Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд: Блестящият камък (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
She Is the Darkness, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017 г.)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2017 г.)

Издание:

Автор: Глен Кук

Заглавие: Тя е тъмата

Преводач: Пепа Соколова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Издателство „Лира Принт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Аси принт (не е указана)

Редактор: Персида Бочева

ISBN: 954-8610-80-3; 978-954-8610-80-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2033

История

  1. — Добавяне

22

Издигащото се слънце започна да стопява мъглата навсякъде, освен около нашия лагер. Вятърът беше лекичък бриз, повяващ от фланга на Господарката. Там пушеха огньове, които прикриваха лагера. Сенчестите можеха да видят само лагерните придружители, които бяха добре запасени да подхранват огньовете, и четирите дървени кули, издигащи се над дима и мъглата. Те бяха сглобени от купища части, докарани с баржи по река Нагир с много усилия и изобилие от добрите стари псувни.

Не разбирах. Какво ставаше тук? Нямаше да катерим никакви крепостни стени.

Познавайки Знахаря, проектът вероятно целеше да накара Могаба да се чуди какво става.

Потопих Пушека в дима. Дейността вътре не беше онова, което очаквах. Войниците спяха. Лагерните придружители бяха тези, които будуваха и щъкаха наоколо. Те подхраниха огньовете, монтираха кулите, утъпкваха по земята пътеки, водещи към позициите на Могаба, проклинайки мига, в който бе роден Знахаря. Не бяха тръгнали с армията, за да работят.

Войниците, които ги надзираваха, не бяха любезни. Стареца беше достатъчно умен, за да сформира трудовите екипи според религията, а после да им сложи за началници войници, които не споделят техните убеждения.

Някои детайли от плана на Знахаря бяха започнали да се проясняват, но нямаше как някой да успее да събере частите в едно цяло. Той не би допуснал цялата картина да излезе наяве и някой гений да я разгадае по нейните парчета.

Сега предизвикателството беше да запазим достатъчно дълго жив единствения човек, който знаеше плана, до… Ах, ти, Мъргън. Къде е доверието ти в Черния отряд?

То никога не е съществувало, освен като показност.

Ха. Тук беше Уилоу Лебеда, висок, рус и красив, полагащ по-големи усилия от мен да разбере. Интуицията можеше да му спечели точки пред Господарката. Но той мърмореше объркан пред своите спътници. Недалеч открих Господарката. Тя нехаеше за случващото се. Беше се съсредоточила върху работата. Заемаше позиция на върха на хълмче, което я издигаше над пушека. Взираше се в подстъпите, готова, ако другата страна пробва нещо.

Върнах Пушека в каруцата на Едноокия. Време за закуска.

— Дяволски дълго те нямаше, хлапе! — оплака се Едноокия. — Би трябвало да предприемаш по-кратки пътувания. Накрая ще вземеш да се изгубиш там, навън.

Всички продължаваха да ми го натякват. Това обаче явно не се случваше, така че собственият ми принос към тези страхове отпадаше.

— Случва ли се нещо интересно? — попитах.

— Тук се води война. Хайде, махай ми се от пътя. Дъртият пръдльо ми трябва, така че е мой ред. Ходи да се раздвижиш. Яж нещо. Направи му някаква супа, че да го нахраниш, когато приключа.

— Ти си го храни, когато свършиш, прилепски дъх. Това си е твоя работа.

— Наистина имаш проблем с общуването, хлапе.

— Дали ще опитаме нещо?

— Не. Извървяхме петстотин проклети мили посред проклетата зима, защото казват, че храсталакът тука е много готин за шишчета.

— Всички действат, сякаш са дрогирани.

— Може и да се окаже, че са. Не знам. Само така си мисля. Може и да греша. Разкарай се от пътя ми. Имам работа за вършене.

Димът беше ужасен. И ставаше още по-гъст близо до фронта. Няколко крачки — и имаше огромна разлика. След моя първи набег в онази посока, реших, че любопитството може да почака. Навъртах се около каруцата. Ядох, ядох и пак ядох. Употребих повечето от водата на Едноокия. Връщах си за начина, по който ме оскърбяваше.

Мислех си за Сахра. Знаех, че сега често ще се сещам за нея. Опасността си има начин да те накара да не спираш да мислиш за най-важните ти неща.

Близостта на Нараян Сингх също ме преследваше. Живият светец на Измамниците се намираше на по-малко от миля, стъквайки си свой собствен огън, докато Дъщерята на нощта гледаше сънено, добре увита срещу сутрешната хладнина и влага.

Пак започнах. По дяволите! Този кратък унес беше почти истински.

Не ме свърташе на място, докато чаках да се върна при Пушека. Исках да видя дали Сингх си правеше закуска. Трябваше да се откъсна от всички тези мисли за Сари.

Кога раните се превръщат в белези? Кога щеше да спре да ме боли толкова много, че да трябва да бягам?

Втренчих се в огъня и се опитах да прогоня мислите. Това беше като да почешеш краста. Колкото по-усилено се опитвах да мисля за нещо друго, толкова повече се фокусирах върху Сари. Накрая огънят изпълни целия ми хоризонт и сякаш виждах жена си от другата страна, разчорлена, красива и някак пребледняла, докато се отдаваше на обикновената работа да готви ориз. Сякаш се връщах през времето към миг, който бях преживял преди.

Изскимтях като давещо се куче и скочих на крака. Не отново! Бях надмогнал тези пропадания в миналото… нали?

Едноокия слезе с мъка от каруцата.

— Готово, хлапе. Имаш го, ако ти е нужен, но наистина му трябва почивка. Така или иначе нищо няма да се случи скоро.

— Какво изгаряме в тези огньове? Имам видения или нещо такова.

Едноокия засмука няколко галона въздух, задържа дъха си за известно време, после го издиша, разтърси глава, разочарован.

— Въобразяваш си разни неща.

— Не съм.

Не и аз. Но си струваше да се замисля за това. Огледах се наоколо, за да видя кой слушаше. Майка Гота готвеше на семейния огън, но нейното наречие на Защитника не беше достатъчно добро, за да разбере нещо. Тя се бе самоназначила като готвач на пълно работно време, което значеше, че дори с изискванията, налагани от пътешествията ми с Пушека, не ме застрашаваше опасността да стана тлъст. Все още влачеше личния си арсенал. Действаше, сякаш знаеше как да го използва в онези редки моменти, когато си правеше труда да практикува с Тай Дей и чичо Дой. Вече не ми говореше. Не аз бях причината за нейното присъствие тук. Представлявах неудобство и затруднение.

Баба Трол знаеше, че нищо от това нямаше да се случи, ако любовта и Хон Трей не се бяха изпречили на пътя на здравия разум и древния обичай.

Аз бях просто щастлив, докато не ми се мяркаше пред погледа. Имах свои собствени чувства за опитомяване. Сред тях беше убеждението, че животът ми щеше да е много по-добър, ако майката на Сари никога не бе останала с нас. Дори Сари можеше все още да е жива. Макар и да нямаше начин, по който да го обясня, така че да пасва на някаква логика.

Пушека ме отклоняваше от мислите ми, но реших да издържа болката. Трябваше по някое време да съм свикнал с нея. Така че, защо да не опитам да се разходя из лагера отново? Можех да отбягвам най-гъстия дим.

Тай Дей се материализира почти веднага след като се размърдах.

— Махнали са ти шината и превръзката — казах аз. — Върнал си се на работа? — той кимна.

— Сигурен ли си, че не е малко рано за това? Можеш да си счупиш същата ръка отново, ако не й дадеш достатъчно време да заздравее.

Тай Дей сви рамене. Изморил се беше да е инвалид. Разбирах го. Какъвто беше жилав, вероятно имаше право.

— Какво стана с чичо Дой? — От известно време не бях виждал старото момче. Ако Тай Дей се беше върнал, чичо Дой можеше да се предаде на импулса да предприеме свое собствено отмъщение. От гледна точка на Пътя на меча подобно решение изглежда съвършено разумно. Тай Дей сви рамене.

Късметлия бе, че не му се налага да говори, за да преживява. Боя се, че тогава щеше да е умрял от глад.

— Сега ми помогни, братко. Ще бъда наистина много разстроен, ако дъртият се остави да го убият.

Чичо Дой не беше стар. Вероятно бе с десет години по-възрастен от Стареца и по-чевръст от него.

— Той не би го направил.

— Радвам се да го чуя. Проблемът е, че някой може да му помогне. Докато сме тук, напомни му да се опита да не бъде толкова странен пред хора, които не ни познават. Капитанът не преживя Деджагор с нас.

Внезапно Тай Дей стана бъбрив:

— Той изживява свой собствен ад.

Което си беше вярно, но не представляваше коментар, който очаквах от един Нюен Бао.

— Със сигурност. И това го променя. Също както Деджагор осакати нас. Стареца вече не вярва на никой. Това е самотен начин на съществуване, но той просто не може иначе. И особено не вярва на хора, чиито убеждения, действия и мотиви са непонятни за него.

— Чичо?

— Трябва да признаеш, че чичо Дой е странен дори по стандартите на Нюен Бао.

Тай Дей изсумтя, признавайки прикрито.

— Той много изнервя капитана. — А Знахаря беше много могъщ човек.

— Разбирам.

— Надявам се. — Обикновено дори чичо Дой трябваше да измъква с ченгел думите на Тай Дей, така че се почувствах награден. Той си остана приказлив. Научих много за неговото детство със Сахра, което беше доста незабележително. Той вярваше, че над семейството им тегне проклятие. Баща му умрял, когато той и Сахра били деца. Жена му Май се удавила, когато синът им То Тан бил само на няколко месеца, в началото на поклонничеството, довело Нюен Бао в Деджагор точно по време за обсадата. Сахра се беше омъжила за Сам Дан Ку, който я накарал да изтърпи няколко адски години, преди да умре от треска в ранните дни от обсадата. После загинали всичките деца: на Сахра — под мечовете на хората на Могаба в Деджагор, То Тан — по времето на набега на Удушвачите, завършил със смъртта на моята жена и счупената ръка на Тай Дей.

Очевидно никой в семейството не бе починал от старост. Тази фамилия загиваше. Майка Гота нямаше да ражда повече деца. Тай Дей можеше да стане баща отново, но не очаквах да се случи. Подозирах, че ще бъде убит, докато отмъщава за сестра и син.

Тай Дей млъкна след споменаването на То Тан.

* * *

Армията се подреди така: дивизията на Господарката отляво, тази на принца — в центъра, двете на капитана отдясно, една зад друга. Цялата ни конница се беше събирала в пролуката между тях.

Защо? Мястото на резервната дивизия беше зад центъра. Така е било още от зората на времето.

Защо Знахаря бе позиционирал всичките си специално обучени части зад дивизията на Господарката?

Или защо Стареца смяташе, че може да се хвърли срещу сражаващите се с дива ярост мъже на Могаба, опитвайки се да изкопчи победата, или позволяваше на омразата си към Кинжала и параноята си да определят тактиката му?

И защо лагерните придружители — доброволно или по друг начин, бяха събрани точно на фронтовата линия? Знахаря ненавижда лагерните придружители. Че не ги разкара седмици по-рано си беше цяло чудо за всички, които го познаваха.

Не можех да открия чичо Дой. Все още.