Глен Кук
Тя е тъмата (102)

102

Знаех, че сънувам, защото луната беше пълна и над главата ми нямаше облаци. Но между мен и света се мержелееше някаква мараня, защото луната беше точно в центъра на облак светлина, реещ се през небето, без да се издига право нагоре по начина, по който това се случваше в детството ми. Призрачната, синкава светлина издаде неспокойните сенки, кръстосващи границите на кръга, носещи се наоколо, една след друга, стотици. Стори ми се, че чувах, от хиляди мили разстояние, Дългата сянка да хленчи без отдих.

Една голяма сянка напираше през границата на кръга недалеч от мястото, където наблюдавах. Нещо й пречеше да влезе. Тя се разстилаше върху онази невидима повърхност. Спомних си случая, когато докоснах сянка, докато бродех в призрачния свят.

Започнах да откривам следи от страха, който отсъстваше, откакто се изкачих в равнината.

Онази сянка изглежда бе вманиачена по мен. Извърнах се и опитах да я забравя. Вдигнах очи. Смътно наподобяващи риби силуети се движеха напред-назад срещу разсеяната лунна светлина. Подобна би трябвало да е гледката, ако си рак на дъното на морето. Не знаех дали беше истински сън. Усещаше се по този начин. Ако наистина беше, значи сенките можеха да се издигат над повърхността.

Дресираните сенки внезапно изчезнаха, сякаш тласнати от някаква воля.

Луната беше преминала своя зенит. Вероятно заради това.

Или може би се уплашиха от създанията, които излязоха на черния път, идвайки от посоката, накъдето вървяхме ние. Бяха с човешка формата от кръста надолу и от дясната им страна. Техните глави и леви половини бяха маскирани с шалове и изглеждаха сякаш направени от полирани месингови люспи от риба. Бяха трима. Приличаха на могъщи духове.

Моят приятел голямата сянка не избяга с другите. Някак започнах да я усещам, сякаш имах връзка с нея. Беше ужасяващо.

За един кратък проблясък долових място за мъчение, болка върху болка, докато напяваха жреци.

Надигнах се от сламеника. Отидох да застана под знамето, лице в лице с духовете. Те оставиха шаловете да се свлекат от лицата им.

Не знам защо. Помислих си: „Вие, копелета, сте твърде грозни. Разкарайте се от пътя ми. И спрете да се месите в моя сън.“ Имах чувството, че ако са част от легенда или нещо подобно, те трябваше да са нещо като Десетте, Които Били Покорени на Господарката, демони или магьосници крале, които са били поробени от някаква сила, по-голяма и по-тъмна от тях. „Вървете си. Разкарайте се оттук. Вие сте мъртви. Останете си така.“ Протегнах се за Копието, почувствах го като живо в призрачната ми ръка. „Вървете си.“

Трите грозни брутални маски се наклониха леко към повърхността на пътя. Поне аз си мисля, че са маски. Надявам се. На никой, толкова грозен наистина, не би трябвало да му се позволява да изпълзява от люлката.

Те скръстиха ръце пред себе си. Започнаха да се оттеглят. Правеха го, без да движат краката си.

Странно.

Мъждукаха нереално, докато се стопяваха в далечината.

Обходих периметъра на кръга. Сенките започнаха да се връщат. Моят домашен любимец повтаряше движенията ми, неизменно притискайки се към бариерата. Там усетих голям глад. Бях изненадан да открия четири пътя, водещи извън кръга, които наподобяваха основните посоки на компас.

Как така разклоненията на изток и запад не бяха видими в будния свят?

Ревът на видоменителката проникна в призрачния свят. Козите и воловете запротестираха. Мъжете на пост, вече уплашени до посиране от гледката как сенки се опитват да пробият бариерата, проклинаха добитъка. Мнозина отидоха да налагат пантерата. Някой извика:

— Какво, по дяволите, е това? — и посочи към знамето. Липсата на светлината го правеше неясно. Меко се понесох натам.

Бял гарван беше кацнал на напречника, очевидно спейки. Което незабавно повдигна сто въпроса.

Дали там не беше друго мое аз, наблюдаващо от време на време? Птицата създание на Кина ли беше? Или на Ловеца на души? Как бе стигнало до тук, през нощта, от света отвъд Портата на сенките? Бях забелязал огромни сенки, обикалящи наоколо… но не видях такова нещо, когато сега гледах към луната. Всъщност, луната вече не грееше. Онова, което съзрях, беше тесен сърп луна, тъкмо започнала да изгрява.

Още въпроси.

Пантерата изрева отново, този път в изненадана болка. Връщаха й, задето подплаши животните.

Зареях се назад, където Знахаря и Господарката бяха устроили леглата си. Той хъркаше. Тя беше напълно будна. Някак усети преминаването ми и се опита да ме проследи с поглед. Изплъзнах й се след няколко крачки. Промъкнах се между клетките. Дългата сянка също беше напълно буден. Ридаеше тихо и трепереше. Не мисля, че беше останало нещо от някога ужасяващия, побъркан магьосник.

И Оплаквача будуваше. Осъзнах, че напоследък не беше вдигал шум. Докато наблюдавах, Оплаквача се опита да изпусне характерния си див писък, но не излезе нищо.

Какво му беше сторила Господарката?

Ловеца на души бе тази, която наистина исках да проуча. И тя будуваше, когато я открих. Все още бе овързана и със запушена уста — до степен, която би ме докарала до ръба на лудостта, но тя изглеждаше толкова щуро весела, както в най-добрите си дни. Усети ме така лесно, както сестра си. Очите й ме проследиха. Те като че ли се смееха, изпълнени с тайно познание. В действителност получих ясното усещане, че поискаше ли достатъчно силно, можеше да се изплъзне от плътта си и да ме преследва. Не можеше. Но желаеше да си мисля, че би могла да го стори. Играеше си с мен дори и при сегашните й обстоятелства.

Това не ме обезпокои толкова много, колкото нейната самонадеяност. Ловеца изобщо не беше изплашена или дори притеснена.

Това трябваше да бъде предадено на капитана и лейтенанта.

Понесох се покрай границата, чудейки се дали трябваше да отида да видя Сари или да се заема с някоя от стотиците задачи, които гонех, докато бродех в призрачния свят. В действителност не исках да правя нищо друго, освен да спя. Моята лична сянка се блъсна в бариерата. Имаше някаква емоция там. Но не можех да кажа дали нещото искаше да говори с мен или да ме изяде. Накара ме да се почувствам, сякаш бях обърнал внимание на просяк, който после отказва да ме остави на мира.

Подминах изнервен Нюен Бао, дебнещ с котешка стъпка, с приготвен меч. Хората от блатата се притесняваха от нашата мисия повече, отколкото мнозината придружаващи ни талианци, въпреки традиционния им наслоен страх от Катовар.

Безсънието беше всеобщ проблем. Спрях, за да подслушам шушукането на Кинжала, Бесния и Уилоу Лебеда. Там обаче нямаше предателство. Лебеда, верен на себе си, разказваше истории за духове. Щеше ми се да мога да разказвам повече за човека. Той беше скица.

Прабриндрах Драх също будуваше, между тях, но очевидно не заедно с тях. Не участваше в разговора.

Зареях се край гарвана. Той ме усети. Изграка тихо веднъж, отвори за момент червено око и възобнови дрямката си. Но гракна отново остро, когато реших да пробвам способността на бариерата да ме задържи.

Без да знам как, получих съобщението, разбрах, че настояваше да скитам само като летя над защитената зона.

Крилата бяха там, на разположение, но не избрах да ги надяна. Продължих да обикалям лагера. Никакви духове не ме наблюдаваха от кой да е път. Източният и западният ставаха все по-невидими, докато обратният на север оставаше твърд, незаплашителен, дори приканващ. Моята спътница сянката също не можеше да ме докопа там. И пътищата бяха защитени.

Отправих се на север. Не бях сигурен какво възнамерявах да правя, макар да ми хрумна идеята да посетя още веднъж Сари.

Много преди да успея да го сторя, бях издърпан обратно в плътта.

Но в последния миг мярнах нещо друго, което ме заинтригува — точно пред Портата на сенките.