Глен Кук
Тя е тъмата (49)

49

Едноокия се предполагаше да е моят заместник като летописец, поне докато Дремльо се върне и се ориентира в работата. В малкото случаи, когато му прехвърлях работата, или го правеше Знахаря, докато той пишеше аналите, дребният магьосник показа недвусмислено как отчаяно се нуждаем от Дремльо. През повечето време старата пръдня не може да живее отвъд момента. Не че го обвинявам на тази възраст.

Така че бях изненадан, когато той си направи труда да ми каже, доста след събитието, че е станал свидетел на нещо интересно, докато разузнавал навън с Пушека. Не, той никога не би записал нещо и не можел да си спомни всичките подробности, но по-добре късно, отколкото никога, нали?

Може би. Дъртият Пушек не беше закотвен във времето.

Той и аз бродехме назад до момент, само няколко часа след като Нараян беше посетил Оплаквача на стената и малката им раздумка бе прекъсната от бандата безчувствени скотове на Господарката.

Сингх и Дъщерята на нощта бяха в безопасността на квартирата си. Детето не говореше много. Сега Нараян очевидно се чувстваше особено неудобно в нейно присъствие, макар и тя да беше мъничка дори за възрастта си. Детето го игнорира, намести се на ниска работна маса и запали фитила на малък маслен фенер. За мен беше удивление да я видя заета със същия вид работа, която аз вършех почти всеки ден.

Поразен, наблюдавах, докато малката й ръка бавно, прилежно записваше думи на език, който не разпознах, и който, както открих, тя не чете. След като видях с какво се занимава, аз пикирах през времето, търсейки обяснение. Писането беше започнало преди една седмица.

Беше посред нощ. Нараян стоя буден до късно, молейки се, успокоявайки душата си, опитвайки се да достигне състоянието, в която Дъщерята на нощта изпадаше, щом докоснеше богинята. Опитвал беше сто пъти. И сега не успя.

Провалът вече не изгаряше болка вътре в него. Изглеждаше примирен. Само искаше Кина да му позволи да разбере.

Той едва беше изпаднал в своите тъмни сънища, когато Дъщерята на нощта задърпа силно рамото му.

— Събуди се, Нараян. Събуди се.

Той премина с клепач. Не беше виждал детето така възбудено след онзи път, когато научи, че е инструментът на Кина, ръцете на богинята в този свят.

Сингх изпъшка. Искаше му се да я удари силно, да й каже да се върне на сламеника си, но остана напълно отдаден на своята богиня, готов да изпълни волята й. Желанието на Дъщерята трябваше да се разглежда като продължение на волята на Майката, колкото и да му усложняваше живота.

— Да? Какво има? — той разтърка лице и изпъшка.

— Нуждая се от средства за писане. Писалки. Мастило. Четки. Попивателна хартия. Ножове за подостряне. Всичко необходимо. И голяма подвързана книга с празни страници. Бързо.

— Но ти не можеш да четеш или да пишеш. Твърде малка си…

— Моята майка ще насочва ръката ми. Но трябва да започна задачата си бързо. Тя се опасява, че може да не ни остава много време тук, в безопасност.

— Какво ще правиш? — попита Нараян, сега напълно буден и объркан.

— Тя иска да направя копия на Книгите на мъртвите.

— Да направиш копия? Те са изгубени от хиляди години. Дори жреците на Кина се съмняват някога да са съществували. Ако ги е имало изобщо.

— Те съществуват. На друго място. Аз ги видях. Ще ги има отново. Тя ще ми каже какво да записвам.

Известно време Нараян обмисляше идеята.

— Защо?

— Книгите трябва да бъдат върнати в този свят, за да ни помогнат да призовем Годината на черепите. Първата книга е най-важната. Не знам заглавието й. Но по времето, когато привърша писането, ще съм в състояние да я прочета и да я използвам, за да възпроизведа другите книги. Ще съм способна да ги използвам, за да проправя път за моята майка.

Нараян си пое дъх. Той беше неграмотен. Като повечето талианци. Като мнозина неграмотни, Сингх изпитваше голямо страхопочитание към онези, които четяха и пишеха. Той беше свидетел на велики магии, след като се бе съюзил с Дългата сянка, но все още смяташе грамотността за най-голямото магьосничество от всичко.

— Тя е Майката на цялата нощ — измънка той. — Няма по-велика от нея.

— Искам тези материали, Нараян — това не бяха думи на четиригодишно дете.

— Ще ги намеря.

Върнах се в часовете след бягството им от войниците на Господарката, докато битката се водеше съвсем наблизо. Детето пишеше бавно, а Нараян крачеше и трепереше. Накрая тя погледна и се взря в него с онези смущаващи очи.

— Какво е станало, Нараян? — тя изглежда виждаше право през него.

— Събитията надминаха моето разбиране. Онзи, дребният и миризливият ме извика на стената, за да ми покаже главите на моите братя, набучени на копия. Подарък от твоята рождена майка — той се спря, не му се искаше да продължи. Мислех си, че най-голямото мъчение, което би могло да го сполети, когато го хванехме, щеше да е една баня. — Не мога да проумея какво намерение е движело Богинята, когато е допуснала всички тези верни синове да попаднат в ръцете на жената. Вече не остана почти никой от нашите.

Детето изпука пръсти. Сингх млъкна веднага.

— Тя ги е убила? Жената, дала живот на тази плът?

— Очевидно. Допуснах лошата грешка да не се подсигуря с нея, когато те отнасях при твоята истинска майка.

Нито веднъж детето изобщо не нарече Господарката своя майка. Никога не спомена изобщо баща си.

— Сигурна съм, че моята майка е имала важна причина да допусне това да се случи, Нараян. Накарай робите да се махнат. Ще се допитам до нея.

Няколко жени на Господаря на сенките се грижеха за детето през повечето време. Тя ги третираше като обзавеждане. Всъщност те не бяха роби.

Сингх изпъди жените, докато с едно око следеше момичето. То наистина изглеждаше разстроено от неговите оплаквания.

Сингх затвори вратата зад последната слугиня. Жената не направи никакво усилие да прикрие облекчението си, че се отдалечава от малкото чудовище. Хората в Наблюдателницата не харесаха Дъщерята на нощта.

Нараян се настани приклекнал. Детето вече беше в транс.

Където и да отиваше, детето не оставаше дълго. Но сега побледня, докато беше там, и когато се върна, изглеждаше по-смутено, отколкото преди.

Миризмата на смърт изпълни прозрачния свят, докато детето не беше духом тук. Обърнаха ми се червата. Кина не дойде.

Момичето каза на Сингх:

— Не го разбирам, Нараян. Тя каза, че нищо от това не е нейно дело. Тя нито е причинила смъртта им, нито е разрешавала да се случи — детето звучеше така, сякаш цитираше, макар че винаги, когато говореше, то звучеше много зряло за годините си. — Майка ми не знаеше, че това се е случило.

Сега и двамата се изправиха пред криза на вярата.

— Какво? — Нараян беше вцепенен, ужасен. Страхът беше константа в живота тези дни.

— Попитах я, Нараян. И тя не знаеше. Убитите бяха новина за нея.

— Как би могло да е така? — можеше да видиш как страхът впива студените си нокти по-дълбоко в червата на Измамника. Дали сега враговете на Удушвачите щяха да ги избият масово, дори и без знанието на богинята им? Тогава каква защита имаха децата на Кина?

— Какви свирепи сили задвижват тези убийци от севера? — попита детето. — Дали Създателя на вдовици и Отнемащия живот са повече от измислени образи? Може ли да са истински полубогове, ходещи по земята под прикритието на смъртни, достатъчно могъщи, за да изплетат паяжините на илюзията пред очите на майка ми?

Виждаше се как съмненията загризаха и двамата. Ако онези мъже навън с червен и жълт румел можеха да бъдат хванати така лесно и убити, без това да привлече вниманието на тяхната закрилница, то какво би могло да спаси жив светец и дори месия на Измамниците?

— Ако е така — каза Сингх, — по-добре да се надяваме това място да е точно толкова неуязвимо, колкото на онзи побъркан Дългата сянка му се иска. Да се надяваме, че той може да изтреби всичките талианци, проникнали вътре.

— Не мисля, че той е свършен, Нараян. Все още не. — Но тя не обясни какво имаше предвид.