Глен Кук
Тя е тъмата (71)

71

Струя бял огън бликна към небето и разпори стомасите на ниско надвисналите облаци. Дори в призрачния свят можех да чуя рева на отприщената енергия. Кристалът близо до струята изчезна в сини валма. По-нататък той се разтопи и разтече като восък на свещ. Закапа. Видях капка да пада във ведро с вода, цвъртейки. Точно тогава реших, че ако оживея, ще изкача онази кула, ако оцелее, и ще поискам мрамора като сувенир. Струята промени цвета си от бяло през жълто до червено, после потъмня, но горещината си оставаше, избликвайки още известно време не така буйно. Господарят на сенките беше укрил много сила на върха на тази кула.

Всичко запалително в останките от стаята сега беше в пламъци. Няколко малки сенки припкаха насам и натам. Изглежда не желаеха да напуснат, въпреки бедствието. Вероятно бяха опитомени.

Паднаха първите капки дъжд. Онези, които преминаваха през невидимата струя енергия, на мига се изпаряваха. Мислех си да вляза в крепостта, за да проверя Господарката, но никак не успявах да убедя себе си, когато една от сенките реши, че вероятно ще е по-щастлива, ако хване пътя. Пътеката, която избра, беше тази на Господарката и нейните затворници.

Цяло подразделение от мозъка ми се посвети на размишления относно бъдещето на Дългата сянка и Нараян Сингх. Перспективите на Нараян, опасявах се, бяха особени мрачни.

Последвах сянката.

Не исках да го правя. Но се почувствах заставен. Сянката можеше да се промъкне до Господарката и момчетата. Тя вероятно беше вярна на господаря си. Може би ще пробва да му помогне.

Подсмихнах се на картинката как Дългата сянка се опитва да бяга — така разнебитен, както беше.

Не изпитвах никакво съчувствие към него.

Пробвах да уловя присъствието на Господарката напред, но не успях. И не можех да отида никъде по права линия, разбира се. Все още не бях в състояние да преминавам през стени. Което означаваше, че страдах от същите ограничения като сенките. Това означаваше ли, че сенките можеха да отидат навсякъде, където успявах аз?

Звучеше смущаващо.

Във вътрешността на Наблюдателницата нямаше никаква светлина, нито какъв да е звук или знак. Промених си мнението за бързото откриване на Господарката.

Мога да сънувам кошмари за тъмни и тесни места дори когато съм буден.

Върнах се. Доколкото бях осведомен, нямаше никакви разклонения, които да ме накарат да се изгубя. Натресох се право в сянка.

Няма никакъв източник на светлина, освен огнището, където мъчителят нагрява инструментите си. То мъждука, осветявайки сбръчканото, обветрено бронзово лице на ужасения малък човек, който не е станал войник, защото иска, а понеже вярва, че дължи на боговете си служба, когато те го призоват. Като всички от неговия народ (също както и техните врагове), той се надява боговете му да са най-силни и да пребъдат.

Това беше част от кошмар, продължил две секунди, изпълнен с толкова чужда за мен информация, че никога нямаше да добие смисъл. Не бях сигурен, че трябваше да приема как срещнатата от мен сянка бе наистина свързана с човека, измъчван до смърт, след като е бил пленен в някаква религиозна война. Никоя религия на тези страни не работеше по този начин. Дори и Измамниците не го правеха, въпреки че бяха измъчвали някакви жертви през изминалите векове в Свещената гора по време на техния Празник на светлините.

Моята среща със сянката не беше толкова лоша, наистина. Не смятах, че сблъсъците щяха да бъдат обезпокоителни, докато ходех с призрака. Но вероятно щеше да е фатална, ако се беше случила, докато се намирах в собственото си тяло.

Инцидентът ме остави оглупял и дезориентиран. Понесох се обратно към останките от кристалната стая. Мястото беше изстинало. Светлината изглеждаше напълно помръкнала. Но сега в света имаше друга светлина, въпреки облачността. Най-накрая денят настъпваше.

Докато осъзнавах, че обсадата на нощта приключваше, последен малък залп от огнени кълба избухна близо до Портата на сенките. Тогава светът притихна. И за няколко минути никой и нищо не убиваха някой или нещо, докъдето поглед стига.

Вторачих се на юг и се сетих, че го нямаше Пушека да ми пречи да кръжа там и да надзъртам. А и сенките не ме закачаха в това състояние. Направеха ли опит, постъпваха като гризачи. Без значение колко са големи и свирепи, те се придържаха близо до повърхността. Искаха да могат да се скрият много бързо. А аз можех да летя.

Поех на юг. Наистина го сторих. Но се случи нещо.

Земята се разтърси отново.

Светкавица удари Наблюдателницата само на дузина стъпки.

Тай Дей ме събуждаше.

Ефектът беше, че се насочвах на юг, но нещо ме сграбчи за врата и аз се завъртях на север като листо, грабнато от дяволски вихър.

— Не искам да ставам — казах на ръката, злоупотребяваща с почивката ми. — Изморен съм. Работих цяла нощ — наистина се чувствах много отпаднал. Бях работил цялата нощ. Усилено. Искаше ми се да се обърна и да дремна още осем чара.

Тай Дей ме смушка отново. И тогава изникна друг проблем. Може би много по-голям.

Краката ми бяха мокри.

Надигнах се на лакът, докато Тай Дей настояваше:

— Трябва да станеш!

— Отказвам да го призная, но си прав. Трябва да стана — налагаше се да се надигна, защото дъждовната вода се стичаше навътре като поток, превръщайки пода в кал.

Халосах си главата в талпа.

— Какво, по дяволите? — таванът на землянката беше пропаднал наполовина. Далечната стена се бе сринала. Единствената причина изобщо да виждам нещо беше, че Тай Дей, дошъл да ме посети, носеше свещ, отблъскваща сенките.

— Какво е станало?

— Земетресение.

О. Да. Не ми беше хрумвало, че също можех да стана жертва на бедствието.

В момента, в който успях да застана на колене, забелязах, че Тай Дей трябва да е свършил много работа само за да стигне до мен. Намирах се в джоб. По-голямата част от нашата землянка трябва да беше пропаднала.

— Майка Гота? — попитах аз. Бях преминал на Нюен Бао, без да се замисля.

— Не знам — той отговори на същия език. — Тя никога не си стои вкъщи — в гласа му имаше нехарактерна острота. Пренапрежението влияеше и на него. На няколко пъти той се пропукваше и за по няколко минути преставаше да бъде леденият човек.

— Как успя да влезеш?

— Оттам, където покривът пропадна.

Наложи се да ходя като паток, за да огледам дупката. Аха. Можех да видя откъде се беше промъкнал. Имаше някакво грозно сиво небе там, навън. Все още пръскаше. Тай Дей обаче беше два пъти по-слаб от мен.

— Май ще поостана тук, долу, за няколко месеца, преди да мога да се измъкна. Не трябваше да дебелея толкова, след като се махнахме от Деджагор — тогава изглеждахме много зле. Като ходещи скелети, повечето от нас.

Чудех се дали това имаше нещо общо с моите сънища.

— Вземи свещта. Ще се покатеря и ще разширя дупката.

Моят телохранител. Това беше почти първият път, когато той изобщо получи истинска възможност да спаси задника ми и то да не бъда коварно задушен от прогизнал покрив.

Той се избута към отвора. Разшава се, загърчи се и падна долу.

— Трябва да ме побутнеш.

— Твърде много закуски, докато се мотаехме наоколо, плещейки глупости. Давай — оставих свещта настрана много внимателно. За мен тя беше много важна. Не исках да остана тук, долу, в това тясно, студено, влажно място без светлина.

Сграбчих краката му и започнах да бутам. В дупката трябва да е имало достатъчно кал, за да го направи хлъзгав. Той успя да се промуши. Подсмихнах се на мислената картинка как земята ражда този грозен малък човек, като някакъв глинен дявол от митовете на гуни.

Дочух гласове. Нещо блокираше мътната светлина. Знахаря се провикна:

— Ей, умрял задник, още ли дишаш там?

— Добре съм. Мислех си да взема да подремна.

— Все още би могъл. Ще ни трябва малко време, за да те измъкнем.

— Добре. Наред съм — поне докато гореше свещта.

Погледнах я. Оставаше й още много живот. Тези неща бяха създадени да изтрайват.

Замислих се как Тай Дей е трябвало да слезе на място, вероятно пълно със сенки, за да види просто как се чувствам. Което ме накара още повече да се зачудя за устройството на вътрешния му свят. Може би бях просто един окалян и окаян мислител. Или вероятно все още не бях достатъчно обигран да бъда Нюен Бао. Дори и не можех да си представя как да се отнасям към Тай Дей с неговите няколко различни — отделни — характера.

Той и Нюен Бао вярваха, че има към мен дълг, толкова голям, че бе посветил живота си на защитата ми. Залагаше себе си, дори и душата си, заради мен. Но в същото време Тай Дей преднамерено лъжеше и мамеше чужденеца, който беше причината за срама на семейството му. И несъмнено нямаше да каже на Воина на тъмнината нищо, което да хвърли каква да е светлина върху отношението на Нюен Бао към Черния отряд.

Като се замисля, дори и моята любима, възлюбена Сари не беше казала много по въпроса. Тя умееше да сменя темата, без това да прави впечатление.

Казах нещо към дупката, но никой не ми отговори. Е, майната ви! Бях уморен.

Седнах в задълбочаващата се кал и отново се приготвих да заспя. Не отидох никъде. Не правих нищо друго, освен да спя.