Глен Кук
Тя е тъмата (37)

37

Отне ми много време да открия Гоблин, но нямаше закъде да бързам. Сенчестите нагоре по прохода бяха особено инатливи. Кофата трябваше да използва много огнени кълба, за да ги изрита оттам.

Стори ми се трудно за вярване, че Гоблин е от другата страна на Данда преш. Неговият потаен поход беше експедиция, тласнала диверсионен отряд през Шиндай Кус. Знахаря спомена за възможността веднъж, но аз винаги съм смятал, че е напълно непрактична. До такава степен, че дори не ми дойде наум, когато открих Гоблин на брега на Шиндай Кус.

Гоблин все още си беше Гоблин. Пустинята само го беше поизпекла.

— На стъпка и десет секунди съм от изтощението — оплакваше се той на най-близкия до него мъж, брат от Отряда на име Бъбаду, не твърде умен и който, забелязах, държеше Гоблин откъм глухото си ляво ухо. — Но аз съм тук. На място съм. Навреме. И никой не знае, че сме тук.

Светлини припламваха над планините. Мънички огнени топки се издигнаха над канарите на Данда преш. Бъбаду каза:

— Изглежда капитанът е спечелил баса си.

— Разтревожен съм. Това проклето нещо върви твърде добре. Бия се с тези хора от години. Знам как мислят. Познавам Могаба. — Както и Бъбаду, което нямаше никакво значение за мнението на Гоблин. — Той не би се оставил да бъде победен от Знахаря. Цялата причина да премине на страната на Господаря на сенките беше да докаже, че е по-добър войник и генерал.

Гоблин продължаваше ли, продължаваше. Хората му го игнорираха през повечето време. След като изслуша докладите на разузнаването за околния терен, той позволи на войниците си да накладат няколко малки, внимателно скрити огньове. Тази страна на Данда преш беше по-студена от северния склон. Напълно невъзможно да се справиш без топлинка, ако не се движиш.

— Може би трябваше да намерим ферма. Или малък град. Някъде, където да сме под покрив.

— Това ще означава да убием един куп хора, така че да не могат да ни предадат и тази възможност така или иначе няма да донесе нищо добро, защото някой сигурно ще успее да избяга.

Беше почти тъмно. Вълнението в планините ставаше пъстро. Започвах да се чудя дали самият Могаба не беше там, горе, направляващ съпротивата.

— Имаш си компания — каза някой. На секундата всеки около огъня на Гоблин си намери работа, която трябваше да се свърши веднага някъде другаде. Всички, с изключение на телохранителя Нюен Бао на Гоблин, който беше толкова ненатрапчив мъж, че още не можех да науча пълното му име. Беше Тейн, Тайн, нещо такова. Този мъж просто се премести на удобно място на по-висок камък и положи меч в скута си, готов за работа.

Причината, поради която останалите искаха да са другаде, стана очевидна, миг по-късно. Бях открил един от изчезналите ми обекти.

Огромна, свирепо изглеждаща черна пантера наперено излезе от тъмнината и се настани близо до огъня. Гоблин се протегна и я почеса зад ушите.

Какво, по дяволите?… Специално тази пантера не питаеше любов към него. Макар и разправията й с Едноокия да беше от много по-висш порядък.

— Значи реши все пак да помогнеш, а? — каза Гоблин. — Никога не е било толкова трудно да се живее. — Той се впусна в одисея на въображението, описваща във фантастични детайли защо форвалака е естествен съюзник на останалата част от нас, въпреки Едноокия и каквото там има да си урежда заради Видоменителя. Променливия изобщо не му беше дал шанс, нали? Както и да е, беше само въпрос на време, преди те да завършат изследванията си и да се доберат до заклинания, които да й върнат формата. Последния път, когато видял Едноокия, въпросът бил почти решен — поне теоретично.

* * *

Вятърът захапваше здраво, когато отидох да потърся Знахаря. Снежинки профучаваха наоколо. Този следобед никой не беше помръднал. Огнени кълба трепкаха през небето над главата ми. Почти не се виждаха огньове. Тук нямаше нещо за горене. Хората се скупчваха един в друг, за да се стоплят. Едва ли някой вдигна очи, докато минавах. Можех да бъда самият Господар на сенките и никой нямаше да го е грижа. Но носех ли гореща храна, щях да съм приветстван като месия.

Знахаря също нямаше огън. Но той си имаше приятелка да го топли. Лукс, с който никой друг не разполагаше. Копеле.

— Искаш ли да се разходим?

По дяволите, не, той не искаше. Нито на вас щеше да ви се иска, ако бяхте увит в някакви одеяла с красива жена във вледеняваща нощ.

— Използвай въображението си тук, Мъргън. Приличам ли ти на някой, който иска да бъде прекъснат?

— Добре. Така да бъде. Накрая намерих човека, за когото пита. Изглежда е там, където се предполага да бъде. Но…

— Тогава продължавай да го държиш под око.

— Има усложнение.

— Наблюдавай го. Малко вероятно е да се набърка в нещо, преди да дойда, за да го проверя. По-късно.

Пред него и Господарката, и двамата гледащи ме навъсено, аз реших да приема указанието и да се махна, клатейки глава. Има неща, които можеш да разбереш, но в никакъв случай да си ги представиш. Тези двамата в трепетите на страстта попадаха в последната категория.

Щом той не бързаше, значи и аз имах време да закуся, да дремна и да сънувам Сари, преди да се върна към работата. Това не беше сънят, който исках. Присъни ми се Сари, която изглеждаше остаряла, измъчена и носеше бяло. Но това беше по-добро видение от последвалото го посещение в ледения ад.

Последният кошмар не се променяше много с времето, нито някои подробности от него се развиваха. Което не ме караше да се чувствам по-спокоен.

* * *

Гоблин бе разположил на позиции всичките си призрачни войски, но не си направи труда да нападне първите бегълци от Данда преш. Това щяха да са мъжете, най-малко склонни да създават проблеми напоследък. Той бе пленил неколцина, така че да получи добра представа за случващото се на север. Малкият магьосник продума на пантерата:

— Лайнян глупак като Дългата сянка не заслужава последователи като Могаба.

Пантерата изръмжа дълбоко гърлено.

— Да почнеш да му се чудиш на Могаба. Защо, по дяволите, просто не се разкара?

Могаба контролираше всичко. Отстъплението му се развиваше добре.

Всичките стотина мъже с Гоблин бяха млади талианци, заинтересовани да станат новобранци в Черния отряд, които набирах аз. Умникът Гоблин им беше пробутал версията, че тази операция е приемен изпит. Гадното малко лайно.

Той трябва да се чувстваше самотен, там, навън. Неговият телохранител, Тиен Ду, знаеше само няколко думи на талиански и не беше по-склонен да клюкарства от Тай Дей. Разговорните умения на пантерата бяха ограничени. В бойната му група едва ли имаше човек над двадесет и пет години. Гоблин говореше талиански достатъчно добре, но не владееше езика на по-младите.

На диалекта на Градовете на скъпоценните камъни той прошепна:

— Липсва ми Едноокия. Може и да не струва повече от две умрели мухи, но… Никой не ме чу, нали? Ние, дъртите пръдльовци, трябва да се поддържаме. Ние сме единствените, които знаят за какво става въпрос.

— А знаем ли?

— Да. Така си мисля.

— Казахте ли нещо, господине? — подскачайки на крака, попита един от по-младите сержанти.

— Говоря със себе си, момко. Гарантирано интелигентен разговор. Мислех си на глас за Могаба. Как всеки на противниковата страна успява в своите си неща. Десет минути след като ни избият, всеки ей там ще взима мярката на другия, за да го прониже в гръб.

— Сър? — младият шадар изглеждаше ошашавен от идеята, че нашата страна все пак би могла да изгуби тази война.

— Ако им стоварим всичко, което сме им приготвили, и се окажем на върха, и ние ще затънем в същите лайна.

Гоблин започна да използва своите магии и призрачни войници, за да разпръсне сенчестите бегълци. Демонстрираше майсторство, докато все още беше лесно, и не позволяваше на момчетата да се отегчат.

По-големите сили на сенчестите бързешката заслизаха в безредие, нахлувайки в капана на Гоблин като по учебник. Стрелците поваляха набелязани офицери. Огнени снаряди заляха войниците. Когато се организираха за контраатака, те се озоваха в схватка с илюзии и сенки.

От позицията си на страничен наблюдател започнах да се чудя какво се очакваше да постигне Гоблин. Той причиняваше проблеми, несъизмерими с броя на хората му, но подвизите му едва ли щяха да окажат значително въздействие. Освен, разбира се, ако идеята не беше просто да е някъде другаде. Много близо до начина на мислене на Знахаря. Да скалъпи някаква безсмислена мисия за Гоблин, така че да не е наоколо да се напива, да се дърли с Едноокия и изобщо да възпрепятства прогреса.

И още… Господарят на сенките не би могъл да го открие. Той продължаваше да им изпраща духове. Вестта за враг в тила се разнесе в планините. Паниката я следваше по петите. Този резултат беше много над реалните възможности на Гоблин.

Имаше една основна тема в клопките на дребния магьосник. Той беше насочил най-значимите си усилия към елиминиране на офицери. Изглежда имаше начин да ги идентифицира и достатъчно време да разположи бойците си на позиции.

Форвалака. Жената във форма на котка. Тя разузнаваше за него. Но как ли предаваше информацията?

Прекарах много време, озадачен от нещата, случващи се наоколо.

* * *

— Чувствам се като гъба в разсадник — казах на Знахаря. — Държан на тъмно и подхранван с диета от конски фъшкии.

Знахаря сви рамене, произнасяйки прословутите думи:

— Не е нужно да знаеш.

— Той не сгащи Могаба, ако това беше планът. Този кучи син сигурно взема маслена баня всяка сутрин, толкова е хлъзгав. Но пипна онзи Нар Кушо.

Знахаря изсумтя.

— Не е голям триумф — съгласих се аз. — Той беше вече на носилка с ампутиран крак. Но трябваше да те уведомя и ще го включа в аналите, защото някога принадлежеше към Черния отряд.

Знахаря сви рамене, изсумтявайки. Именно така постъпвахме.

— Значи, не му остана никой — казах аз. — Там е абсолютно сам, без един приятел.

— Не реви за него, Мъргън. Той е там, защото сам си го избра.

— Аз да плача за него? Трябваше да изкарам обсадата на Деджагор под заповедите на този човек. Ако питаш мен, нищо от сполетялото го не му е причинило достатъчно болка.

— Помисли ли пак да предадеш знамето на някой друг?

— Дремльо ми досажда. Казах му, че ще го обсъдим пак, след като се установим около Наблюдателницата.

— Ако смяташ, че е подходящият човек, започни да го въвеждаш. Заеми се с грамотността му. Но за известно време със знамето оставаш ти.

— Той се занимава с талианския. Каза ми.

— Добре. Имам си работа.

Кучият син, нямаше да ми каже нищо.

Усилията на Гоблин бяха сламката, която прекърши силите на Господаря на сенките. Те се пропукаха. Оцелелите се разпиляха. Гоблин и неговата команда изчезнаха в пустошта, запътили се на юг.

Страхът се разстла пред тях, далеч превишавайки способността им да създават отчаяние.

Харесваше ми как се развиваха нещата там. Малкият магьосник и неговите момчета припкаха свободно по земи, все още неподготвени за съпротива. Терен, недостатъчно възстановен от ужасите на земетресението, за да е в състояние да ни се опре.

И още, чувствах се сякаш се втурвахме към някаква велика съдба.

Бяхме го правили и преди. Всичко падаше в краката ни, докато не се озовахме почти разбити и обсадени в Деджагор.