Глен Кук
Тя е тъмата (106)

106

Кина търсеше мен. Или нещо друго. В каквато и посока да се насочех, усещах я отдалеч, макар и никога да не ме наближи. Но ако не бях аз нейната цел, тогава какво беше?

Борех се с подтика да побягна към Сари, убеждавайки се да изчакам оттеглянето на демона. Но логическата част от ума ми нашепваше, че Кина беше чакала от векове. Нямаше да изгуби търпение за една нощ.

Но защо би искала да ме намери?

Трябваше да се върна в тялото си. Богинята всяваше по-малко ужас, когато не бях измежду духовете.

Пожелах си Тай Дей да ме събуди. Когато някой го стореше, изглежда нямаше нужда духът ми да прекосява разстоянието до плътта.

Запромъквах се в лагера пред Портата на сенките. Богове, каква мръсотия! Успешният завоевател би трябвало да живее по-добре.

Едноокия се надигаше. Както и майка Гота. Беше на път да се стъкми още една ужасна закуска.

Навън беше светло. Аз все още бродех призрачно. Не бях го правил през деня, откакто изгубихме Пушека. Бях започнал да си мисля, че не го умеех по светло.

Налагаше се да се върна там, мислех си. Трябваше да научат. Те нямаше да седят да ме чакат. Нито пък щяха да ме носят. Не бях пленник.

Едноокия като че ли усети нещо. Стана нервен и заядлив. Което не беше кой знае каква промяна, наистина. Тогава Гоблин се надигна и заплаши да превърне Едноокия в гущер, ако не престане да псува. Гоблин не изглеждаше особено изнурен от своята експедиция и Едноокия не пропусна да му го натякне, вероятно за хиляден път. Дърленето започна. Майка Гота не се стесняваше да дава понякога собственото си мнение. Едноокия намери време насред безкрайната словесна вражда да напсува нас, останалите, задето не сме се мотали наоколо, докато той се появи отново, преди да изкатерим планината.

— Те трябваше да знаят, че ще се върна. Наясно са, че не бих могъл да остана надалече. Тръгнали са само за да ме дразнят. Това е онази дяволска жена. Или хлапето. И смятат, че ме наказват. Ще им дойде друг акъл. Изкушавам се просто да ги изпързалям. Ще им покажа аз. Щях да им липсвам, ако си бях заминал…

Това беше Едноокия, напълно вглъбен в най-типичния за него куп противоречиви безсмислици.

Сърцето му щеше да е разбито, ако бе узнал точно колко малко липсваше на повечето от нас. Разбира се, не бяхме попадали в много ситуации, където да е имало нужда от присъствието му наоколо. Едноокия и неговият приятел Гоблин нямаха много работа по мирно време.

Изведнъж осъзнах, че бяхме обградени от зловонието на Кина. То беше нараснало така бавно, че не се натрапи в съзнанието ми. Изхвърчах през Портата на сенките, съжалявайки, защото вероятно пропуснах да науча нещо интересно. Когато Едноокия си отвореше устата, рядко я затваряше, докато не си изпразни цялата глава.

Втурнах се презглава по пътя на юг. Което не изглеждаше толкова бързо през деня. Вероятно под слънчевите лъчи бях по-бавен. В действителност, колкото по-нависоко се издигаше слънцето, толкова по-муден ставах. И по-лесно се разсейвах.

Забелязах, че всеки кръг показваше белези за порти към източни и западни пътища. Заплетох се в главоблъсканицата, защо съществуват и каква плетеница рисуват по равнината. Ако тук имаше само един вход от отвън и единствена посока, която да бъде следвана… Камъните? Колоните. Разбира се!

Страничните пътища вероятно се използваха за достигане до отделните камъни. Макар че, защо някой би искал да го прави си оставаше загадка.

Порази ме внезапно, че съм бил на същото това място дълго време, скитайки се през пустошта на собствените си мисли.

Седнах. Огледах се диво.

— Къде е Нараян Сингх? — попитах. Бях сам, с изключение на Тай Дей. Нямаше свидетелство кръгът да е бил посетен от някой друг. Къде беше цялата измет?

— Ти се събуди — каза Тай Дей. Хората наистина звучат глупаво, когато са хванати неподготвени, и заявяват очевидното.

— Къде са всички?

— Ти не се събуждаше. Тръгнаха без теб — което означаваше и без него. — Освободителя каза, че ще те вземе на връщане. Изглеждаше притеснен.

— Не го обвинявам. Обезпокоен съм. Помогни ми да стана.

Коленете ми не държаха. Което обаче не продължи дълго.

— Храна? — изграчих аз. Самостоятелното бродене в призрачния свят не беше толкова натоварващо, колкото с Пушека, но пак ме изцеждаше.

— Те взеха всичко. Почти. Успях да открадна малко.

Неговото „малко“ в действителност представляваше огромно количество по стандартите на Нюен Бао. Онези хора процъфтяваха с две зрънца ориз и гнила рибена глава на ден. Той каза:

— Бяха щедри с водата — държейки две манерки, обясни: — Валя, докато ти спеше.

— Какво? — измърморих между хапките. — Кога? — Там, където бях, аз не осъзнавах времето.

— Валя. Водата изглежда се стичаше в кръга и тук образува локва. Без да увреди защитните бариери. Ще ги чакаме ли тук? — той прозвуча обнадеждено.

— Не. Трябва да видя капитана веднага.

Тай Дей демонстрира едно от своите изразителни изсумтявания. Сметна, че ми липсва мъдрост.

Ние двамата можехме да изминем голямо разстояние по-бързо от тълпата напред. След няколко часа успяхме да различим малка група в далечината.

— Какво, по дяволите, правят? — попитах аз. Очите на Тай Дей бяха по-добри от моите.

— Изглежда предават неща от човек на човек.

Така беше, наистина. Забелязахме го, когато се доближихме. Един човек стоеше, възседнал нещо. Той пое една нещастна коза от друг, по-близо до нас на пътя, и я предаде на трети, от другата му страна. Тази коза изглеждаше последното нещо, нуждаещо се от препредаване. Мъжът откъм нас прескочи, докато другарят му от далечната страна помагаше на човека, стоящ разкрачен.

Аз виках и махах. Някой извика и ми помаха, но никой не остана да ме изчака.

— Проклетията е голяма — казах аз, имайки предвид крепостта. Сега, когато бяхме близо, тя като че ли нарастваше с всяка стъпка. Беше изградена от черен базалтов камък, по-тъмен от околната равнина. Изглеждаше в доста лошо състояние.

— И май не е незасегната от земетресенията.

Тай Дей изсумтя. Още беше изнервен.

— Ето какво са прескачали. — В равнината имаше пукнатина. Простираше се във всички посоки докъдето поглед стига. Никъде не изглеждаше да е много широка, макар и най-тясна на мястото, където хората от Отряда бяха пресекли. Там процепът беше три стъпки. Нашите бяха прехвърлили над нея дори каруците. Далеч нататък части от крепостната стена се бяха сринали и изсипали в дупката. Камъкът изглеждаше паднал наскоро и предположих, че е разрушението, на което станахме свидетели. Очевидно имаше и няколко по-стари срутвания. Като хипотеза бих казал, че най-старото се е случило в деня, когато усетихме земетресението преди доста време в Талиос.

Тай Дей и аз бяхме твърде стари за подскоци, освен когато се налагаше. И не изгубихме никакво време. Прескочихме пукнатината, преди хората с козата да се изгубят от поглед около извивката на стената. Единият беше Свещаря, а другият — Хриптящия. После Хриптящия щеше да разказва с досадни подробности.

Пуфтях и пръхтях, и се пришпорвах. Раницата ми като че ли натежаваше все повече. Изрекох задъхано:

— Струва ми се, че сме дръпнали доста на височина, а?

Тай Дей изсумтя утвърдително. Не каза нищо друго. Самият той пуфтеше.

Погледах назад. Оттук сякаш се виждаше повече от равнината, отколкото от по-назад от пътя.

— Дали земетресенията са повредили защитата на пътя? — зачуди се Тай Дей. От известно време май се тревожеше.

Размишлявах, докато си ходехме.

— Не би трябвало. Сенките щяха да ни пипнат. — Под краката ни все още имаше настилка на пътя, макар и тук да не беше толкова гладка. Чудех се дали цялата крепост беше обвита в защита и, ако беше така, колко еластична можеше да е тя. Все още бях жив, но ми изглеждаше невероятно крепостта да може да се срива отново и отново, без да нарани бариерата някъде.

Веднъж преминали пукнатината, скоро се озовахме в подножието на стената. Прокарах пръсти по тъмния камък.

— Хм? — беше ронлив. — Да ти прилича на пясъчник?

Тай Дей издаде отрицателно сумтене, последвано от въпросителен звук.

— Прилича на множество съвсем мънички кристали. Като солта. Но не е пясъчник.

Трябва да му е било въздействано по някакъв начин. Неестествен. Този тип камък устояваше завинаги на всичко — като останалите камъни в равнината.

Тай Дей прошепна:

— Надушвам магия.

— Имаш добро обоняние, братко.

Хората, които следвахме, също вървяха припряно, движейки се покрай извивката на стената като другите преди тях. Не ни изчакваха, но ние продължихме да скъсяваме разстоянието.

Озовахме се в чупка на стена и открихме много от животните и доста от снаряжението, натрупано на сенчесто местенце, срещу което някога трябва да е била главната порта. Погледнах по-нагоре. Умните строители са изградили единствения подстъп така, че да може да се бомбардира на воля и от високо. Чудех се дали ако се кача там с достатъчно голям камък, ще мога да смажа форвалака. Черният леопард беше в ужасно настроение. Ревеше и се зъбеше, и дъвчеше решетките на клетката си. Беше изоставена заради лошо поведение.

Чудех се дали просто да не я зарежем тук, когато се връщаме обратно. Сенките щяха да намерят начин.

Другите животни също бяха оставени да се надзирават сами.

Свещаря и Хриптящия, сега само на двадесет крачки напред, се промъкваха през входа. Самата порта беше строшена, усукана и висеше единствено на огромната по-ниска панта. Голяма пукнатина в зидарията показваше, че и тази повреда е причинена от земетресенията.

Непосредствено зад портата имаше голямо свободно пространство. Повечето укрепления ги имат. Именно там се настаняват хората, за чиято защита е било изградено мястото. Повечето от хората стояха там. И водеха спор дали портата трябва да бъде доразбита, така че да прекарат животните и каруците вътре. Същевременно сред Нюен Бао се вихреше разправия за това дали са длъжни да следват Отряда по-дълбоко в крепостта.

— Проклятие, мислех, че си умрял — каза Лебеда, когато ме видя. — Макар че щяхме да вземем трупа по пътя на обратно. Ако не си започнал да миришеш твърде зле.

— Много умно! Къде е Стареца? — Бесния и Кинжала, забелязах аз, не бяха сред хората в двора. Огледах се наоколо.

Всяка вертикална повърхност се състоеше от същия разпадащ се базалт. Вътрешната крепост беше толкова огромна, че големината й щеше да ме смае, ако не бях виждал Наблюдателницата и двореца в Талиос. Макар и все още извисяваща се, тя беше напукана на стотици места. Хиляди парчета — големи и малки, бяха изпаднали от фасадата й и сега лежаха на купчини в основата на стената.

— Влязоха вътре. Може би преди десет минути. Няма да ти отнеме много време да ги настигнеш — Лебеда потрепна, насочвайки се към стъпалата, които водеха до портичка за вътрешната крепост. Заподозрях, че — както му беше навик — той е изклинчил и после си е променил мнението.

Тай Дей затропа след мен. Всяка тръшваща се стъпка звучеше като обвинение. Понеже той се присъедини към мен, неколцина други Нюен Бао зарязаха спора и ме последваха.

Входът изгледаше като воал от тъмнина. Усещаше се като було от мрак, когато пристъпих в него. Точно както си представях, че би трябвало да се усеща воал от тъмнина.

Вътре се прокрадваше светлина. Изглежда се просмукваше през невидими пролуки по-горе и напред пред нас, и изгубваше всичкия си живот, преди да ни достигне.

— Престанете да се бутате отзад! — сопнах се аз. Братовчедите на Тай Дей ме блъскаха напред, като се промушваха през входа. — И по-тихо. Опитвам се да слушам. — Звуците идваха отнякъде. Те обаче рикошираха в обширното празно пространство, което правеше определянето на посоката невъзможно.

Уилоу Лебеда прошепна:

— Знаех си още първия път. Нямам работа тука — и той имаше право, със сигурност, както щях да науча не след дълго.

— Тихо. — След миг се запътих в посоката, от която предположих, че идват гласовете.