Глен Кук
Тя е тъмата (68)

68

Този път, когато се завърнах в плътта си, бях напълно съсипан. Имах сила само да погълна малко подсладена вода. Очевидно изразходвах ресурсите си много по-бързо, когато се налагаше да се боря с Пушека през цялото време.

Знахаря говореше с някой от другата страна на завесата. Не разпознах гласа, така че не се включих в дискусията.

Темата изглежда беше бързото влошаване на нашия късмет поради внезапното увеличение на броя на сенките, преминаващи край войниците пред Портата. Сега тварите се появяваха навсякъде, макар и все още, без да са фатално многобройни.

Човекът, който докладваше на Знахаря, беше вестоносец, изминал целия път от старата дивизия дотук покрай Наблюдателницата. Осъществил мисията си, той не искаше да се връща навън в нощта дори след като Знахаря му предложи един от амулетите на Едноокия.

— С това си в абсолютна безопасност — му каза Знахаря. — Сенките няма да знаят, че си наоколо.

— Не вярвам…

— Не изпитвай избухливостта ми, войнико! Ще извикам стражата.

Пушека издаде стон. Това беше истинско, силно пъшкане, изпуснато с цяло гърло. Знахаря пак заръмжа на пратеника. Земята се разтърси, сякаш някой беше изпуснал седемтонен скален блок. Валеше мръсен дъжд. Струйки наводняваха храната ми. Други се спускаха по шията и врата ми. Бях твърде уморен, за да ме е грижа, или дори да се зачудя какво се случваше.

Знахаря дръпна завесата.

— Какво беше това?

— Старият пръдльо издаде звук.

— Не той разтресе земята, нали?

Свих рамене.

— Не знам за това. Но знам, че Господарката иска да предприеме още един удар върху Наблюдателницата — обясних положението там. — Не е ли добра идея да я обкръжим всичките? Най-накрая да се възползваме от факта, че те не могат да спрат враждата помежду си?

— Точно това правим през последните пет години. Повече или по-малко. Не ми харесва идеята тя да се връща там. Би трябвало да се снишава до сутринта. Място като Наблюдателницата би могло да се превърне в смъртоносен капан, ако го нападат сенките.

— По-добре тогава да се тревожим за здравето на Дългата сянка — казах аз. — Ако благосъстоянието на Портата на сенките зависи от неговото положение.

— Хм.

— Много от ненормалните неща, които той стори през последните няколко години, се дължат на манипулациите на Ловеца на души и Кина. Но Дългата сянка го тресеше параноята по отношение на сенките двадесет години преди някой от нас да се покаже по тези земи. Той е убеден, че те са навън, за да го спипат. Ами ако е прав? Какво ще стане, ако го получат? Не знам какво се случва с човек, когато дойдат сенките, освен че загива ужасяващо. Ако една от тях убие Дългата сянка, дали това ще отвори Портата на сенките? Заради това ли така упорито се опитват да го спипат?

— Не знам. Ще трябва да попитам Едноокия.

— Къде е малкото лайно? Би трябвало да се навърта наоколо, вместо да играе тонк.

— Тонк?

— Преди известно време псуваше, защото искаше да се върне в дупката си. Намерил някакъв лапнишаран, който се навил да играе.

— Наговорил ти е глупости, Мъргън. Никой в тази войска вече не е достатъчно тъп, за да играе карти с него. Може би е отишъл да се напие. Защо не прескочиш там и…

— Изцеден съм. Това е една от причините да търся Едноокия. Нищо повече не мога да дам от себе си.

Знахаря въздъхна и започна да надява на главата си крилатия шлем на Създателя на вдовици.

— За какво да се оглежда?

— Би трябвало да следи Господарката и какво се случва в стаята на Дългата сянка. Обаче ще се наложи да се бори с Пушека за всяка крачка. Малкото лайно наистина се връща в своята предишна бъзлива същност. Не иска да се доближи до това или онова, или… Няма значение. Кажи му, че ако види нещо, което Господарката трябва да знае, може да я предупреди, заставайки на равнището на погледа й, точно пред нея, и да закрещи. Тя няма да схване всичко дума по дума, но ще разбере, че има нещо важно и ще прозре идеята.

Знахаря се намръщи. Той наистина се безпокоеше от завръщането на Господарката в Наблюдателницата. Попита ме:

— А ти? Можеш ли да допълзиш до дупката си?

Подсладената вода ми беше дала достатъчно сила, за да нападна някаква корава кифла и парчета от пиле, толкова кльощаво, че не е имало сили да избяга от щабните готвачи.

— Аха. Тръгвам. Ще ми се да си бяхме взели повече добитък. Бих прерязал нечие гърло за голямо парче недопечено говеждо.

— Предполага се, че Едноокия е изплел мрежа от заклинания наоколо, за да направи мястото непроницаемо за сенките. Но ми се иска да вземеш и този амулет. Просто за всеки случай.

Никога не е мъдро да разчиташ на Едноокия на сто процента. Понякога става немарлив. Друг път забравя. А и се случва да е твърде мързелив.

— Донеси знамето на връщане — каза Знахаря. — После мога да дам този амулет на някой друг.

— Още ли искаш да мина през дупката на Едноокия? Сега съм по-добре.

— Аз ще се оправя с него. Ти си почини. Ако случайно си се обърнал към някоя религия, докато не съм гледал, помоли боговете си да ни прекарат през остатъка от нощта.

За щастие, от нея не оставаше много. Не след дълго сенките трябваше да си търсят убежища. Играта щеше да се обърне. Войниците щяха да прекарат часовете от деня в преследването им.

По времето на нашия разговор чухме няколко далечни писъка.

— Аха — канейки се да потегля, отбелязах: — Дали повечето от глупаците, които не пожелаха да си свършат работата или да си създадат неудобство, сега са мъртви?

— Предполагам. Струва ми се, че сенките все пак се учат от своите успехи. И от провалите си.

Излязох навън в нощта, треперейки.

Облаци прикриваха звездите. Не можех да видя нищо, освен спорадичния полет на огнено кълбо и блясъка на все още осветените кули на върха на Наблюдателницата.

Ослушвах се за гарвани, сови и прилепи, за плъхове и мишки. Нищо. Наоколо нямаше никакъв шум, който да не е с човешки произход. Сенките намираха животинския вкус за почти толкова апетитен, колкото човешкия. И много по-лесен за улавяне.

Подухна бриз. Подуших въздуха, разглеждайки облаците. Май щяхме да получим малко дъжд.

Спуснах се в собствената си землянка. Открих вътре Тай Дей, свит зад огъня, доста пребледнял за Нюен Бао и очевидно изплашен. Странно. Беше ми трудно да си го представя ужасѐн от нещо.

— Тук ще бъдем добре — казах му аз. — Тази свещ ще държи настрана всички сенки, които преминават през заклинанията, разпръснати от Едноокия навън — не споменах знамето. Не му трябваше да знае. Подадох му амулета, който ми предостави Знахаря. — За застраховка. Носиш ли го, можеш да ходиш навсякъде в безопасност.

— Никъде няма да ходя, докато слънцето не се издигне високо.

— Харесва ми отношението ти. Показва здрав разум. Изтощен съм. Трябва да си почина малко, преди да съм се сринал — огледах се наоколо. — Къде е майка ти?

Тай Дей поклати глава.

— Не знам. Нямаше и да знам откъде да започна да я търся, дори да можех да призова смелостта и да се отърва от леда, сковал костите ми.

— Дали не е някъде навън с чичо Дой, а? — загрижен, уморен, аз говорех, без да мисля.

Тай Дей не беше така изплашен и притеснен, за да пропусне моето изтърваване.

— Чичо Дой?

Защо да се преструвам?

— О, знам, че той кръстосва наоколо там, навън. Забелязах го миналата нощ. Той и майка Гота се перчеха през руините на Киаулун. Правейки кой знае какво и дявол знае защо. Или може би адът знае какво и кому. Какво е замисли той? Сигурен съм, че не се опитваше да оплячкоса онова, което Могаба или хората на принца бяха пропуснали.

Тай Дей просто ме гледаше. Може би следа от усмивка се опита да пробие. Но изчезна бързо.

— Дали тази свещ ще издържи цялата нощ?

Той накрая би могъл да стане умерено приказлив, ако е уплашен и притеснен.

— Тя ще изтрае много нощи. Ще поспя. Ако ще те накара да се почувстваш по-удобно, сложи си амулета и седни близо до свещта. Само не я мести. Трябва да блокира входа.

Тай Дей изсумтя. Той вече беше сложил амулета на китката си и затъваше отново в силно притеснение.

— Първото нещо ще е да потърсим майка ти — му казах аз. Сега, когато имаше възможност да е мъртва, бях загрижен. Резултат от твърде много юношеско образование, което настояваше, че дори най-омразният член от твоето семейство е неизмеримо скъп. И във всичко това имаше някаква истина. Кой ще ти пази гърба, ако не семейството?

Същото беше и тук, в Отряда. Най-омразният, най-презреният от моите братя трябваше да е по-ценен за мен от кой да е външен човек. На едно ниво ние сме голямо, грозно семейство.

Има, разбира се, редки изключения, толкова лоши кавгаджии и задници, че просто трябва да бъдат отстранени. Което не се беше случвало от много време.

Щях да потърся тъща си, дори и да си бях пожелавал да е много далеч поне сто хиляди пъти.

Сънят ме победи още преди да съм заел хоризонтално положение.