Глен Кук
Тя е тъмата (99)

99

Знахаря пристигна скоро след като доядох кашата си за закуска. Не беше мигнал.

— Успя ли да минеш Портата вчера? Как беше?

— Само няколко крачки. И Тай Дей също. Той настоя. Бяхме с въжета, овързани около задниците ни. Седни тук и зяпай гледката покрай пътя — бях обърнал гръб на Дремльо. Не исках да чете по устните ми. Правех жестове, сякаш говорех за нещо друго, докато прошепнах новината си.

Знахаря се подсмихна.

— Е, не е толкова интересно. Засега ще си играем заедно. Няма да кажа дори на Господарката. Макар че трябва да ти споделя, че всички, освен теб, вече го подозираха.

— По дяволите. Ето защо бяхте такива задници. Не ми се доверихте, за да не се издам. Какъв е планът за днес?

— Да пробваме целия път до върха. Ще дойда с теб. Спести си приказките, докато преминем от другата страна.

— Добра идея. — Оставих всичко да чака за по-късно. — Ял ли си?

Той погледна очуканата ми тенекиена купа.

— Тука си живеете като крале, нали?

— Абсолютно. Само най-доброто за каймака на легиона.

— Ще мина без закуска. Този път — той погледна планината и въздъхна. — Едноокия беше прав. Твърде стар съм за такива лайна.

— Не е толкова зле. — Не беше. Когато наричах склона планина, визирах го метафорично. С малко подобрение, пътят можеше да се използва от каруци и върхът на платото не можеше да е по-високо от хиляда стъпки над Портата на сенките. И вероятно не толкова далеч.

— Кажи ми, когато си готов — Стареца масажираше дясното си коляно. Усети, че забелязах. — Малко ревматизъм. Но боли само когато ходя с него.

Купи си кон — помислих си, но не го казах.

— Колко стар си наистина?

— Човек е толкова млад, колкото смята, че е — отговори той с изражение на човек, пренесъл тонове тор. — Господарката ме поддържа млад.

Зачудих се дали в думите му нямаше зрънце истина. Тя наистина успяваше да се поддържа слаба, лъскава и свежа.

— Грабвай знамето и да вървим.

— Искаш ли да вземем няколко момчета? Просто за всеки случай?

— Твоят охранител ще ни последва. Независимо дали искам или не. Вземи още двама. Червенокосия и Кофата ще се справят.

— Ти ще яздиш ли? — той се придвижваше върху своя голям жребец. — Винаги съм си го представял, че ще го направиш, както трябва, когато се отправиш нагоре. С пълното снаряжение на Създателя на вдовици и какво ли не.

— Следващия път. Да вървим — той беше нервен.

Изкрещях за Червенокосия и Кофата. Те се показаха бързо, сякаш се спотайваха наблизо, очаквайки повикване. Техните сенки Нюен Бао се понесоха след тях. Цялата банда беше готова за потегляне.

— Изглежда аз ще съм този, който води парада — казах аз. Бях доволен, че момчетата показаха някаква инициатива.

Пропълзях обратно в моя бункер, забелязвайки междувременно, че Тай Дей също изглеждаше готов за изкачване на планината.

Нуждаех се само от минута, за да събера малко пастърма, печен овес и една манерка. На път за навън казах на Дремльо:

— Не се отдалечавай, приятелю. Ще се върна навреме за вечеря. — Ако са рекли боговете и дяволите на земята.

Сграбчих знамето. Преминахме през границата един след друг. Този път промяната май не беше толкова драматична. Тай Дей също ми се стори по-спокоен. Но останалите побледняха и се изнервиха. Студът не беше по-малко жесток. Потръпнах.

В следващия момент пътят пред мен беше чист: полираната лъскава черна диря се виеше нагоре по склона.

— Виждате ли пътя? — снижавах върха на знамето, докато желязната пика не докосна блестящата следа. Не знам защо го направих.

През мен премина вибрация и тя беше дузина пъти по-силна от трептенето при преминаването през Портата на сенките. Задъхах се. Потреперих. Може би пръсках слюнки и ми се пенеше устата.

— Какво ти става? — попита Знахаря.

Натиках знамето в ръцете му.

— Само направи каквото сторих аз — отстъпих настрана. Поглеждайки склона, осъзнах, че го виждах по различен начин. Съзирах същия стар мръсен безплоден склон с неговата блестяща черна нишка, но и виждах сянка на онова, каквото трябва да е представлявал преди цяла епоха, когато пътят е бил нов и възвишението, макар и все така неплодородно, не е изглеждало изоставено от боговете.

Там се движеха и човешки духове, макар и да бяха дори по-невеществени от пътя, склона и останалите укрепления около нас.

Знахаря реагира точно по същия начин като мен. Но вероятно знаеше нещо повече. Веднага след като си възвърна контрола, той предаде знамето на Кофата и му заръча да повтори докосването.

Знамето премина от Кофата в Червенокосия и от Червенокосия към Тай Дей. Тай Дей се замисли за повече от минута, преди да го поеме. Стори го едва след като Стареца му каза:

— Ако не го направиш, няма да се катериш по хълма.

Тай Дей и това не желаеше да прави, но нямаше избор. Беше хванат в капана на своя собствен характер, както и, подозирах аз, на задачата, възложена му от чичо Дой.

След като Тай Дей извърши действието, другите Нюен Бао го последваха. Знахаря им подхвърли:

— Това не значи, че сте посветени в Отряда, момчета.

Минута по-късно отбелязах:

— Сега, след като приключихме с това, какво ще кажете да изкачим планината? — като добър Знаменосец взех Копието и потеглих.

Почувствах се добре, запътил се към къщи.

Какво?

Погледнах другите. Никой не изглеждаше да се затруднява да бъде в контакт с реалността. Вероятно това беше друг аспект на сънуването и пропадането в кошмари.

Тай Дей не се отделяше от гърба ми. Изобщо не се чувстваше спокоен тази сутрин. Движеше се в готовност, извадил меча си.

Черната ивица се разширяваше, докато изкачваше склона. И като че ли ставаше по-дълбока. Повърхността й, макар и плоска, придоби видима вдлъбнатост. На допир бе твърда и студена, макар че се усещаше почти мека под краката ни.

Склонът стана малко по-стръмен. Аз пуфтях и пръхтях. После ходенето стана по-лесно, а пътят — по-малко износен. Линията на хоризонта престана да отстъпва толкова бързо, колкото я преследвах.

— Спри! — извика Знахаря.

Спрях. Погледах назад. Стареца се намираше на стотина крачки зад мен. Дори Тай Дей имаше проблем да ме настигне.

Отправих поглед към долината. Вече бях прекалено нависоко, за да виждам цялата Наблюдателница, освен счупения зъб, който представляваше кулата на Дългата сянка с кристалния връх. Върху него работеха хора — припкащи малки точки. Те бяха войниците на Господарката, много от които дойдоха при нея още след голямата катастрофа на Отряда пред Деджагор. Предполагам, че капитанът най-сетне имаше нещо наум за старата каменна барака. Знахаря беше силно запъхтян, когато ме застигна.

— Човече, наистина не съм във форма.

— Ти беше онзи, който искаше да предприемем разходката. Тъкмо ще ти спадне шкембето — той не беше дебел. Все още. Но напоследък не пропускаше нито едно хранене. — Виждаш ли ясно пътя? — просто за да се уверя, че не сънувам с отворени очи. Вече изобщо не съм сигурен относно мястото ми в действителността, понякога дори подозирам, че може изобщо да не съществува обективна реалност. Всичко би могло да бъде сън в съня, илюзии на душата, търкалящи се завинаги в света, където сега и тогава се сблъскваха и сливаха в почти съвместна илюзия.

Забелязали ли сте, че никой друг не вижда нещата точно по същия начин?

— Черния път? Не си спомням да съм чел нещо за него в аналите.

— Никога не сме чели нещо от някой, който да е виждал нещо от това. Никога не сме чели нещо от някой, който е бил по-близо от две поколения до това място. Оттогава Отрядът си има други грижи.

Знахаря изсумтя.

За да съм сигурен, че всички поддържаме тази илюзия, попитах и останалите. Дори Нюен Бао се съгласиха, че следвахме лента чернота. На тях не им харесваше. Бяха ужасени от пътя, но го приеха. Целият свят, извън естествената за човека област на блатата, представляваше страшно място.

— Всички ли си поеха дъх? Да вървим напред — наистина исках да стигна до онази равнина. Опитах се да си спомня как изглеждаше през нощта, отвисоко и отдалеч, но гледката беше доста неясна. Чудех се защо никога не опитах да отида да я изследвам. Мислех си какво общо имаше Кина с равнината. Дали именно там бе водила голямата си битка от легендата за нея? Чудех се щяхме ли да разберем защо нито един талианец не желаеше да говори за мястото, защо, когато бе споменато, повечето си тръгваха, клатейки глави и шептейки: „Блестящия камък“. Мислех си как това словосъчетание беше успяло да се наложи в езика като идиом на думата „лудост“. Особено след като сега бяхме сигурни, че талианският ужас от Отряда и Годината на черепите са били изкуствено породени.

Склонът не беше кой знае колко стръмен, но копнеех за въздух, взирайки се надолу в тъмната пътека на стъпка пред мен и правех усилие за само още една крачка, когато стъпалата ми внезапно престанаха да настояват, че се изкачвам. Препънах се, възвърнах си равновесието, преодолях подтика да хукна напред и спрях, докато другите ме настигнат.

Изучавах равнината, докато чаках.

„Блестящият камък“ беше подходящо название. Тук лъскавата черна пътека се превръщаше в широк и идеално запазен път, който се извиваше меко в област с високи, квадратни колони, всяка от които блещукаше, сякаш беше облепена с лъскави златни монети. Равнината от другата страна на пътя се състоеше от тъмносив базалтов камък, гладко изсечен, който показваше едва доловими признаци на стареене. Там не растеше нищо. Абсолютно. Дори и лишеи. Нито имаше муха или мравка. Мястото беше неестествено чисто. Никаква прах, почва, листа.

Утринното слънце караше колоните да искрят, но от запад идваха облаци. Скоро щяхме да имаме облачно небе. Може би и дъжд преди вечерта.

— Задръж, Мъргън! — изкрещя Знахаря. — Проклятие, ако не спреш да се изстрелваш напред, ще ти закова краката за земята.

Погледнах надолу. Краката ми се движеха отново. Спрях. Обърнах се назад. Другите пак бяха на сто крачки назад, точно на билото. С изключение на Тай Дей. Моят шурей представляваше островче помежду ни, притеглян от задължението си към мен, задържан от неохотата си да следва черния път.

— Докарай си обратно задника тук! — изрева Знахаря. — Какво, по дяволите, си мислиш, че е това? Някаква надпревара до ръба на света?

Тръгнах назад. Наподобяваше ходене срещу вятъра. Вибрацията от знамето като че ли се промени, за да стане почти жална. Когато стигнах там, му казах:

— Капитане, вземи това нещо за малко. Ще ме отнесе.

Той го почувства веднага. Но беше по-силен от мен, предполагам. Постави здраво проклетото нещо и започна да се взира напред.

— Носиш ли нещо за писане?

— Да, взел съм.

— А с какво да пишеш? — напомняше ми за времето, когато си носех всичко друго, освен перото.

— Целият съм в готовност, шефе. Поне докато този вятър не ме отнесе.

— Още ли си изплашен?

— А?

— Ти каза, че преди си бил уплашен през цялото време след завръщането си.

Намръщих се. Изобщо не усещах страх. Сега.

— Там, навън, предполагам. Тук съм добре — отново се загледах в света. От мястото, където стояхме, можехме да видим само планините отвъд широката долина, съдържаща Наблюдателницата и руините на Киаулун. Между нас и там имаше не само трептящ въздух, но и лека мараня. Светът като че ли беше много надалеч.

Споменах го на Знахаря.

— Не виждам — отвърна ми той. — Над гората винаги има мараня през лятото. Стига току-що да не е валяло.

Свих рамене. Тези дни не се чувствах толкова неудобно от факта, че бях различен. Страдах от различни странности от твърде дълго време.

— Продължаваме ли по пътя? — който се простираше така приканващо пред нас.

— Не и днес. Какво е онова?

— Кое? — не виждах нищо, освен изправените камъни. Те не изглеждаха подредени по специален начин, доста раздалечени един от друг.

— След камъните — той посочи. — Остави погледа си да следва пътя. Когато вече не можеш да различаваш нищо, просто вдигни очи към горната част на камъните. Ще го забележиш. Твоите очи са по-млади от моите.

Видях нещо. Което едва се мержелееше.

— Прилича на крепост — каза Тай Дей. Стареца и аз не си говорехме на таен език. И двамата му сънародници изгрухтяха одобрително. Червенокосия и Кофата само гледаха смутено.

— Ще приема думите ти за истина — казах аз. Спомних си, че бях забелязвал нещо там, което можеше да е светлинка, по време на една от разходките ми с призрака. — Смяташ, че вероятно е Катовар?

— Оттук не бих могъл да кажа. Но ако това е само и единствено крепост, тогава има голям шанс да бъде огромно разочарование.

Аха. Ако се надявате да преминете през портите на рая, когато стигнете до края на пътя. Не познавах никой такъв. Освен него.

— Колко далеч предполагаш, че е, Тай Дей? — попита Знахаря.

Нюен Бао сви рамене.

— Много мили. Може би ходене с дни.

Уф. Което ме наведе на мисълта, че това вероятно означава да прекараме нощта в равнината, отвъд Портата на сенките, в земята, откъдето идваха смъртоносните любимци на Господарите на сенките.

— Достатъчно за днес — каза Стареца. — Ще се върнем и ще организираме по-голямо проучване.

Мисълта за сенки, открих аз, ме насърчи да се съпротивлявам на зова на черния път.

Поспрях се на ръба, отправих един последен поглед към блестящите колони, преди да напусна планината.

Това е някакво безсмъртие.

— Какво?

— Каза ли нещо? — попита Знахаря. Вече беше на петдесет крачки пред мен.

— Не. Просто си мислех на глас. Струва ми се.