Глен Кук
Тя е тъмата (94)

94

Местността още гореше. Очевидно, когато земята бе затрупала фабриката на Господарката, толкова много материал за огнени кълба бе пламтял, че самата пръст не можеше да се съпротивлява на възпламеняването. Горящата почва грееше в различни цветове. Малки пламъчета напосоки лудуваха близо до земята, случайно, като огньове на повърхността на горяща сяра. Миризма на сяра се носеше във въздуха, но тя беше спомен от преминаването на огнените кълба.

Вече имаше достатъчно светлина, за да се огледам наоколо. Последиците от бедствието изглеждаха по-внушителни.

Стотици войници и множество набързо събрани сенчести носеха вода във всеки съд на разположение. Водата не можеше да угаси огньовете, но ги охлаждаше.

Колона от пара се извисяваше на хиляди стъпки над нас.

— Мисля, че съм на път да се ядосам.

Погледнах назад. Стареца бе застанал зад мен.

— Това никак не е добре — съгласих се аз.

— Може би не е толкова зле, колкото изглежда, като изключим, че изгубихме много от хората, които създаваха прътовете. Готовите за битка изделия бяха складирани другаде. Господарката не искаше да държи всичките си грахчета в една шушулка.

— Умно момиче. Това произшествие ли беше?

— Не. Оцелелите казват, че лампите там долу започнали да изгасват, после хората се разпищели. От начина, по който го разказват, съм сигурен, че са влезли сенки. Точно след тях идва нещо или някой, който не можел да бъде видян много добре. Разхожда се сред суматохата и предизвиква химичните реакции, довели до експлозията.

— Ловеца на души?

— Така мисля. Наистина започва да ми вдига кръвното.

Изсумтях. Започва? Едва сега? Значи той беше по-търпелив, отколкото вярвах, че е възможно.

Някой изкрещя името ми. Съзрях тълпа, събираща се по склона.

— Моята публика ме зове — промърморих аз. — Чудя се каква страховита изненада са ми приготвили този път.

Страховита беше слаба дума, която да опише онова, което лежеше, пръснато в поразената зона. Изобилстваха обезобразени, разпарчетосани, разчленени и напълно опечени трупове. Повечето не бяха войници. Работниците на Господарката бяха побягнали с летящ старт, но за повечето това не е било достатъчно.

— Къде е Господарката? — питах, докато Знахаря ме следваше.

— Опитва се да си отмъсти на Ловеца. Надявайки се, че можем да й върнем плесницата, докато все още е уморена и самодоволна.

— Губене на време.

— Вероятно. Сънувал ли си нещо през изминалата нощ?

— Не. Мятах се, въртях се и се самонавивах да дойда тук.

— Накрая щях да те повикам.

След миг видях защо.

Той бе забелязал тялото пръв.

Чичо Дой лежеше проснат по гръб сред тълпата. Едното му рамо беше изгорено от огнено кълбо. Друго бе опърлило част от косата му. Повечето от остатъците от нея бяха обезцветени до бяло. Лицето му изглеждаше разкривено. Дясното око беше сгърчено и затворено, заровено под кора от засъхнала кръв. Лявото око зееше отворено. То се взираше в небето. Пепелявият жезъл лежеше през гърдите му. Той все още го стискаше и с двете си ръце. Винаги наточеното острие беше обезцветено, сякаш използвано за разтикване на огън или закалявано чрез нажежаване. Облеклото на чичо Дой изглеждаше, като че ли някой го е изпръскал с малки въгленчета, след като е паднал.

Бяло перце беше залепнало в кръвта на бузата му.

Той трепереше. Звук като пръдня на великан излезе от него. Тай Дей, който стоеше до мен, взирайки се безмълвно, пристъпи напред.

Знахаря отсече:

— Вие, хора, се дръпнете назад. Освободете ни място. Мъргън, донеси ми медицинския комплект и ще направя каквото мога.

Потеглих. За мое удивление Тай Дей подскочи и ме последва. Той обаче излая нареждания на другите Нюен Бао, докато тръгвахме. Чичо щеше да бъде надзираван от собствения си род.

Вмъкнах се в подслона на Знахаря, намерих чантата му и изскочих обратно в напъпващата зора. Попитах Тай Дей:

— Можеш ли да ми кажеш защо изглежда така чичо?

— Той отиде в мангровата гора сам. — Което беше идиом на Нюен Бао. Произлизаше от историята за непредпазлив ловец, който се отправил към мангровата гора, преследвайки диво прасе, и там се натъкнал на тигър.

Пусках чантата на Знахаря до него. Той измърмори благодарност, после изръмжа на Нюен Бао, притискащи се около нас. Не бяха изминали и десет минути, но сякаш всеки Нюен Бао, следващ Старата банда, беше дошъл да види, какво става. Тай Дей шептеше ядосано на неколцина. Същината като че ли беше, че бяха изклинчили от задълженията си, отделяйки се от хората, които се предполагаше да защитават. Концепцията на Нюен Бао за дълг беше толкова силна, че цялата банда се разпръсна незабавно.

Нюен Бао говореха малко. Това, което казваха, го разбрах съвършено. Но не научих нищо.

Тай Дей коленичи до чичо, от лявата му страна. Стареца превиваше гръб срещу него. Знахаря подаде на Тай Дей мокър плат.

— Тук. Избърши мръсотията от лицето му, така че да мога да видя колко големи са пораженията.

Сега имаше достатъчно светлина, за да се видят засъхналата кръв и сълзящите рани по лицето на чичо. Докато отсъствахме, Знахаря беше натрупал няколко кофи вода и беше разрязал облеклото на Дой. Сега се съсредоточи върху поразеното рамо, от което още се процеждаше кръв. Раната на скалпа на чичо очевидно се беше затворила сама от обгарянето.

Дой потрепери отново. Можеше да вижда, защото погледна Тай Дей, разпозна го, опита се да вдигне ръка, която едва успя да се добере до десния лакът на Тай Дей. Той прошепна:

— Хилядите гласове. Отваряй си очите за Хилядите гласове.

— Почивай, чичо — отговори Тай Дей.

— Ти трябва… остава ми малко време. Хилядите гласове е сред нас. Аз я повалих, исках да си върна Ключа, но моят удар не беше смъртоносен — това изглежда го удивляваше. Знахаря ме погледна свирепо, мълчаливо приканвайки ме да слушам внимателно, защото беше очевидно, че чичо казваше нещо важно. Кимнах с глава, като не само слушах и запомнях, но и наблюдавах устните на Дой, за да съм сигурен, че изричаше онова, което си мислех, че чувам.

Повечето от Нюен Бао се бяха върнали към своите задължения. Но Джоджо вече нямаше кого да защитава. Неговият човек си бе отишъл, а той остана. Джоджо пристъпи напред:

— Чичо! Езикът ти те предава.

Или поне това искаше да каже. В момента, в който устата му се отвори, Знахаря направи знаци на Мускуса и Хагоп, които се понесоха като ангели, поразяващи неверник. Накараха Джоджо да млъкне, сключвайки ръце около устата му, отнесоха го и извършиха цялото отвличане толкова гладко, че никой не обърна внимание.

Чичо Дой си мислеше, че умира. Той опитваше да натовари Тай Дей с някакво задължение.

— Намери я, преди да се възстанови. Убий я, докато е уязвима. Изгори нейната плът. Разпръсни пепелта й. Разпилей я с вятъра.

Тай Дей не желаеше задължението.

— Аз не съм избраният, чичо. Вече имам мисия. Почивай. Дръж си езика — той знаеше, че слушам.

Окото на чичо се насочи към мен. Сега и той разбра, че слухтя. Но беше убеден, че виждаше Смъртта да наднича над рамото ми. Той продължи да говори.

Казаното от него имаше смисъл. Ако приемем, че „Хилядите гласове“ бе Ловеца на души. Което си беше добър прякор за нея, особено където не си беше правила труда да се представя.

За съжаление чичо и Тай Дей не хвърлиха повече светлина с обясненията от типа „както знаеш“, така че само можех да запълня празнините с предположения. Останах с впечатлението, че този „Хилядите гласове“ бе откраднал нещо от Нюен Бао. Чичо го назова Ключа. Ключ за какво, не спомена. Тай Дей нямаше нужда да му се обяснява.

Стремежът за връщането на въпросния ключ можеше да обясни защо чичо следваше Отряда. Вероятно изясняваше и неговите изчезвания посред нощ, толкова продължителни след Чарандапраш. Подозирах, че и по-рано пред мен са се разкривали указания, но съм бил твърде глупав, за да ги схвана или запиша.

Чичо Дой ставаше все по-слаб. За мъж, толкова физически и умствено силен като него, това загатваше, че вероятно имаше право за малкото му останало време. Отстъпих пред изкушението и се отдадох на дребнавост без задръжки. Подвих крака толкова близо до стила на Нюен Бао, колкото успях:

— Има ли нещо, което искаш да предам на Сахра, когато дойде тук?

Единственото му око ме гледаше неподвижно. Той потрепна, докато Тай Дей обели голямо парче струпей от другото му око, но взорът му не мръдна.

— Знам от отдавна. Както и че имаме син. И не мога да открия опрощение в сърцето си.

— Получил е повече наранявания, отколкото си мислех — обади се Знахаря. — Тази ръка е счупена. Вероятно и кракът му.

— Срещнал е Ловеца — казах аз. — Може би, когато тя се е измъквала. Може да я е наранил някак.

— Това би обяснило меча. Както и относително доброто му състояние. Какво бръщолевят? — ние, разбира се, шепнехме на диалекта на Градовете на скъпоценния камък.

— Той е сигурен, че умира. Опитва се да прехвърли някакво задължение на Тай Дей. Тай Дей не го иска. Мисля, че Ловеца е посетила блатата между времето, когато пробихме обсадата на Деджагор и преместването на моите роднини при мен в Талиос. Тя е откраднала нещо наистина важно за Нюен Бао, очевидно смятано за предмет на властта в тяхната религия — като свещена реликва, и стремежът на чичо е да си го върне.

— Той все още не е готов да предаде богу дух — ми каза Знахаря. — Изглежда по-зле, отколкото е. Половината от тази каша не е неговата кръв. Дой ще е наред, ако успеем да победим инфекцията. Но не бива да му го казваш. Остави го да говори.

Аз преминах на Нюен Бао:

— Тай Дей, моят капитан изразява съжаление, че вашите хора не се държаха честно с нас. Както и да е, в чест на Сахра и защото го поисках като за член от семейството ми, Знахаря ще направи всичко по силите си, за да улесни преминаването на чичо Дой обратно в Као гум — Као гум беше едновременно място или състояние на съществуване, което можеше да се опише като централното хранилище на души във вселената. Не бях сигурен кое, защото Нюен Бао не обсъждаха своите религиозни вярвания. Както и да е, Као гум представляваше онова, в което душите чакаха да се върнат в света, ако не бяха натрупали достатъчно добра карма, за да напуснат Колелото на живота. Гуни наричаха техния аналог Суега, което според тях можеше да е няколко места едновременно, включително рая и ада, с чакащата душа, получаваща полагащото й се според съответния списък с нейните добри и лоши дела.

Моите коментари поставиха на изпитание честта и предаността на Тай Дей. Той ми се ядоса.

— Твърде много неуважение, братко.

— Тогава ми обясни — казах аз, — защо да се отнасям по-добре към него, отколкото към някой дразнещ втори братовчед?

— Невежеството е твоят щит — посъветва ме Тай Дей. — Дай ми благословията си.

— Пробвай някъде другаде.

— Не казвай нищо повече.

Започнах да подозирам, че вече бях отишъл твърде далеч с приказките, така че нямаше проблем да изпълня желанието му:

— Имаш я.

През следващия четвърт час чичо шепна няколко пъти на Тай Дей. Думите му си бяха чисто бълнуване. Нищо от казаното не осветяваше положението по-добре. После той изпадна в безсъзнание, защото Знахаря му беше дал нещо за болките. Не успокоих Тай Дей относно събуждането му. Оставих го да бъде поразен от медицинската магия на Стареца. Нека да чувства дори по-голямо задължение, отколкото изпитва вече.

След като чичо не беше на себе си и не можеше да ни оказва съпротива, ние му наместихме кокалите и почистихме раните му. Нямаше много поразена плът за изстъргване. Огнените кълба бяха свършили повечето необходимо обгаряне.

Но отсега нататък чичо щеше да носи някои големи белези.

Както и вероятно нямаше да може да използва напълно дясната страна на тялото си. Дясната му ръка беше счупена на три места. Едното представляваше сложна фрактура. Беше счупен и десният му пищял, на около педя под коляното.

На Тай Дей изобщо не му хрумна да попита защо подпомага наместването на костите на мъж, който е на път да умре.

Той се намираше в друг свят. Общуваше със своята душа, с нещото, което го правеше Тай Дей.

След известно време каза:

— Оспорих решението им, когато отпратиха Сахра. Моят глас беше твърде незначителен, за да има някаква тежест — той не ме гледаше, докато говореше. Езикът на тялото му ми каза, че не беше нещо, което някога би обсъждал отново.