Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. — Добавяне

70

Отне ми известно време да осъзная, че разтърсването не беше нито въображаемо, нито метафорично. Земята трепереше. Това беше истинско, грубо земетресение, толкова гадно, като онова, разрушило Киаулун и много от земите на сенчестите, преди да се отправим на юг. Паника изпълни призрачния свят — очевидно божествено объркване от страна на Кина. Нейното зловоние придоби напълно нов оттенък.

Някой да е чувал за изплашен бог?

Огнените кълба продължаваха да прорязват нощта.

Наблюдавах как Господарката и хората й се суетят, докато събират Сингх и Дългата сянка. Подхождаха изключително внимателно и с двамата. Господарката знаеше точно колко опасен може да е всеки от тях. Имаше си работа и с двамата от доста време.

Тя искаше да прати някакъв специален поздрав след сестра си, но преди да успее да заплете заклинание, вторичен трус разтресе крепостта. Разнебитената кула започна да се разпада на парчета. Господарката реши, че може би е време да се насочи към долните етажи и да излезе на повърхността, където е по-малко вероятно са я затрупат разни неща.

Хрумна ми, че моментът е подходящ да се мярна навън и да поговоря със Знахаря. После си спомних, че сега не яздех Пушека, така че не разполагах с такъв контрол. Не можех да се събудя. Реших да остана с Ловеца на души и спътниците й. Беше от полза да се знае къде ще се установи, за да се съвземе достатъчно, че да се обгради отново със заблуди и заклинания.

За секунда, докато се плъзгах над върха на кулата към бездната на нощта, ми се стори, че усещам хленченето на опитващ се да избегне кулата Пушек. Вероятно твърде много свиквах с близостта на малкия страхливец.

Миризмата на Кина се засили, повехна, после отново стана осезаема, сякаш богинята ловуваше на сляпо. Нейният гняв никога не стихна.

Ловеца на души изтормози Оплаквача да остане достатъчно буден, за да поддържа килима нависоко. Веднага след като той си възвърна наполовина разума, започнаха да се препират. Май станаха доста шумни, защото огнените кълба запрелитаха много по-наблизо.

Тези неща имаха сила, която поразяваше отвъд света на смъртните. Разбрах го по трудния начин, поддавайки се на детинско изкушение. Позволих на едно кълбо да премине, просвистявайки през онова, което приблизително представляваше призрачното ми тяло.

Болката беше ужасна. Помислих си, че сенките трябва да усещат, когато ги удари. Но огненото кълбо не се впи в мен по начина, по който го правят със сенките, макар че инерцията му спадна достатъчно, за да го забележа дори в агонията си.

Нямаше да пробвам проклетия трик отново.

Ловеца и Оплаквача почти ми избягаха, след като започнах да наблюдавам огнените кълба твърде отблизо. Но онези, които хукнаха след врявата на Оплаквача, поддържаха следата топла.

Ловеца летеше към същия каньон, където се окопаваше през цялата зима. Но не изглеждаше вероятно да остане твърде дълго там. Ние знаехме къде е бърлогата й.

Настигнах ги. Можех да се справям по-добре, когато се концентрирам.

Вероятно се приближих твърде много. Ловеца май изведнъж разбра, че е наблюдавана. Спря килима и се озърна наоколо. Дори в тъмнината можех да усетя настоятелността на взора й.

— Оплаквач! — сопна се тя. — Усещаш ли нещо странно?

Наистина лош ход. Той насърчи смрадливия малък магьосник да отвори уста. Когато го направи, изпусна силен вой. Ловеца беше спряла точно над някои от бегълците на Прабриндрах Драх. Те изглеждаха много нервни хора.

Първите пламтящи кълба осветиха килима достатъчно, за да се прицелят другите. Едва Оплаквача бе успял да си върне контрола над устата, когато огнен снаряд го улучи в ръката. Той изпищя отново. И изгуби концентрация.

Килимът започна да се плъзга към земята. Ловеца на души прокле с гласа на раздразнителен старец, борейки се с него. Огнено кълбо почти раздели на път гарвановата й коса. Разярена, тя отвори уста за някакво смъртоносно възмездие.

Килимът започна да пада.

Ловеца изрева от чувство на безсилие, изстреля обут в ботуш крак и избута Оплаквача от края на килима. Той кресна ядосано. Ловеца измърмори едно враждебно сбогом. Килимът престана да пада. Нашепвайки заклинания за контрол, магьосницата го задвижи отново. Момчетата на земята изобщо не престанаха да стрелят.

Огнено кълбо прободе килима между Ловеца на души и Дъщерята на нощта.

Кина, макар и неспособна да навакса и да удари Ловеца, изглежда бе осведомена за събитията. Вихрушка от ярост изпълни света на сенките. Мержелеене на многоръкия идол започна да се прокрадва от нашата страна. То не придоби плътност, но се материализира достатъчно, за да обърне талианците в бягство, накъдето им видят очите.

Оплаквача виеше, падайки към земята. Проклето малко лайно — и този път късметът му удържа. Първо пропадна през клоните на някакви натежали вечнозелени дървета. Те го охлузиха целия, но забавиха падането му. После Оплаквача се размаза на склон, все още покрит с нестопен сняг. Преспите бяха достатъчно дълбоки, за да погълнат малкия магьосник.

Не питаех никакво съмнение, че той ще бъде на крак и ще танцува като дервиш преди обяд. И вероятно в настроение да покаже на Ловеца на души точно колко много я обича.

Подуших наоколо още няколко минути, отбелязвайки мястото. Оплаквача не направи нищо. Помислих си, че би било по-добре да се опитам да се събудя. Разполагахме с уникалния в живота шанс или да вербуваме първокласен магьосник, или да го изключим от проблемите ни завинаги.

Подозирах, че Знахаря щеше да предпочете последната алтернатива. През годините преживяхме твърде много враждебни срещи с Оплаквача.

Споменах ли късмета на дребния магьосник? Не можех да се събудя. Очевидно духът ми нямаше никаква власт над тялото, когато то искаше да спи. Май трябваше да продължа да бродя, независимо дали по желание или не.

Спомних си миналата година, когато пропадах, без дори да съм заспал. Тогава Ловеца на души някак ме отделяше незнайно как и с предназначение, което никога не отгатнах. Което тя можеше да ми стори отново. Особено ако делата ми напоследък бяха привлекли вниманието й.

Съществуваше добра възможност цялата тази работа за нея да е била просто игра, нещо, с което да убие малко време, докато фрагментите в схемата й си дойдат на местата. Или вероятно експериментираше. Или и двете неща, и може би повече. Онова, което със сигурност знаехме за Ловеца, беше, че тя се движи в хаос и мотивите й са нетрайни.

Трябва да се задействам. Помислих си, че докато оставах тук, навън, се налагаше да продължа да разузнавам. Да работя в съня си. Би трябвало да накарам Стареца да ми вдигне заплатата. Колко ли е двойна шпионска надница?

Принцът си прекарваше добре. Той се насочваше право по пътя на север, което беше единствената причина да го открия. Цяла тълпа от хората му бягаше заедно с него. И продължаваха да се движат пъргаво.

Сенките се забавляваха около тях, като вълци в търсене на опасна игра. Това беше битка на надбягване. Хората на принца не разполагаха с много бамбукови пръти, но винаги, когато някой от тълпата започнеше да пищи, умираше от огнените снаряди, преди нападащите сенки да успеят да завършат жестокото си дело.

Не прахосах време в търсене на Могаба или Гоблин. Твърде много бъхтене, за да ги открия. Може би след съмване. Което би трябвало да започва вече, само дето облаците бяха твърде плътни.

Насочих се обратно към Наблюдателницата.

Навсякъде, където отидех, виждах свидетелства за последното земетресение: свличания на почвата, съборени дървета, срутен мост, който южняците бяха построили отново след последното земетресение, а после го бяха сринали, така че да не можем да го използваме, при което на Клетус и неговите братя се наложи да го вдигнат отново. И много подслони, повалени или пропаднали. И пукнатини в земята. И дори някакви поражения в Наблюдателницата, където Дългата сянка се беше спречкал със своите приятели и после всички се караха с Кина.

Докато се приближавах, голям блок от бял камък се изплъзна от кулата на Дългата сянка и падна към основата на стената. Още няколко бързо го последваха. Кулата като че ли се клатушкаше леко, сякаш направена от желе, вместо от камък. Тогава осъзнах, че виждам надигащ се повторен трус. Или може би земетресение, дори по-силно от последното.

По дяволите! Дали цялата проклета крепост щеше да се срине? Господарката и нейната команда все още бяха вътре. Не. Невъзможно. Никое земетресение не може да повали Наблюдателницата. Тя беше твърде масивна. На практика нямаше къде да падне, понеже представляваше повече камък, отколкото празно пространство.

Работните скелета на Дългата сянка и загадъчните машини започнаха да се олюляват и изместват.