Глен Кук
Тя е тъмата (4)

4

Сънят не е бягство от болката. В съня има видения. В съня посещавам места, по-ужасяващи от онези, където се разхождам, докато съм буден.

В сънищата продължавам да се връщам в Деджагор, към смъртта и разрухата, убийството, канибализма и тъмнината. В сънищата Сари живее още, независимо от ужасното място, където се намира.

Онази нощ сънищата не ми върнаха чудото да срещна Сари.

Спомням си само един. Първо дойде като сянка, поглъщаща всичко злина, изпълнена с игрива жестокост, сякаш потъвах в душата на паяк, който обича да измъчва жертвите си. Злото не ме забеляза. Преминах от другата му страна. И там сънят зави, изопачи се и придоби нов живот, макар и той да беше изцяло в черно, бяло и сиво. Бях на място на отчаяние и смърт. Небето леденееше оловно. Около мен се разлагаха трупове. Зловонието беше достатъчно силно, за да прогони ястребите. Болната растителност беше покрита с нещо, изглеждащо като гъста слюнка. Само едно нещо се движеше — далечно ято подиграващи се гарвани.

Дори насред моя ужас и погнуса усетих, че познавам сцената. Опитах се да упорствам над тази мисъл, да я последвам, да поддържам здравия си разум, като открия защо познавах място, където никога не съм бил. Залитах и се препъвах през поле от кости. Пирамиди от черепи ми бяха ориентири. Кракът ми се подхлъзна върху бебешки череп, който се завъртя и се претърколи на една страна. Пропаднах. И пропадах. И после бях на друго място.

Тук съм. Аз съм сънят. Аз съм пътят към живота.

Сари беше там.

Тя ми се усмихна, после си отиде, но аз се вкопчих в усмивката й като единственото нещо, което ми позволяваше да държа глава над водите на морето на лудостта.

Бях на другото място. То се състоеше от златни пещери, където старци седяха покрай стените, замръзнали във времето, живи, но неспособни дори да премигнат. Тяхната лудост разцепваше въздуха като милион дуелиращи се бръснача. Някои бяха покрити с блестящи мрежи от лед, сякаш милион вълшебни копринени буби ги бяха вплели в пашкули от деликатни нишки замръзнала вода. Омагьосана гора от ледени висулки висеше от свода на пещерата.

Опитах се да се втурна напред, да подмина старците, да изляза от това място. Тичах бавно, както се тича в сън, без да знам къде отивам.

И тогава ужасът се влоши, когато осъзнах, че познавам някои от тези луди старци.

Тичах все по-трудно в сладникавото съпротивление на съживения смях на злото.

Замахнах диво, към каквото ме докосваше и стрелнах ръка под възглавницата, за да се добера до камата, скрита там. Мощен удар цапардоса китката ми и дойде светлината. Изплющя мощен глас:

— Мъргън!

Концентрирах се. Чичо Дой стоеше над мен. Той изглеждаше сериозен, притеснен. Тай Дей стърчеше до долния край на леглото ми, където можеше да ме хване изотзад, ако скочех на Дой. Майка Гота стоеше на вратата, развълнувана.

— Крещеше на език, който никой от нас не знае. Намерихме те да се бориш с тъмнината, когато дойдохме — каза чичо Дой.

— Имах кошмар.

— Знам.

— Какво?

— Изглеждаше очевидно.

— Сари беше там.

За един миг лицето на майка Гота се превърна в маска на ярост. Тя прошепна нещо тихо и твърде бързо, за да го проследя, но успях да уловя името Хон Трей и думата „вещица“. Бабата на Сара — Хон, отдавна мъртва, беше единствената причина нейното семейство да приеме връзката ни. Някога Хон Трей ни даде своята благословия.

Кай Дам, дядото на Сара, който също ни беше напуснал, твърдеше, че неговата жена притежава второ зрение. Вероятно. Бях видял нейните предсказания да се сбъдват по време на обсадата на Деджагор. Повечето бяха верни, макар и доста неясни.

Веднъж чух и Сари да я описва като вещица.

— Каква е тази миризма? — попитах. Бях престанал да треперя. Вече можех да си спомня подробности от кошмара единствено чрез решително усилие. — Да няма умряла мишка?

Чичо Дой се намръщи.

— Да не беше едно от пътуванията ти през времето?

— Не. Повече приличаше на пътуване до ада.

— Искаш ли да минеш по Пътя на меча? — Пътят беше религията на чичо Дой, основната причина да съществува, както понякога изглеждаше.

— Не веднага. Искам да запиша съня, докато изобщо си го спомням. Би могло да е важно. Някои неща в него ми изглеждаха познати. — Провесих крака към пода, осъзнал, че още бях внимателно наблюдаван.

Интересувах ги много повече, отколкото преди смъртта на Сари.

Но сега нямах време да се замисля върху това.

Запътих се към работното си място, седнах и започнах да пиша. Чичо Дой и Тай Дей подхванаха упражнението си с дървени саби и започнаха да разгряват в другия край на стаята.

Майка Гота продължаваше да си говори сама, докато се занимаваше с почистването. Когато е в настроение, аз дори й позволявам да ми помогне с моята бъркотия, поднасяйки я с половин уста просто колкото да я държа под пара.