Глен Кук
Тя е тъмата (76)

76

Конете не достигаха. Повечето от тези, които не изядохме, бяха убити от сенки през предишната нощ. И сега се превръщаха в провизии. Накрая заех коня на Господарката. Знахаря не каза и дума. Не се налагаше. Някой път щях да си платя.

Тай Дей се качи зад мен. Жребецът на Господарката, който беше използван само за носене на нейното тяло, плюс бронята понякога, ме стрелна с поглед през рамо. Успокоих звяра:

— Това е само за малко. Обещавам.

Старата дивизия и някои от войниците на Господарката се бяха преместили в лагер под Портата на сенките. Напрежението беше очевидно, когато навлязохме в него. Доста от лицата съвсем не изглеждаха приветливи. Това бяха хора, които останаха в Отряда основно, защото шансовете им за оцеляване бяха по-добри с нас, отколкото някъде по-далеч. Но здрачът настъпваше бързо, така че никой не беше настроен за кавги.

Реших да не обяснявам защо нося знамето.

Вестта се разнесе бързо. Братята от Отряда излязоха, за да видят какво е довял вятърът. Натъкнах се на хора, които не бях срещал от месеци. Някои дори от времето, когато напуснахме Талиос.

Появиха се Синдаве и Иси. Те сметнаха, че трябва да се готви нещо голямо, след като бях изпълзял от дупката си. Можех да разбера как си бяха внушили тази странна представа. Работата ми ме държеше вързан за Пушека от доста време.

Материализира се и Очиба. Той и другите двама Нар бяха старшите офицери около Портата на сенките. Всичките старши талианци бяха дезертирали. Предпочетоха задълженията си към своя принц. Подозирах, че щяха да съжаляват за избора си. Ако вече не са го сторили през последната нощ.

Синдаве хвана юздите на жребеца. Тай Дей и аз слязохме от коня. Всички очакваха да кажа нещо. Аз просто свих рамене. Издърпах крачол от парещото си бедро. Язденето не донесе никакво подобрение. Точно както го бях предсказал.

— Не ме питайте, защо съм тук. Стареца ме прати. Така че пристигнах. Онова, което крои, си е негова тайна.

— Това ли ти е новината? — попита Кофата. — Ако някога изобщо каже какво става, никой няма да му повярва.

Огледах се наоколо. Тук земята беше по-твърда, отколкото по пътя надолу. И изглеждаше много по-суха. Затова повечето от подслоните бяха надземни. Лагерът надхвърляше и най-ужасната представа за бедност и мръсотия. Забелязах флаговете и знамената на батальони, които — преди година — бяха известни като бляскави.

— Бойният дух наистина ли е толкова зле? — попитах аз.

— Свършен е.

— От това, което чух, новата дивизия претърпя най-малко произшествия през изминалата нощ.

Синдаве отбеляза:

— Бил си в тази работа през по-голямата част от живота си, Знаменосецо. Знаеш, че духът може да няма нищо общо с фактите в една ситуация. Емоциите са по-важни.

Абсолютно. Хората искат да вярват в това, в което искат — добро, лошо или неутрално, а не да ги объркват с факти.

— Може би не трябва да споменаваме на тези хора, но смятам, че той очаква скоро да потеглим нагоре — казах аз.

Кофата се взираше свирепо в неприветливия склон.

— Нещо ме бъзикаш.

— Вие не му ли повярвахте, когато каза, че сме се насочили натам? Той никога не е криел факта, че сме тръгнали към Катовар. Именно това правим, откакто напуснахме Могилните земи.

Изглеждаше преди половин живот. Преди той изобщо да се присъедини към нас.

Иси отбеляза мрачно:

— Не мисля, че ще откриете някой сред нас, който наистина вярва, че ще стигнем по-далеч оттук. — А той не е бил с Отряда дори толкова дълго, колкото Кофата.

Иси не преувеличаваше. Не мисля, че някой, освен Стареца, наистина вярваше в Катовар. Останалата част от нас го следваше, защото нямаше къде другаде да отидем и какво друго да правим, освен да вървим след знамето. Всеки ден беше дар, посвоему, и нямаше значение къде ще ни настигне нощта.

— Последното човешко препятствие падна миналата нощ — казах аз. — Господарката опакова Дългата сянка като подарък.

Отново се озърнах наоколо. Където и да погледнех, хората работеха усилено. Не беше нещо специално, внезапно появило се заради мен, но събрах много злопаметни погледи само заради принадлежността си към щаба. Моята поява можеше да означава само повече изисквания, още работа и неизбежни усложнения.

Светлината ставаше странна. Не оставаше много от деня.

— Какво правят ей там? — попитах аз, посочвайки една група, която очевидно копаеше отбранителен окоп. Срещу сенки щеше да ни бъде точно толкова полезен, колкото виме на бик.

— Заравят мъртвите от последната нощ — ми каза Кофата.

— О! Стой при мен. Освен ако нямаш някоя спешна задача. Вие, другите, вървете и продължавайте с онова, което правехте.

Синдаве ми каза:

— Иси или аз ще бъдем по-добри водачи, Знаменосецо. Ние отговаряме за войниците, така че не вършим кой знае какво — изрече го с толкова открито лице, че почти си помислих, че го мислеше.

Отидох до масовия гроб.

Изравяха окоп, защото това беше най-ефективният начин за поставяне на телата под твърдата земя. Коленичих, прокарах пръсти през пръстта, която бяха изкопали. Въпреки дъжда по-рано, почвата беше суха само няколко инча под повърхността.

— Май тук не е валяло много, а? — попитах аз.

— Предимно става просто студено — отвърна Иси.

Взрях се в склона покрай Портата на сенките. Земята ставаше все по-безплодна с всяка крачка. Там имаше някакво живо растение, но то беше недоразвито, като израсло насред пустиня.

Труповете, които войниците заравяха, носеха печата на смърт от сянка, бяха напълно съсухрени, с кожа, няколко нюанса по-тъмна. Устата на всеки мъртвец зееше в писък.

Телата бяха свити. Не можеха да бъдат изправени.

Кръжаха гарвани, но войниците ги задържаха надалеч.

Опипах твърдата почва отново, погледнах склона. Самата скала изглеждаше като втвърдена кал, напластена на стотици тънки слоеве, бавно изглозгани от времето.

— Подозирам, че в такъв случай не вали много и там, горе. Иначе ще има повече улеи и очевидно отмиване — чудех се дали ерозията щеше да подсигури на сенките начин да избягат отвъд Портата. Явно не. В противен случай светът щеше да бъде завладян преди много време.

Не бях открил никакъв запазен текст за времето, когато Портата на сенките не е била там. Издигната в незапомнени времена, но въпреки това не намерила място в религията на месните под коя да е форма, която познавах. С изключение, може би, на рядко използвания идиом, общ за много южняшки езици — „блестящ камък“, който изглежда означаваше необяснимо обладаване от тъмна лудост, от някаква демонична дива лудост, усложнена от вродена глупост. Едно от нещата, които талианците не биха обсъждали с външни хора, независимо колко са притиснати.

Преди появата на Господарите на сенките е имало само бегло историческо споменаване на земите отвъд Киаулун, освен че те някак се свързваха с подема на Свободните отряди от Катовар преди около четиристотин години.

Макар и самият аз да не бях религиозен, поклоних се пред мъртвите и произнесох кратка молитва на гуни, преди да поема нагоре за по-близък оглед на източника на нашата беда. Тай Дей ми се усмихна радостно. Трябва да съм постъпил правилно.