Глен Кук
Тя е тъмата (56)

56

— Знаех си, че скоро ще ни се натресеш — измърмори Уилоу Лебеда, когато се присъединих към тълпата около Господарката. Нейният щабен състав разглеждаше карти, докато тя ги инструктираше какво да направят, за да хване Нараян. — Появяваш се всеки път, когато нещата станат гадни.

Кинжала ми показа усмивка:

— Човекът има нужда от приятелка.

— Мисля, че си има една, само дето тя вече си има приятел.

— Ето къде е била предишната нощ, а?

— Може би — това обясняваше защо Знахаря беше дяволски изтощен сутринта. Човекът просто прескача от една авантюра в друга.

— Тук вътре е имало сенки — каза Господарката, — но Джарвалал твърди, че скоро не са били проблем. Тези карти предполагаемо ни показват къде можем да намерим тъкачите на сенки, ако искаме. Аз искам. Ще ги заловим, преди да започнем издирването на Измамника. А! Мъргън.

— Виж ти, забеляза ме! — прошепнах на Кинжала. Огледах се за неизбежните гарвани. Бяха забележими с оскъдицата си. Двата, които видях, се държаха сякаш са мъртво пияни. Господарката бе използвала някакво заклинание, за да намали потока на информация към сестра си.

— Ти изпъкваш в тълпата — подхвърли Лебеда, — жените винаги те забелязват.

Господарката продължи:

— Ела тук. Капитанът изпрати тези карти. Какво знаеш за тях?

— Предполага се да са надеждни. — На сто процента, стига да не са настъпили някои сериозни обновявания през последните няколко часа.

— Не са много подробни.

Недоволство, оплаквания, мрънкане и жалби. Никой никога не е доволен.

— Искаш ли да отида и да изкопая човека, че да можеш да направиш с него нещо некромантско?

Тя ми хвърли толкова грозен поглед, че за момент се ужасих да не е разкрила блъфа ми. Но тя не се съмняваше в мен, а просто не получаваше онези страх и уважение, които очакваше. Господарката се успокои и ми каза:

— С изключение на скривалищата на тъкачите на сенки и мястото, където се укрива Сингх, тук няма много, което вече да не знаем.

Точно за тези боклуци беше цялото упражнение, бе, жено.

— Има още нещо. Дългата сянка почти винаги е заключен в онази кула, правейки каквото там си върши, вместо да ни стъжнява живота. Оплаквача държи квартира тук някъде. Скатал е два килима в килера и един по-малък, съвсем новичък, навит точно под леглото му.

Господарката ме удостои с пронизващ поглед. Как бих могъл да го знам?

Казах й:

— От деня, в който пристигна тук, Оплаквача започна да си покрива задника за в случай че един ден партньорът му се обърне срещу него.

— Хм — изсумтя тя, — Оплаквача би го сторил. Особено с оглед на онова, което Дългата сянка причини на бившите си съюзници — тя насочи вниманието си към картите. Но аз знаех, че не е удовлетворена. Господарката не можеше да бъде доволна, когато някой друг знае нещо повече от нея.

Тя повика с жест Иси, Очиба и Синдаве. Генералите Нар работеха добре с нея, но не се спогаждаха със Стареца. Знахаря не можеше да им се довери, макар че взеха страната на Отряда срещу Могаба.

— Дали трябва да го направим през деня или през нощта?

Очиба, чийто глас бях чувал пет пъти за толкова години, се обади:

— Там няма да има значение.

— Така е. Но аз предпочитам дневната светлина. Заради въздействието й върху настроението.

— Сега е ден — забеляза Лебеда.

— Нищо не може да убегне на тоя младеж — подхвърлих на Кинжала.

Господарката метна гневен поглед към Уилоу.

— Искаш ли да видиш колко добре ще се справи тук гвардията ти?

— Бих искал. Но това не е тяхна работа.

Работата им беше да охраняват принца и Радишата, никой, от които напоследък не се навърташе наблизо.

Тази мисъл хрумна едновременно на всички ни. Отправихме продължителен поглед към Лебеда. Той се изчерви.

— Добре, значи работата е за теб, Синдаве — Господарката отстъпи настрана, така че високият Нар да може да се приближи до картите. Продължих да се приплъзвам напред. Сега забелязах, че имаше няколко карти. Само една беше направена от мен. Другата, изглеждаща различно, вероятно бе начертана от хората на Господарката, базирайки се онова, което войници й бяха открили в Наблюдателницата.

Офицерът Нар се взира известно време.

— Преди да сторим друго, трябва да заменим войниците в Наблюдателницата със свежи попълнения.

— Мъжете са вътре отдавна, под голямо напрежение — подкрепи го Иси.

— Одобрявам — съгласи се Господарката.

Синдаве продължи:

— Би трябвало да включим още хора. След като нападнем, вече няма да има смисъл да се крием, нали?

— Вероятно да. Успех или провал, нападението ще привлече критичен преглед отблизо. А капитанът не ни е давал нареждания да не вървим напред. Нали така, Мъргън?

Свих рамене.

— Той винаги се доверява на полевия командир. Вие го знаете. Докато не се издъни.

— Тогава нямаме избор. Шикалкавехме с надеждата, че някой друг ще предложи изпълнимо разрешение на дилемата Дългата сянка.

— Каква е тя? — попитах.

— Фактът, че не можем да го убием. Но ти го знаеш, нали?

Наясно бях. Онова, което не вдявах, беше как планираха да изпратят свежи войници в Наблюдателницата.

— Налага се да действаме едновременно на няколко направления — каза Синдаве. — Тук и тук, към тези скривалища на тъкачите на сенки. Тук, към свърталището на Измамника. И общо нападение срещу гарнизона и обслужващото население. Така няма да се месят в другите ни акции.

— И да хванем Дългата сянка — подсказа Господарката. — Може да извадиш късмет.

Пропусках нещо. Ей там имаше висока сто стъпки стена, не чак толкова сияйна, колкото е била винаги, и лишена от някои от красивите си кули, но без да е дори и стъпка по-ниска, отколкото е била някога. Защо не се впечатляваха тези хора?

— Всички ли преминавате през стени или нещо такова?

— Ако се налага — отвърна Господарката.

— Ще пълзим — каза ми Синдаве.

Достатъчно скоро открих нещо друго, което бях пропуснал, аз, всевиждащият, докато бродех в призрачния свят.