Глен Кук
Тя е тъмата (60)

60

Напук на гарваните, реещи се над южните склонове на Данда преш, Гоблин беше почти невъзможен за откриване. Но делата му бяха очевидни. Навсякъде, където местните жители бяха достатъчно луди, за да си сътрудничат с Могаба, бандата на Гоблин беше плячкосвала, опожарявала и давала пример. Войниците на Могаба бяха сторили същото на всеки, достатъчно тъп, за да съдейства на Гоблин или някой от съюзниците ни. От гледна точка на последствията беше невъзможно да се каже кой на кого е направил показно.

За местните нямаше значение кой с кого се бие и защо. Не очакваха милост нито от добрите, нито от лошите. През няколкото минути, които отделих, за да се потопя във времето, наблюдавах нападения над няколко села и имения. Колкото по-близо до настоящето се случваше насилието, толкова по-решително неговите жертви се съпротивляваха и на едните, и на другите.

Форвалака участваше в някои от нощните набези на Гоблин. Гарваните идваха и си отиваха заедно с нея, но няколко оставаха винаги, дори когато голямата котка беше другаде.

Те посещаваха и Могаба. Очевидно. Дългата сянка беше предоставил на Могаба арсенал от магически предмети, в състояние да заблудят търсачи като мен, да отклонят всеки наблюдател. Това не ме приближаваше до нещата, които исках да видя.

Отделих момент, за да проверя отряда на Бесния Корди. Старият Кордууд сега беше на южната страна на Данда преш, като почти не напредваше, защото планините си оставаха невероятно негостоприемни.

Корди нямаше проблем с гарваните. Това успях да видя.

Обаче бях слисан да открия, че ято от малките чудовища гнездеше сред канарите и руините около двореца в Трого Талиос. Но, като се замисля, не би трябвало да се учудвам. Събитията в двореца щяха да бъдат от специален интерес за Ловеца на души, която обичаше да си пъха носа дълбоко в работата на всеки.

Бях твърде нетърпелив да посетя блатото, че да прахосвам време, ровейки се в тайните на Радишата. Тя е тъмата. Продължаваше да провежда много срещи с жреци и водачи. Нашите книги оставаха скрити там, където ги бяхме оставили.

Бях изненадан, че Радишата вече не полагаше големи усилия да открие Пушека. Не вярвах да го е забравила.

Но исках да продължа да странствам напред. Бан До Тран вече би трябвало да е при Сахра.

О, той приближаваше. Стигнал бе! В пристъп на мазохизъм се присъединих към него в края на пътуването му и го следвах, докато Бан доближаваше храма на Гангеша. Малко преди да достигне мястото, той кривна от утъпканата пътека, криволичеща през превърнатото в оризище блато, и отдели време, за да си сложи маскировка със средствата, които си носеше.

Малко повече мръсотия, промяна в прическата, бързо преобразяване в парцалива оранжева роба, и той се превърна в скитащ просяк от един от култовете на гуни. Техните врекли се на бедност мисионери ходеха навсякъде. Дори Нюен Бао ги толерираха. Светостта им беше извън съмнение, колкото и луди да бяха.

Винаги съм смятал религиозната толерантност на южняците за учудваща и смущаваща, макар и реално тя да представлява само древен навик, наложен върху факта, че никоя религиозна общност не е достатъчно силна, за да покаже на останалите грешките в мисленето им с помощта на меча.

Тран продължи по пътя си. Изпълняваше ролята на просяк много добре. Мисля, че вероятно я е играл и преди, може би при първите си посещения в Талиос. Там Нюен Бао не бяха топло посрещани. Бяха прекалено арогантни за толкова малко племе.

Без значение. Тран беше приет в храма. По-старите свещеници изглежда познаваха просяка, чиято роля изпълняваше.

Тран не доближи Сахра веднага. Всъщност, той изчака до вечерта, преди да планира как да се натъкне на нея. През деня се срещаха няколко пъти. Сахра не го разпозна.

Той поднесе своите извинения на тихо прошепнат талиански, докато Сахра все още беше твърде стресната от сблъсъка, като се издаде, подскачайки.

Не чух какво каза Тран. Видях очите на Сахра да се фокусират и да се изпълват с изненадан живот. Тя прие неговите разточителни извинения и продължи по пътя си.

Тази нощ Сахра остави вратата на спалното си кътче отключена. Позволи си разточителството да не гаси свещта.

Тран пристигна много късно, когато единствените все още будни жреци бяха тримата, даващи редовното полунощно жертвоприношение на Гангеша с надежда да вдъхновят бога да гарантира на света друг пълен дневен цикъл, не сполетян от бедствие и отчаяние.

Тран подраска по вратата на килията. Тя представляваше некадърно изплетено парче, което не би спряло решителен натрапник. Наистина, повече символ, отколкото врата. Зад нея висеше парцалива завеса, задържаща светлината. Сахра пусна Тран вътре, с жест го покани да се настани на нейната рогозка. Старият човек седна, отдавайки почит. Той наблюдаваше Сахра с насълзени очи. Знаех, че разбираше същината на съобщението, което носеше, макар и да беше твърде достоен човек, за да го прочете.

В този момент почти се паникьосах. Бях се опитал да понауча Сари да чете, но тя не беше схванала много. Дали ще бъде в състояние да?… Тя ще помоли Тран, разбира се. И тогава щях да разбера точно колко добър приятел е старецът. Ако дълбоко в сърцето си изповядваше философията на чичо Дой…

Маниерите на Сахра бяха самото съвършенство, което ме влудяваше.

Въпреки че тя можеше да не сервира чай или да не си позволи някоя от другите церемониални отсрочки, използвани от Нюен Бао, за да се избегне стигането до въпроса, тя успя да отложи кризата на посещението с петнадесет минути.

— Имам съобщение — накрая каза Тран, с шепот, който не би могъл да бъде чут от някой слухтящ на вратата, дори и подслушвачът да говореше талиански. — То бе предадено в моите ръце от Каменен воин, който го е донесъл от север през целия път от последното укрепление на Господаря на сенките. Пратеникът настоя да ти бъде предадено. Тук.

Сахра падна на колене пред него, което й се отдаде трудно. Беше много наедряла. Срещна неговите очи, мръщейки се леко. Тя не проговори. Не мисля, че си вярваше, за да отвори уста.

— Войникът на мрака знаеше къде си. Както и името, което използваш. Всичко това, докато дори самият аз не подозирах, че си надживяла туга. Твоето семейство е изкусно в жестокостта си.

Сахра кимна. Тя все още нямаше достатъчно вяра в себе си, за да заговори.

Боговете, колко беше красива!

— Те знаеха от разстояние половин свят, дете. Това ме плаши. Жестоки времена са и сред нас ходят ужаси. Някои от тях няма как да разпознаем. Кокалените воини не изглеждат по-страшни, отколкото някои други, все пак…

— Съобщението, чичо? — тя използва тази дума като почтително обръщение. Тран по никакъв начин не беше неин роднина.

— Да. Съжалявам. Ставам толкова уплашен винаги, когато прекарвам твърде много време в мислене.

Сахра пое писмото ми, взира се в него един миг, без да бърза да разбере какво пише вътре. Но тя беше щастлива, можех да го видя. Братството на нейния съпруг знаеше и ги беше грижа.

— Кой го донесе?

— Не каза име. Изглежда много млад. Джайкури. Ведна. Нисша каста.

— Има ли тик, който кара левия му клепач да клюма, така че от тази страна изглежда, сякаш много му се спи?

— Наистина. Познаваш ли го?

— Помня го — тя завъртя писмото ми отново.

— Направи го, дете.

— Страх ме е.

— Страхът е убиец на ума.

По дяволите! Внезапно той прозвуча точно както някога чичо Дой, когато ми даваше уроци по фехтовка и борба. Беше ли старият Тран още един от онези тайни жреци?

Сахра отвори съобщението. Тя се взираше в написаното от мен с големи и ясни букви. Накрая проговори:

— Моля те, прочети ми го, чичо.

Тран мушна кутрето си в лявото ухо и зарови сред сноповете. Старият човек имаше повече коса там, отколкото на темето си. Той прегледа моето послание, което държеше в другата си ръка. Отне му известно време да го смели и обмисли. После се втренчи в Сахра. Понечи да заговори, хрумна му нещо, огледа се наоколо, сякаш се стресна.

Беше му щукнало, че някак си, очевидно, ние имахме възможност да видим какво се случва в храма на Гангеша. Беше му хрумнало, че това е момент, който би ни интересувал особено много. Специално един воин на тъмнината на име Мъргън.

— Претендира да е писмо от твоя съпруг — той се поколеба само за част от удара на сърцето, докато реши да пропусне прилагателното „външен“.

— Така е. Познавам почерка му. Какво казва писмото?

— Твърди, че не е мъртъв. Те му казали, че си загинала. Знае къде си и какви са обстоятелствата около теб, защото му е била предоставена голяма магия. Казва, че ще дойде за теб веднага след като смажат Господаря на сенките.

Което си беше доста близо до нещата, които бях написал.

Сахра се разплака.

Сахра? Искаше ми се да я прегърна. Тя винаги беше силна. Бедствията, които я застигаха, не можеха да я пречупят. Тя винаги си оставаше боец. Никакви сълзи при Сахра, никога.

Не ми хареса да я виждам емоционално измъчена.

Зареях се по-близо до Тран. Той потрепери, огледа се наоколо.

— Това не е всичко, което казва. Пише, че те обича и се надява да му простиш за провала, позволил това да се случи.

Сахра сподави сълзите си. Тя кимна.

— Знам, че ме обича. Въпросът е защо боговете ме мразят? Не съм им направила нищо лошо.

— Боговете не мислят по начина, по който го правим ние. Те планират схеми, в които животът е само премигване, просто секунда в цяло столетие. Те не ни питат дали искаме да участваме, може би като алтернатива на щастието. Боговете ни третират, както ние използваме зверовете в гората, блатото и полето. Ние сме глината, която те извайват.

— Чичо Тран, не ми трябва проповед. Имам нужда от съпруга си. И трябва да се освободя от машинациите на старците… — започна Сахра. Тя направи жест, показвайки, че има някой навън и Тран трябва да е тих. Плъзнах се извън килията на Сахра.

На една стъпка от вратата й стоеше жрец, застинал в несигурност. Трябва да беше подочул нещо, докато е минавал. Той се взираше в двете посоки по неосветения коридор, после погледна надолу към малката си лампа, след това се приближи до вратата на Сахра и наостри уши.

Спуснах се пред лицето му, излях целия си гняв във волята и се опитах да сблъскам глава с него.

Той се завъртя. Започна да трепери. Забърза нанякъде. Ако бях достатъчно вбесен, можех да изплаша нещо повече от птици.

Върнах се вътре. Сахра искаше Тран да изпрати отговор. Думите й бяха всичко, от което се нуждаех, макар че щях да очаквам бележката с нетърпение като физическо потвърждение на нашата вечна връзка, светиня, която да нося със себе си, докато не се видим отново. Тран се съгласи, но избираше думите си внимателно. Той продължаваше да се озърта наоколо, сякаш мислеше, че мястото е обитавано от духове.

— Как върви бременността ти? — попита той.

— Това е нещо, с което се справям много добре, без голямо усилие или проблем, чичо. Имах бебета.

— Това ще бъде по-голямо от първите ти две. Съпругът ти е голям човек.

— Ти също ли очакваш, че детето ще е дявол?

Тран се усмихна тънко.

— Не в смисъла, който може би влагат другите. Но предсказанието на Хон Трей вероятно ще се сбъдне. Твоята баба беше мъдра жена. Всичките й пророчества се сбъднаха — макар и невинаги по начина, по който си ги представяхме, когато тя ги правеше.

— Не спомена нищо за чудовище.

— Казаното от нея и тълкуванията на твоята майка и Дой не са непременно едни и същи. Има неща, които хората просто отказват да чуят.

Той привлече вниманието ми на няколко фронта. Можех да науча нещо повече за чичо Дой. Вероятно бе да подочуя нещо за това предсказание на Хон Трей — до момента почти толкова загадъчно, колкото съгласуваната решимост на всички талианци, че Черния отряд трябва да е някаква връхлитаща катастрофа, по-лоша от кое да е наводнение или земетресение. Тран ме разочарова. Не каза нищо повече. В действителност възприе позиция на слушател.

Шмугнах се в коридора.

Мъжът, когото бях изплашил по-рано, се връщаше. И си водеше компания.

Спуснах се отново към него, по-ядосан отпреди. Той не беше герой. Изписка и избяга. Спътниците му объркано се спогледаха и решиха, че техният приятел трябва да има умствени проблеми. Тръгнаха след него, вместо да влязат в килията на Сахра. Последвах ги, за да бъда сигурен.

Тран си беше заминал, когато се върнах. Бърз преглед през времето не ми даде полезна информация.