Глен Кук
Тя е тъмата (8)

8

Когато Стареца реши да тръгне, тръгва. Още беше тъмно като в гроб, когато напуснах двореца и го видях да чака с два от гигантските черни жребци, които бяха слезли от север с Черния отряд. Специално създадени по времето на разцвета на Господарката с магия, просмукана в самите им кости, те можеха да галопират вечно, без да се изморят, и да надбягат кой да е обикновен кон. И бяха почти толкова умни, колкото много глупав човек.

Знахаря се ухили срещу моите роднини. Те бяха напълно объркани от това развитие. Как се предполагаше да се държат?

И също начин да ме вбеси.

— Ще се справя — казах на Нюен Бао. Подадох на Тай Дей нещата си и се покатерих на чудовището, което Знахаря бе довел за мен. Беше доста отдавна, когато яздих един, но този изглежда ме помнеше. Той тръсна глава и изпръхтя приветствено.

— Поздрав и на теб, голямо момче. — Взех си нещата от Тай Дей.

— Къде е знамето? — попита Знахаря.

— В каруцата с Едноокия. По-рано Дремльо го сложи там.

— Зарязал си го без контрол? Никога изобщо не бива да го изпускаш от поглед.

— Мислех да предам работата си на Дремльо — знаменосец беше една от службите, които изпълнявах. И тя не беше от любимите ми. Сега, след като съм летописец, би трябвало да я предам на някой. Самият Знахар го спомена веднъж.

— Сега ми дай твоите неща — казах на Тай Дей, след като се бе успокоил. Очите му се разшириха, когато прозря намеренията ми.

Казах на майка Гота и чичо Дой:

— Вървете по каменния път през цялото време и ще настигнете войската. Ако ви спрат, покажете документите си на войниците — друго нововъведение на Освободителя. Все повече и повече хора, въвлечени във военното усилие, получаваха парчета хартия, обясняващи кои са и кой е отговорен за тях. Понеже малко хора бяха грамотни, трудът сякаш не си заслужаваше.

Може би. Но Стареца винаги имаше своите причини. Дори когато беше просто за объркване.

Знахаря разбра какво правех, докато протягах ръка, за да помогна на Тай Дей да се покатери. Той отвори уста, за да вдигне скандал.

— Не си прави труда — му казах, — не си заслужава разправията.

И в най-добрите си времена Тай Дей приличаше на череп, обвит с тънък слой тъмна кожа. Сега изглеждаше, сякаш току-що бе чул смъртната си присъда.

— Всичко ще бъде наред — му казах аз, разбирайки, че никога не е яздил кон. Нюен Бао имаха водни биволи и няколко слона. Те не ги яздят, освен като деца понякога, когато помагат в орането.

Тай Дей не искаше да го стори. Наистина отказваше. Той погледна чичо Дой. Дой не каза нищо. Това си беше работа на Тай Дей.

Знахаря трябва да е започнал да изглежда самодоволен или нещо такова. Тай Дей се втренчи в него за момент, целият се разтрепери, после протегна подходящата ръка. Аз дръпнах. Тай Дей изглеждаше точно толкова силен и жилав, колкото и всички от племето му, но почти не тежеше.

Конят ми отправи поглед, почти толкова грозен, колкото този на моя началник. Фактът, че стават за работа, не прави зверовете нетърпеливи да я свършат.

— Когато си готов — каза Знахаря.

— Да вървим.

Той потегли напред. Темпото, което наложи, беше свирепо. Яздеше, сякаш не би могъл да усети болка. Измърмори и ми се скара да побързам. Изръмжа още веднъж, след като се събрахме с ескорт от конница на юг от града. Нямаше надежда обикновените коне да поддържат темпото, което той искаше да наложи. Трябваше периодично да изчаква, за да го настигнат. Обикновено той беше доста напред, обграден от гарвани. Птиците идваха и си отиваха, и когато разменяхме сведения, той винаги знаеше разни неща, като къде беше Кинжала, къде се намираха нашите войници, къде имаше съпротива срещу талианското настъпление и къде нямаше. Стареца беше наясно, че Могаба бе изпратил конница на север, за да забави нашия напредък.

Това изглеждаше странно. Човекът просто научаваше лесно неща, които не биваше да знае. Не и без да броди с призрака.

И Едноокия още беше пред нас, постигайки много по-добро време, отколкото бих повярвал, след като не успявахме да го настигнем.

След първия ден Знахаря преодоля раздразнението си. Отново стана общителен. Насочвайки се към брода Годжа, той попита:

— Помниш ли кога дойдохме тук за пръв път?

— Спомням си дъжд и кал, и мизерия, и стотици сенчести, опитващи се да ни убият.

— Такива бяха времената, Мъргън.

— Бяхме много по-близо до ада, отколкото бих искал. И го казва човек, който е бил още по-близо.

Знахаря се подсмихна.

— Така че, благодари ми за този хубав нов път.

— Благодаря ти за хубавия нов път — талианците го наричаха Скалния път или Каменния път. Първия път, когато пътувахме по него, беше просто виеща се кал.

— Наистина ли смяташ, че Дремльо е готов за работата на знаменосец?

— Мислех си за това. Все още не съм готов да му я предам.

— Това ли е същият Мъргън, който се оплака, че винаги е първият човек за всяка неприятност?

— Казах, че размишлявах. Разбирах, че съм получил допълнителна мотивация — другите ни спътници ми казаха, че се справям със загубата на Сари доста добре. Самият аз смятах така.

Знахаря погледна назад към Тай Дей, който се прилепяше отчаяно към хлътналия гръб на петнистата кобила, която бяхме взели преди тридесет мили. Той също се справяше с проблема си умерено добре за човек, който можеше да използва само едната си ръка.

Знахаря ми каза:

— Не позволявай мотивацията да попречи на здравия ти разум. Когато всичко останало бъде казано и направено, ние все още ще сме Черния отряд. Имаме си други, които да умират.

— Контролирам се. Аз съм брат от Отряда от много по-отдавна, отколкото бях съпруг на Сари. Научих се да владея чувствата си.

Той не изглеждаше убеден. Разбирах го. Тревожеше се не за сегашното ми съществуване, а какъв щях да бъда в критична ситуация. Оцеляването на целия отряд можеше да зависи от начина, по който един човек скочи, когато лайняната буря удари.

Капитанът погледна назад. Напук на всичките си усилия, ескортът ни бе започнал да се движи във върволица. Не им обърна внимание. Попита:

— Научи ли нещо за твоите роднини?

— Пак ли? — той никога не се отказваше. И аз нямах отговор за него. — Какво ще кажеш за „любовта е сляпа“?

— Мъргън, ти си проклет глупак, ако наистина го вярваш. Вероятно би трябвало да се върнеш и да препрочетеш аналите на Знахаря.

Обърках се.

— Какво се предполага да значи това?

— Аз също се сдобих с жена. Все още жива, съгласен съм. Свързахме се силно един с друг. Направихме си дете. Всеки двама глупаци могат да го сторят случайно, разбира се, но това обикновено е база за сравнение в една връзка. Но онова, което имаме като мъж и жена, като баща и майка, не означава, че се доверявам повече на Господарката за всичко друго, освен това. И тя също не може да ми вярва. Така е устроена. Такъв е животът, който е живяла.

— Сари никога не е имала какви да е амбиции, шефе. С изключение може би наистина да ме накара да се отдам на земеделието, докато аз винаги разправях как не искам да загина славно по някакъв типично героичен военен начин, като да падна от коня и да се удавя, докато прекосявам поток през дъждовния сезон.

— Сари никога не ме е тревожела, Мъргън. Онова, което ме безпокои, е този чичо, който не се държи като никой Нюен Бао, който някога съм виждал.

— Та това е едно старо момче, увлечено по мечовете. Той е жрец и неговата свещена книга е острата стомана. И е недоволен. Просто го дръжте настроен срещу Господаря на сенките.

Знахаря поклати глава непреклонно:

— Времето ще покаже — изглеждаше много мрачен.

Прекосихме големия каменен мост, който Господарката нареди да построят над Годжа. Гарваните изпълниха дърветата по южния бряг. Те продължаваха да се карат и изглежда ни намираха за много забавни.

— Повече се тревожа за тези неща — подхвърлих аз.

Знахаря не отговори. Даде заповед за почивка на животните. Толкова много коне изпрати на юг пред нас, че вече нямаше за смяна. Насред цялата поздравяваща и набързо отдаваща чест стража и какво ли не, аз се втренчих на юг и казах:

— Онзи малък клоун напредва дяволски добре — вече бях попитал и научих, че Едноокия все още е на ден пред нас.

— Ще го настигнем преди Деджагор — Знахаря ме наблюдаваше, сякаш се опасяваше, че името на града ще ме удари с въздействието на някаква ужасна магия. Разочаровах го. Тай Дей, който можеше да следи разговора, защото говорехме на талиански, също не показа реакция, макар обсадата да беше също толкова ужасна и за неговите хора, както за Отряда. Нюен Бао рядко издават някаква емоция в присъствието на външни хора.

Казах на Тай Дей:

— Дай коня си на коняря и да видим дали не можем да открием нещо прилично за ядене — животът на седло не е мечтата на чревоугодника.

Поради същата причина липсваха свежи провизии. В крепостта Годжа имаше много малко деликатеси, но понеже бяхме от групата на Освободителя, получихме наскоро хванат петел, който беше толкова сочен и хранителен, че стомахът ми почти се разбунтува, докато ядях. След като се заситихме трябваше да останем вътре, далеч от студа, и малко да поспим. Сигурно трябваше да се залепя за Знахаря, в случай че неговите разговори с местните командири разкрият нещо, подходящо за аналите, но след кратък вътрешен дебат вместо това избрах съня. Ако чуе нещо, което си заслужава, Стареца ще ми го каже. Наложеше ли се, по-късно можех да се върна с Пушека.

Сънувах, но не можех да запомня сънищата достатъчно дълго, за да ги запиша. Те бяха неприятни, но не съкрушителни или така ужасяващи, че да се наложи Тай Дей да ме буди.

Върнахме се обратно на пътя преди изгрев.

Застигнахме Едноокия, който преминаваше край хълмовете, обграждащи Деджагор. Когато за пръв път зърнах каруцата и разбрах, че това трябва да е той, аз започнах да треперя и се наложи да се боря с подтика да пришпоря коня си в по-бърз ход. Исках да стигна до Пушека.

Може би имах по-голям проблем, отколкото ми се искаше да призная.

Но все пак не го показах достатъчно, за да бъде забелязано.

Едноокия изобщо не забави ход.

След адските ми дни бяха настъпили някои промени в Деджагор или Джайкур — както го наричаха местните — или Стормгард — названието му, докато беше седалището на покойния Господар на сенките Сянка на бурята. Бедната вещица, тя бе напълно неспособна да опази сенчестите си земи от бурята на Черния отряд.

Равнината извън града бе изцяло отводнена и изчистена от останки и трупове, макар и да ми се струваше, че още можех да надуша мириса на смърт във въздуха. Военнопленници от земите на сенките още се трудеха върху градските стени и в самия град. Ето защо изглеждаше потискащо. Там почти не бяха останали живи джайкури.

— Интересна идея, да се садят зърнени култури — казах аз, забелязвайки онова, което приличаше на зимна пшеница, надничаща през миналогодишното стърнище.

— Една от идеите на Господарката — отвърна Знахаря. Той още ме гледаше, сякаш очакваше всеки момент да започне да ми излиза пяна на устата. — Някъде там има постоянен гарнизон, една от отговорностите на войниците е да си отглеждат своя собствена храна.

Когато става въпрос за материално-техническото обезпечение на войната, Господарката беше по-голям експерт от Знахаря. До пристигането ни в Талиос той никога не е бил част от нещо по-голямо от Отряда. Господарката беше управлявала десетилетия армиите на огромна империя.

Стареца просто остави повечето от тези неща на Господарката. Той по-скоро предпочиташе да се отдаде на планирането на своите схеми и да съоръжава Господарката със средства, които тя можеше да използва.

Идеята за реколта не беше нова. Господарката я бе прилагала около повечето от постоянните си гарнизони на север.

Трябва да продължаваш с онова, което работи.

Помага и да държиш съседите по-хрисими, ако посяваш семена в земята, вместо да забременяваш дъщерите им.

— Сигурен ли си, че си добре? — попита Знахаря.

Бяхме почти в подножието на стръмния път към северната порта. Сега Едноокия се движеше на не повече от сто стъпки по-напред, напълно осведомен за нашето присъствие, но без да забави дори и малко. Подозирам, че започнах да забързвам решително напред.

— Контролирам го, капитане. Вече не пропадам в миналото и изобщо не се будя, пищейки. Овладял съм го до малко треперене и потене.

— Ако нещо започне да ти става, искам да знам. Очаквам да останем тук известно време. Ще ти се наложи да го овладееш.

— Няма да се издъня — обещах.