Глен Кук
Тя е тъмата (31)

31

Прекатурих се от каруцата, като успях да увисна на една ръка, провесен като маймуна. Доста дълго време ми отне да си върна способността да мисля. Не само, че навън не беше мрак, но и явно зората се завръщаше отново. Не. Не беше утро. Тази светлина не идваше нито от слънцето, нито от луната. Тя нахлуваше от прохода. Дали огнените бомби бяха подпалили някой допълнителен склад с муниции на Господаря на сенките?

Щеше ми се да беше така. Но разбирах, че не беше обикновен огън.

Втурнах се към командния щаб на Господарката, препъвайки се повече от когато и да било. Тялото ми беше изтощено. Каквото и да се случваше, Господарката щеше да е замесена. И вероятно най-сигурното място беше да си близко до нея. Не трябваше да бягам надалеч, но шоуто беше почти приключило, когато стигнах. Обградена от доверениците си, Господарката още се опитваше да пипне Оплаквача, но се провали не поради нейна грешка.

В играта се беше включил нов играч.

Първоначално формата и цветът му бяха неясни. Тогава се сблъска със силата на Господарката. Мощта погуби силата в светлина. Това сияние ми показа нещо, което не исках да видя.

То беше черно. Издигаше се на сто стъпки. Имаше четири ръце. Това бе нещото, преследващо сънищата на Господарката, което понякога бродеше и в моите. Това беше тъмнината, която призоваваше дъщерята на Знахаря.

Господарката се бореше с този колос пред стотици хиляда очи и така обърка много хора.

Измамниците трябваше да я насърчават. Нещата за тях бяха станали тежки, но тук имаше конкретно доказателството, че Годината на черепите може да бъде извикана. Че вероятно предстои. Че тяхната богиня беше станала достатъчно силна, за да се прехвърли в нашия свят в защита на избраната си дъщеря и живия светец Нараян Сингх.

Обаче този образ на Кина силно наподобяваше питомците на Дългата сянка. Тя не беше неуязвима за огнените топки от бамбуковите цеви на Господарката. Паниката, която появата на Кина причини, примами много от тях във въздуха. Скоро Кина заприлича на митично създание с проядена от молци тъкан.

Всичко свърши, преди да успея да си поема дъх. Кина се стопи, изчезна. Тя остана достатъчно дълго, колкото детето и защитниците й да успеят да избягат. Все още клатушкайки се и тлеейки, килимът на Оплаквача се изгуби от поглед. Стотиците милиони шепоти започнаха да заглъхват.

Господарката се срина. Положиха я на носилка. Лебеда и Кинжала застанаха от двата края. Най-верните й войници ги обградиха, мъже, които бяха с нея от години. Казах на Лебеда:

— Отсега нататък не бива да се тревожите за тях. Те са се насочили към Наблюдателницата с подвити опашки. Могаба е в безсъзнание и вероятно е ранен. Никой не командва вече.

Лебеда ме стрелна с недоверчиво изражение.

— Какво, по дяволите, ми разправяш? Намери си проклетия капитан и му ги дрънкай на него.

— Добра идея — така и направих.