези двамата настояха за лампа, което дълбоко смути Оплаквача. Той мърмореше и се суетеше през цялото време, докато се промъкваха след него.

По лъкатушещ път, който заобикаляше Дългата сянка, гарнизона и анклава, държан от войниците на Господарката, Оплаквача ги отведе до неохранявано място на стената, гледаща към Киаулун. Аз бях някъде долу с Тай Дей, замръзнал и разочарован от самия себе си, задето съм бил достатъчно глупав, за да ходя и да проверявам лично.

Не проследих събитията в реално време. Прескочих напред, сгъстявайки случките. Целта на Оплаквача беше малък килим, скрит на върха на кула без купол, неизползвана досега. Килимът беше нов, по-малък от онзи, който бяхме видели преди, черен, като нощта наоколо. Още едно свидетелство, че не можеш да знаеш всичко случващо се, стига да не поискаш да прекараш всяка минута в наблюдение. Не бях забелязал Оплаквача да работи по този килим.

Без да си разменят и дума, тримата го повдигнаха, преметнаха го през парапета и пристъпиха напред в пространство. Щом се качиха на борда, килимът пропадна. Нараян изстена тихо, със затворени очи. Дъщерята на нощта не се впечатли.

Оплаквача пое контрола навреме, за да не се размажат по скалите или в останките долу. Той започна да го плъзга плавно само на няколко стъпки над земята, лавирайки така, че между него и Наблюдателницата винаги да има някакво прикритие.

Отправих кратък взор към Дългата сянка.

Господарят на сенките изглеждаше неспокоен. Беше изоставил проучванията си, за да се взира неопределено към Киаулун. Усещаше, че нещо се случва, но все още не можеше да си изясни какво.

Оплаквача хойкаше зад гърба на съюзника си.

Почти изгубих малкото лайно. Трябваше да се върна до момента, където го оставих, за да го пипна отново. Скоро след това той се зарея над банда от бунтовниците на Могаба в руините. Войниците не го забелязаха, но усетиха нещо и се паникьосаха, смятайки, че някой от питомниците на Господаря на сенките си търси плячка.

Врявата, която вдигнаха, привлече вниманието на близките талианци. Войниците видяха нещо сенчесто да се носи през тъмнината. Изобщо не губеха време, а изстреляха залп от огнени кълба.

Оплаквача промени тактиката.

Той ускори и приложи заклинание за прикриване — последните мерки, които би искал да предприеме така близо до Наблюдателницата. Тогава може би щях да го изгубя, ако късметът не беше благосклонен към мен.

Случайна огнена топка удари ъгъла на невидимия килим, който започна да тлее. Заклинанието не скриваше пламъците — поне не и за мен.

Оплаквача хукна да си спасява задника. Но остана толкова ниско, че шубраците деряха килима. В един момент даже премина през някакви палатки и въжета за простиране в един от лагерите на Прабриндрах Драх. Оплаквача беше по-загрижен да не бъде забелязан от съюзниците си, отколкото от враговете.

Стремителната гонка леко ме оживи. Не го забелязах веднага. После ме порази фактът, че чувствах много повече емоции от обикновено. Накрая разбрах, че усещането се просмуква от Пушека.

По време на полета понякога преминавахме достатъчно ниско, че да забележим чичо Дой и майка Гота, но не видях и следа от тях. Прелетяхме и над нашия щаб — толкова близо, че да сепнем часовоите и конете.

Не бях напълно изненадан, когато Оплаквача се насочи към един определен затрупан със сняг каньон. Пушека не забеляза, докато не стигнахме достатъчно близко, за да наблюдаваме как Оплаквача каца насред експлозия от ужасени гарвани пред очакващата го Ловец на души.

Докато се забавлявах с птиците, се отпуснах съвсем малко. И Пушека се разбунтува. Тя е тъмата.

Какво?

Настръхнах. Но не се повтори.

Отстъпих назад, надалеч и поех обратно към тялото си, носейки новината, че Оплаквача и Ловеца на души подготвят някаква измама, която включва Нараян и Дъщерята на нощта.

Настроението, което Пушека излъчваше сега, ако нещо толкова неясно можеше да се нарече настроение, беше ужас.

И ужасът бродеше навън, в нощта, макар да не бе преследвал моя препускащ дух.

Долових полъх на разложение, докато се връщах към плътта. Не забелязах нищо. Спрях, експериментирах, отдалечавайки се в противоположна на невидимия източник посока.

Може би то ме надуши. Изведнъж зловонието стана много силно. Изпитах усещането, че нещо се устреми. В призрачния свят потрепваха светлинки. За секунда зърнах отвратителното лице на Кина, взиращо се право в мен. Но нейните очи бяха слепи. Ноздрите й се разширяваха, сякаш се опитваше да долови миризмата ми, носена от вятъра.

Вероятно бе подушила ужаса на Пушека. Той избяга в пълна паника. Тя е тъмата.

Този път прозвуча по-слабо, но го чух. И съвсем не беше плод на въображението ми.