Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. — Добавяне

15

Сънувах странен сън за Бесния Корди и Радишата, когато някой ме сръга. Изстенах и премигнах с клепачи. Знаех, че не трябва да давам наряд. Отговарях за яденето. Прокълнах, завих се през глава с одеялото и се опитах да се върна в двореца, където Бесния спореше с Радишата относно плановете й да измами Черния отряд след падането на сенчестия господар. Чувствах се, сякаш наистина бях там, вместо да сънувам.

— Събуди се — чичо Дой ме смушка отново.

Опитвах се да се придържам към съня. В него имаше още нещо. Нещо мъгляво, но опасно около Радишата. Нещо, което бе разстроило много видимо Бесния.

Мислех, че бих могъл да разбера нещо много важно от моя сън.

— Събуди се, Кокален воине.

Направих го. Ненавиждах, когато Нюен Бао ме наричаха така, без някога да ми го обяснят. Изсумтях:

— Какво?

— Идват проблеми.

Тай Дей пристъпи от тъмнината.

— Едноокия ме прати да те предупредя — каза той.

— Какво правиш тук? — ръката му все още не беше напълно излекувана.

Погледнах капитана. Не спеше. Птица стърчеше на рамото му и тракаше с острия си клюн до ухото му. Знахаря забеляза Тай Дей и чичо Дой, но не каза нищо. Той уморено се изправи на крака, взе две бамбукови цеви и тежко се затътри към мястото, откъдето можеше да види езерото. Последвах го. Чичо Дой се присъедини към мен. Учудваше ме как толкова нисък и набит човек можеше да върви така тихо и грациозно. В тъмнината не забелязах нищо ново навън. Случайните точици светлина продължаваха да шарят гоблена на нощта.

— Като светулки са — имаше милион звезди. Момчетата, които залагаха за сняг, щяха да бъдат разочаровани.

— Тихо! — прошепна Знахаря. Той слушаше нещо. Проклетата птица на рамото му?

А къде беше другата?

От една каруца профуча пурпурно кълбо точно като десетките преди него. Но когато наближи острова, то рязко се наклони и свърна надолу и вдясно, обсипвайки вълните с десетки хиляди рубина. На нивото на водата кълбото се превърна в разплискана кръв, която изчезна веднага. Нямаше отражение във водата наоколо.

— Сенките!

Половин дузина кълба прорязаха мрака. Те очертаха река от тъмнина, виеща се през езерото. Тогава топките започнаха да кръжат над останките от селото, което гореше, докато онази лодка потъна.

Сега залповете бързо станаха панически. Капитанът заповяда:

— Избутайте една от каруците насам. Помогнете на другите долу. И нека видим дали можем да изкачим бързо още двойка каруци тук, горе.

Някои вече самостоятелно стреляха по селото, за да помогнат, колкото могат.

Знахаря каза на разчета на втората каруца:

— Разчистете онзи остров. Всичко, което успеете. Мъргън. Искам всички будни и на крак. Лайняната буря е на път да удари.

Затичах, потропвайки с токове, към двама тръбачи, за да обявят тревога.

И двете каруци се отприщиха по едно и също време. Механизмите им стържеха, скърцаха и трещяха, докато се въртяха. Бамбуковите цеви изстрелваха цветове в ожесточена последователност. Колко кълба би могла да изхвърли една каруца? Адски много.

Тръбите на кавалеристите събираха петнадесет. Стандартната и леката пехота разполагаха съответно с тридесет и четиридесет заряда. Стотиците цеви на всяка каруца бяха още по-дълги.

Светулките полудяха. Всяко единично изстреляно кълбо се стрелваше надолу след сянка. Всяко се спускаше все по-близо до брега.

— Много сенки — лаконично отбеляза Знахаря. Това беше нещо ново, от което обаче се страхувахме от години. Сенки, атакуващи на вълни като прилив, вместо да се промъкват наоколо като шпиони и убийци.

Стареца изглеждаше спокоен. Аз почти си счупих краката от бързане. Изтичах припряно, колкото да сграбча знамето и сноп бамбук. Побих първото до Стареца, насочих работния край на цевта на юг, напипах дръжката и задействащия механизъм, и започнах да завъртам. Всеки четвърт оборот запращаше още една излитаща огнена топка. Казах на Тай Дей:

— Грабни бамбукова цев, братле. Ти също, чичо. Това не е нещо, което би могъл да спреш с меч.

Сега кълбата очертаваха дъга над далечния склон. Тя сияеше достатъчно, за да очертае вълната от тъмнина, насочила се към нас. Огнените кълба се потапяха в тази тъма като градушка от блясък, избухваха и изчезваха. Това беше кошмарният прилив, от който се страхувахме толкова отдавна, отприщената адска мощ на Господаря на сенките.

Кълбата унищожаваха сенките с хиляди. Приливът приближаваше. За разлика от смъртните войници, тези неща не можеха да правят друго, освен да следват команди. Магията ги принуждаваше.

Моята цев пресъхна. Сграбчих друга. Чичо Дой и Тай Дей започнаха да схващат положението. Намериха прътове и започнаха да действат, макар и Тай Дей да не беше много бърз с една ръка.

Тъмният прилив излезе от водата и се насочи по наклона. Докато се приближаваха, започнах да различавам отделни сенки.

Запознах се с тези неща, когато за пръв път дойдохме в Талиос, през дните, когато тук имаше четирима Господари на сенките и заедно те можеха да достигнат много по-далеч, отколкото Дългата сянка сега. Тъкачите на сенки прииждаха на север, за да ни убият. Те се провалиха. Но по онова време използваха малки сенки, малко по-едри от юмрука ми. Никога не забелязах по-голяма от котка.

Някои в приливната вълна изглеждаха като телета. Те поглъщаха огнените кълба без видим ефект. Забелязах дузини да преживяват многочислени удари. Промърморих:

— Може би Господарката не е толкова талантлива, колкото си мисли.

— Помисли какво щеше да бъде без нейния талант — отвърна Знахаря.

Вече щяхме да сме мъртви.

— Хвана ме.

По-близко. По-близко. Сега тъмната стена не беше на повече от сто крачки, е далеч по-малобройни сенки, движещи се по-бавно, но въпреки всичко безпощадно.

Сега каруците не можеха да снижат прицела си достатъчно ниско, за да ударят сенките. Те насочиха вниманието си към онзи остров.

Чичо Дой изкрещя, изтегли Пепелявия жезъл. Нямах никаква идея какво си мислеше, че може да направи на огромната буца от мрак, настъпваща право към нас, докато рояк малки сенки се лутаха около нея като изплашени деца. Никой меч нямаше власт срещу този мрак.

Опитах да прогоря дупка в сърцето на буцата, балансирайки на ръба на паниката.

Смъртта опустошаваше все по-близо и по-близо.

Кълба, идващи откъм тила ни, започнаха да падат около нас, докато малките сенки плъзваха сред камъните.

Писъците започнаха.

Тъмната маса се превърна в огромен огън, когато кълбата я цапардосаха здравата. Тя се олюля, забави още малко, но не престана да приижда. Надигна се като посивял глиган, отправящ предизвикателството си. Стиснах ръкохватката силно и изкрещях някаква безсмислица. Убийствената вълна от адско дихание се пресегна да ме докопа, но не успя. Сякаш в последния миг срещна някаква невидима и неразрушима преграда.

Тъмнината излъчваше усоен психичен ужас, който си представях, че върви с гроба, глад, познат само на неживите, душевна миризма, която си спомнях от твърде много лоши сънища за покрити с кости пусти земи и старци, овързани на пашкул от ледена прежда. Ужасът ми стана още по-голям. Дърпах силно ръчката дълго след като цевта ми пресъхна, много време след като повече нямаше причина за стрелба. Сянката продължаваше да се опитва да ме докопа, докато преградата от огнени кълба не погълна последния шепот на тъмнината.

Възбудата заглъхна бързо. Само кълбата, запратени към острова, откриваха още много мишени.

Оголената скала поемаше тежък обстрел и от дивизията на Господарката, след като нейните войници бяха разбрали какво се случва. Помислих си, че силата на огъня беше толкова голяма, че можеше наистина да погълне острова.

Тогава Знахаря нареди отслабване на огъня до предпазни изстрели.

— Няма смисъл да прахосваме мунициите си. Ще се натъкваме на тези неща отново — той се втренчи в мен за около половина минута. После попита:

— Как така се оставихме да ни изненадат? — използваше езика на Хвойноград. Аз свих рамене:

— Не ме питай — избрах наречието на Защитника, защото не знаех другия език достатъчно добре. — Аз бях зает да нося знамето — намеквах, че през повечето време тези дни бях отделен от Пушека поради онова, което той счете за достатъчна причина. Налагаше се Знахаря да разчита на Едноокия за предупреждения.

— Безсмислици — каза той без много злоба. — Проклети глупости. Не ми се прави на умник с…

Над езерото се изтърколи протяжен писък. Войниците на Господарката запратиха яростен залп по нещо, което изскочи от острова и бързо се втурна на юг. Знахаря изсумтя:

— Оплаквача!

— Сега здравата го уплашихме, шефе. Господарят на сенките изпраща големите момчета навън, за да си поиграят.

Знахаря ми показа лек спазъм на устните. Съвсем лек. Чувството му за хумор беше отишло по дяволите напоследък. Може би го е изгубил, докато беше пленник на Ловеца на души. Или вероятно, когато се върна, за да открие, че е баща, но без шансове някога да види детето си.

Оплаквача се измъкна.

Накрая дадоха отбой, но едва ли на някой му беше до сън.