Глен Кук
Тя е тъмата (85)

85

Привикаха ме при Знахаря. Запътих се натам. Бяха изминали само няколко дни, но светът отново започваше да изглежда мирен. Войниците нямаха толкова изнемощял вид. Сега сенките не представляваха проблем. За нас.

— Тук съм — подвикнах на Стареца. Пазачът отвън веднага ме пусна да вляза.

— Къде е тъща ти?

— Добър въпрос. Онзи ден каза, че отива за дърва. Оттогава не сме я виждали.

— Едноокия също е изчезнал.

Зяпнах. После започнах да се кикотя. Хиленето прерасна в пристъп на смях. Не след дълго бях превит на две, неспособен да си възвърна контрола.

— Те са си пристанали? Не ми казвай, че са кръшнали.

— Не бих си го помислил. Спасили са се от рева на тръбите. Звучиш като магаре, което ражда. — Не може да бъде. Той показа нишата, където се съхраняваха специалните хора. — Използвай Пушека. Намери ги.

Запътих се натам, все още треперейки от нервен кикот.

— Защо да го правя аз? Ти и Господарката нали сте тук.

— Заети сме с преструктурирането на войската. Нямаме време.

— Тя през цялото време ли бродеше с призрака?

— Би трябвало. Хващай се на работа. Аз също нямам време да си пъхам гагата — той посочи. Не беше в настроение за игрички. Трябва да е спал по-малко от обичайното. Зад завесата Пушека беше сам.

— Какво е станало? Да не си закопал другите двама?

— Скътал съм ги в останките на твоя бункер. Мястото ни трябваше. Започвай работа.

Дръпнах завесата. Той беше шефът. Не се очаква да е приятен човек през цялото време.

Пушека не изглеждаше по същия начин. Господарката беше направила нещо, за да го усмири, стори ми се повече дрогиран, отколкото изпаднал в кома.

Също и миришеше. Зле. Някой беше проявил небрежност към дребните си задължения.

— Ти си лекарят, би трябвало да си наясно с поддържането на хигиена. Този човек е затънал в лайна.

— Ще ти пратя кофа.

Не го изчаках да се доизкаже. Заех се с работата.

Знахаря беше направил някои приготовления. Имаше вода за пиене и пресен хляб. Веднага изядох част от него. Командирите със сигурност си живееха добре. През последните няколко дни не бях ял нищо друго, освен гаден горчив корен — и дори недостатъчно от него. Факт, който трябва да изтъкна пред Червенокосия.

— Някой да донесе наденици — промърморих аз. Може би, когато накрая открием Катовар, ще бъде като рай на ведна. Горещи и още по-горещи бягащи хурии, тласкани от завладяваща страст към миризливи старци без социални умения, хурии, които прекарват останалото си време, приготвяйки на бърза ръка много прясна храна. Вкусна храна.

— Престани да се разтакаваш — изръмжа Знахаря малко по-късно. — Онзи малък задник е достатъчно чист.

Нямах голямо желание да отида отвъд.

— Някой би трябвало да гледа с какво се храни той — Пушека изглеждаше, сякаш страдаше от ранен стадии на хранително разстройство.

Знахаря само му хвърли мрачен поглед. Очевидно не го беше грижа.

— Имаш ли проблем да си вършиш работата?

Опак човек, казвам ви!

Не ми се ходеше отвъд. Беше страшно да си приклещен между Ловеца и Кина и мястото с костите от онзи ден. В мен се бе натрупал толкова много страх, че не знаех къде съм го събрал.

Особено не ми харесваше да бъда птица. Тази роля изобщо не я разбирах.

Сега Ловеца знаеше, че можех да се разхождам в призрачния свят без нейните машинации. Вероятно успявах, защото тя беше отворила пътя. Сега се опасявах, че може да ме издири и да ме запрати там, навън, винаги, когато я обземе настроение. Не бях склонен да понасям мъченията й доброволно.

— Мъргън!

Сдъвках шумно последна хапка хляб, последвана от канче вода. Заситен, сторих онова, което се искаше от мен.

Гоблин трябва да е имал представа, че е наблюдаван отдалеч. Или подозираше, че е възможно. Нямаше да го открия, ако не знаех как работи умът му. Умното малко лайно. Заклинанията, които използваше, за да прикрие себе си и своите хора, бяха от най-простичките, почти неоткриваеми. Всичко, което правеха, е да карат окото да се скита далеч от това, което вероятно беше само скромен скален блок, таящ се в храстите — така невзрачен, че да остане незабелязан дори ако очакваш нещо. Гоблин и войниците му бяха разпръснати, така че да не изпъква някакво струпване. Могаба изглежда не създаваше грижи.

Може и да грешах, но предполагах, че първият ход на Едноокия, ако беше дезертирал, би бил да намери Гоблин. Те си бяха първи дружки още преди някой от Отряда да е бил роден. Ако не броите Господарката.

Бързо, решително търсене разкри, че Едноокия все още не се бе присъединил към Гоблин. Кръстосването нагоре и надолу над пътя от Киаулун също не даде резултат. Вероятно се покриваше някъде за през деня. Не усетих Кина или Ловеца на души. По-уверен, отново открих Гоблин и насочих Пушека назад във времето.

Гоблин свърши добра работа, причаквайки бандата на Прабриндрах Драх. И никакви заклинания не скриха срещата. Той беше твърде зает с друга задача.

Тя представляваше засада в стила на Черния отряд. Принцът бързаше към нея по здрач. Придружаваха го няколкостотин войници. Многократно превъзхождаха хората на Гоблин. Стрели излетяха от храсталака на юг от пътя, удряйки неколцина талианци. Надигна се вой. Храстите изшумоляха. Литнаха още стрели.

Прабриндрах Драх нямаше представа кой го напада. По-вероятно беше да са сенчести партизани, а не Отряда. Той не знаеше за Гоблин.

Бяхме обучили талианците, попаднат ли в клопка, незабавно да контраатакуват. Именно това сториха спътниците на принца, макар и не точно веднага.

Повече от половината започнаха да стрелят по храстите, преследвайки шумоленето. Хората на Гоблин създаваха само част от шумовете, а повечето се дължаха на малки замаяни сови, опитващи се да избягват, без изобщо да се издигат над прикритието.

Втората атака на Гоблин, от противоположния склон, беше далеч по-енергична и включваше фантоми, които талианците би трябвало да знаят, че няма как да са там — стига да бяха помислили. Забелязах моя собствен двойник да гази през храсталака, размахвайки нащърбена, ръждясала сабя.

Двама от хората на Гоблин и шайка призраци отстъпиха към Киаулун, повличайки след себе си повечето от оцелелите сподвижници на принца. После другите от групата на Гоблин се нахвърлиха върху Драх. Схватката беше енергична. Когато прахта се уталожи, нашият някогашен работодател беше затворник, жив, но не във форма да създава проблеми. Беше насъбрал дузина рани.

Гоблин изчезна. Войниците и илюзиите тормозеха и слисваха талианците, докато здрачът направи измамата на Гоблин безполезна.

Талианците направиха храбро усилие да открият своя принц. Но не извадиха късмет. Скоро след последвалия залез сблъсък със сянка убиец ги паникьоса. Те избягаха на север с новината, че принцът вероятно е мъртъв.

Можех да си представя ефекта на мълвата, когато достигнеше Талиос. Столицата щеше да изпадне в хаос, ако жреците отхвърлеха правото на Радишата да управлява. Това можеше да означава гражданска война. Жената имаше неканонични поддръжници и липсваше очевиден алтернативен наследник. Въпросът за правото на наследяване беше актуален от години, но винаги оставаше настрана заради по-непосредствени кризи.

Ха-ха. Тя щеше да започне да плаща цената за коварството си, преди изобщо да се изпречим на пътя й.

Едноокия и Гота трябва още да се движеха. Вместо да се опитвам да ги открия, изглеждаше по-лесно да измина целия път назад и да ги хвана точно когато започнаха своето приключение.

Опитът проработи. Криво-ляво. Когато Гота завари Едноокия сам, те проведоха само кратка дискусия, преди малкият магьосник да изсумти, да изкопае пакет от разрушения си бункер и да се присъедини към нея, плъзвайки се в най-близката гора. Очевидно въпросът е бил обсъден по-рано. Приготовленията изглеждаха направени.

Не говореха много, което беше трудно за вярване. Едноокия не се славеше със сдържаност, а майка Гота беше по-зле. Той само изгрухтяваше понякога. Когато баба Трол изобщо се обадеше, то само се оплакваше от несправедливостта на живота.

Веднага след като навлязоха под сенките на дърветата се възцари пълно мълчание. Светлина и сянка прелитаха наоколо, докато вятърът вълнуваше клоните и листата. Станаха все по-трудни за проследяване… О, но малкото лайно беше магьосник, нали? И дяволски добре знаеше за Пушека. Той ме накара да се поизпотя, но останах с него, докато светът ми не започна да се клати.

Земетресение? Отново?

Най-накрая ми просветна. Някой извън призрачния свят ме искаше. Неохотно се завърнах в плътта.

— Пак се забрави! — сопна се Стареца, когато отворих очи. — Наистина си помислих, че този път сме те изгубили.

— А? — получи се като грачене на пресъхнало гърло. Опитах да намеря чаша, но разбрах, че нямам сила да си протегна ръката. Чувствах се изцеден. Наложи се капитанът да ми налива вода в устата.

— Наистина се замотах. Колко време бях там, навън?

— Единайсет часа. — Именно така смяташе да се изплъзне на проследяването Едноокия.

— Обзалагам се, че изобщо няма откриване, веднъж, след като се стъмни — казах аз, след като успях да излея в гърлото си малко подсладена вода. Чувствах се объркан относно понятието ми за време. По-точно за времето след мръкване в деня, когато избяга Едноокия. Би могъл напълно да изчезне в тъмнината.

А тъмнината винаги идва.

Знахаря прахосваше много енергия за проклятия.

— Мога да гледам за гарвани — казах аз. — Където и да се намират те, значи има нещо за наблюдаване.

Като изключим Гоблин, който си имаше своите сови и объркващи заклинания. А и изобщо не го търсеха, понеже Ловеца не знаеше, че той е там, навън.

— Най-вече защото са твърде тъпи, за да бъдат измамени от долнопробни магии. — Което трябваше да казва нещо и за хората, и за гарваните, но аз не съм достатъчно умен, за да го обясня.

— Просто ще смятам, че си е взел отпуск. Засега. Не искам да ходиш там, навън, ако ще губиш представа за времето дотолкова, че да забравиш необходимостта да се върнеш.

Моят собствен навик да сънувам беше това, което ме застрашаваше. Бях срещал по-малко опасности, скитайки наоколо с Пушека. Знахаря повтори:

— Просто ще смятам, че си е взел отпуск — той се усмихна неприветливо. — Ще се върне. Веднага след като удуши онази жена. Което ще стане, когато меденият им месец отмине. Ти се връщаш ей там. Наглеждай изкъсо знамето. И ми изпрати всички текстове, които си приготвил.

Хлъц! Не бях подготвен за това. Никога преди не беше показал голям интерес.

— Кога ще потеглим? Или няма да го правим изобщо?

— Не и докато не съберем реколтата. Стига да не сме под наистина сериозен натиск. Най-малко пет месеца. Наслаждавай се на почивката.

„Наслаждавай се на почивката.“ Като че ли се радвах на цялото онова висене, когато бяхме приклещени в Деджагор. Което той пропусна напълно, понеже извади късмета да се махне навреме и да отиде да си играе игрички с Ловеца на души.

— Когато онзи ден отиде при Ловеца… Имаше ли план? Наистина ли очакваше да постигнеш нещо? — таях съмнения относно дълбочината на тяхната вражда дори и сега.

— Питай моята скъпа възлюбена. Онова беше нейна схема. И пак ще я повтаря. Тя си втълпи идеята, че ако продължава да тормози Ловеца, то сестричката няма да успее да се съсредоточи в забъркването на неприятности.

— Сега и аз имам идея. Смушкай с пръчка гнездо на усойници, така че да нямат време да те ухапят. Защо не смачкаш стършелово гнездо в бърлога със спящи мечки, докато сме вътре в нея?

— Намери Едноокия или отивай да работиш над аналите. Вкъщи си имам цялото мрънкане, което мога да понеса.

— Би трябвало малко да поспиш — казах аз, излизайки навън. — Понякога си твърде кисел.

 

 

Има цвят. Има някакъв живот. Има светлина. Без светлина не може да има тъмнина.

Има смърт. Останки от стотици гарвани обграждат килващия се трон.

Смъртта ще открие път. Тъмнината ще намери начин да влезе вътре.

Тъмнината винаги идва.

Фигурата на трона седи с широко отворени, слепи очи. В очите не се виждат зеници. Те са полуизпържени яйчени белтъци, въпреки че създанието сякаш вижда. Със сигурност е в съзнание. Изкривено в гримаса на агония, лицето му се обръща, докато проследява всеки дързък шпионин от света отвън. То концентрира волята си върху всеки новодошъл, притегляйки го. Пристъп на зло настроение изкривява чертите му винаги, когато слаба птица не успее да изпълни задачата си.

Земята трепери.

Тронът плъзва крак, наклонявайки се с още един инч. Тревога подчертава съживената болка върху лицето на спящия.

Пукнатината в земята се отваря още по-широко. Цветът се прояснява. Бриз шепне от недрата на земята. Той е по-студен от сърцето на гладен паяк. Донася черно изпарение. Тронът се накланя с още един инч.

Смъртта ще намери път.

Дори боговете си отиват.