Глен Кук
Тя е тъмата (50)

50

Вие, които идвате след мен и четете тези анали, след като съм си заминал, ще ви е трудно да го повярвате, но има моменти, когато върша глупави неща. Като деня, в който реших да се поразходя до предния команден пост на Господарката, за да видя битката със собствените си очи, вместо да я наблюдавам от удобството и сигурността на призрачния свят или сънищата.

Подозирам, че съм приличал на глупак преди изобщо да стигна дотам. Продължавах да се препъвам в тела, повечето от които, просто затрупани в снега, сега бавно се показваха. Щеше да има още едно угощение за гарваните, друго празненство на разложението, когато времето се промени.

А то вече се обръщаше.

Валеше постоянно, но не и изобилно. Дъждът стопяваше снега. На места мъгла — гъста почти като воал, висеше във въздуха. Не виждах нищо на сто стъпки. Да вървя под дъжда, по дебел сняг, през мъгла за мен беше ново преживяване.

Истинско пътешествие през мълчалива красота.

Не можех да я оценя, защото бях истински нещастен.

Тай Дей изглеждаше още по-злощастен. Около делтата беше топло дори през зимата.

Дремльо пребиваваше точно там, наслаждавайки се на по-ранната пролет, която обхващаше Талиос и неговите околности. Сега мразех хлапето и му завиждах. Трябваше да тръгна самият аз.

Той беше предал моето съобщение на Бан До Тран. Бях муха на стената, когато се случи. Старият човек прие писмото спокойно, без реакция или коментар, освен че помоли Дремльо да изчака в случай че има отговор. Моето съобщение започна пътуването си до храма на Гангеша. Самият Бан До Тран носеше писмото.

Междувременно аз бях толкова далеч, че се намирах в друг свят. Който вледеняваше задника ми.

— Защо сме тук? — попитах внезапно, без да съм сигурен за причината. Изглеждаше добър въпрос за момента.

Тай Дей го прие буквално. Човекът не можеше да направи нищо. Просто му липсваше всякакво въображение. Той сви рамене. И продължи да бъде толкова внимателен, колкото е във възможностите на човек, опитващ се да попречи студената вода да се стича във врата му.

Никога не бях виждал някой, така способен да извайва живота си на отделни парчета. И да отдава на всяко от тях вниманието, което заслужаваше.

Тай Дей беше внимателен, защото аз, глупакът, бях решил да поема по прекия път през руините на Киаулун. Прабриндрах Драх беше изкоренил всичките врагове, нали?

Може би. Но ако това беше вярно, то кои бяха стрелците, които срещнахме вече два пъти? А хората с прашките, действащи от останките на някогашните жилища? Дясното ми бедро болеше там, където ме уцели отскочил камък. Не горях за отмъщение, а само да се махна оттам. Казах:

— Нямах предвид защо сме тук, охлаждайки задниците си. Чудех се защо се намираме в този край на света със замръзнали топки, където лунатици без достатъчно разум да се предадат мятат камъни по нас, а Знахаря и Господарката си въобразяват, че това е начин да проникнем в неуязвима крепост.

Тай Дей даде воля на мислите си:

— Понякога нямаш никаква идея за нещата, които стават, нали? — той възстанови самоконтрола си и се върна към своя стил. — Ти следваш пътя на честта, Мъргън. Стремиш се да отмъстиш за Сахра. Както и всички ние. Моята майка и аз те следваме, защото твоят дълг е и наш.

Ти, лъжлив пишколизец.

— Така е. Благодаря. И ще се разплатим, нали? Но това време просто изцежда топлината от мен. А ти как си? — сякаш всички млади хора мечтаят да изкарат зимите си в Киаулун.

— Мъглата е обезсърчаваща — призна той. Между нас затрептя стрела, изстреляна от някой, който не знаеше как да постъпи с мишени, които не вижда добре.

— Тези са някакви много твърдоглави копеленца — казах аз. — Могаба трябва да ги е убедил, че ще ги изядем живи.

— Вероятно не са видели свидетелство за противното.

Прибрах стрелата.

— Изведнъж стана приказлив и философски настроен, а?

Тай Дей сви рамене. Напоследък изглеждаше по-словоохотлив. Сякаш не искаше да забравям, че стоеше по-близо до мен от сянката ми.

Навлязохме в област, която преди земетресението е била площад. Мъглата правеше невъзможно забелязването, на каквито и да е ориентири.

— Мамка му! — беше философската оценка за ситуацията.

— Там — Тай Дей посочи светлина от лявата ни страна.

Различих нещо като приглушени проклятия на талиански. Сякаш войници недоволстваха при игра на тонк — занимавка, възприета ентусиазирано от южняците.

Насочих се натам, джапайки в лапавицата. Сега кишата стигаше до глезена, с изключение на мястото, където кракът ми продължи да пропада, докато не нагазих до коляно. Затъването ми беше проява на добър късмет. Накара ме да започна да редя проклятия на талиански. Някакви войници наблизо се притекоха на помощ. Щели да ни причакат, подочули да се препъваме наоколо по-рано. Разпознаха ме. Аз не ги знаех.

Оказаха се банда картоиграчи. Изгубили своя офицер, сержантът им бил убит и нямали никаква идея какво да правят със себе си, така че просто се опитвали да не се пречкат и да се топлят. Един от провалите ни като военни възпитатели. Не бяхме насърчили новаторското мислене на взводно равнище. Или на кое да е друго.

— Не мога да ви кажа, момчета, какво да правите, защото не съм наясно с положението ви. Докладвайте нагоре по командната верига. Намерете командира на вашата рота.

Тя обясниха, че цялата им рота била изпратена да прочисти района от стрелци. В мъглата онези снайперисти нямали проблем да познаят кои са враговете им: всеки, който не е с тях — лукс, с който талианците не разполагали. Останалата част от ротата била там някъде в мъглата.

— Нарочно ли запалихте този огън?

— Не, сър. Някои момчета се възбудиха и използваха бамбуковите си цеви. Просто не го угасихме.

— Защо не изгорихте сградите и не изпекохте снайперистите?

— Заповеди. Има цели сгради, които са в добро състояние. Принцът иска да установи щаба си тук.

— Разбирам — може би повече, отколкото талианецът осъзнаваше.

Прабриндрах Драх вече имаше щаб. И то в по-добър квартал, с много по-добри условия за живеене.

— Не ми е работа — рекох им, — но ще ви кажа. Не се убивайте, като се опитвате да спасите купчина камъни и дъски. Ако малките лайна стрелят по вас, изгорете ги. — Някъде в аналите се споменаваше този урок за сражения в града. Той беше и горчиво подсилен от собственото ми преживяване в Деджагор. Ако дори и малко се безпокоиш за опазване на имущество, момчетата от другата страна ще те изядат. Когато си в битка, не се тревожиш за нищо друго, освен да пипнеш врага си, преди да те хване той.

Стрели продължаваха да идват през мъглата. Те не нанасяха поражения, но ни известяваха, че стрелците имаха добра идея къде се намираме.

Окуражени, войниците на принца потеглиха, за да се посветят на масов палеж. Аз се подсмихнах.

— Гордея се със себе си. Направо ще се пръсна от гордост.

— Което трябва да се прави, трябва да се направи — откликна Тай Дей, явно разбрал ме погрешно.

Нямаше нужда да му казвам, че тъкмо бях осуетил някакъв план на Прабриндрах Драх.

— Ще запееш друга песен, ако накрая ни замръзнат задниците, защото тези ануси са попилели целия проклет град. — Останките на Киаулун бяха богат източник на дърва за огрев, без да споменаваме камъните за укрепване на насипи. Огньовете започнаха да се разпростират. Почувствах се замаян. Така ли въздейства властта?

Поостанах наоколо, наставлявайки онези мъже и останалите без водач типове, които се събираха. Снайперистите упорстваха и не се оставяха да ги хванат. Пожарите се разрастваха навсякъде.

С настъпването на вечерта времето захладня. Дъждът дойде. Той се обърна на суграшица и ледени късове, които покриваха всичко с кристал. Мъглата изтъня. Когато видимостта се подобри, открих, че пожарите се бяха разпрострели по-нашироко, отколкото предполагах. Разстилайки се безконтролно, скоро те създаваха достатъчно топлина, за да превърнат суграшицата в дъжд.

Дим започна да заменя мъглата. Казах на Тай Дей:

— Ще се наложи да влачим дървен материал чак от планините. — Изпратих вест да не подпалват повече пожари. Без успех.

Войниците бяха толкова нервни, че продължиха да се стрелят един друг с бамбуковите пръти.

Могаба сигурно добре се забавляваше.

Нощта се спусна. Твърде много се заиграх. Не исках да замръкна тук, в Киаулун. Танцуващите светлини на огньовете само ме изнервяха още повече. Идеално време Господарят на сенките да освободи питомците си.

— Видя ли това? — попитах.

— Кое? — Тай Дей звучеше праведно объркан.

— Не мога да се закълна. Очите ми не са онова, което бяха. Но… — но не ми трябваше да казвам на Тай Дей как си помислих, че видях сянката на чичо Дой да потрепва през измамната светлина. Наподобяваща трол фигура се движеше точно зад него. Майка Гота.

Интересно. Много интересно.

— Хайде да се поразходим — потеглих в посоката, в която отидоха моите роднини. Тай Дей ме последва. Разбира се.

— Тай Дей. Какво наистина знаеш за чичо Дой? Какво го движи? Къде ходи?

Тай Дей отговори с присъщото си неутрално сумтене.

— Говори с мен, дяволите те взели! Аз съм от семейството.

— Ти си от Черния отряд.

— Дяволски си прав. Е, и?

Още едно сумтене.

— Признавам, че не съм достатъчно кафяв, достатъчно дребен, достатъчно мършав, грозен или достатъчно глупав, за да бъда истински обичащ блатото представител на расата Нюен Бао Де Дуан, но все пак бях просто съпруг на Сари — надмогнах импулса да метна свинското лайно върху удобна руина и да го пердаша, докато не ми обясни какво си мислеха, че правят, като открадват жена ми и я обявяват за мъртва.

Напоследък бях разбрал, че не можех да си помогна, като натривам носа на Тай Дей с расизма на Нюен Бао.

— Той е жрец — призна Тай Дей след значително размишление.

— О! Тук ме изненада, братле. Претендирам, че не съм глупав. Не и абдал. — Което е дума на Нюен Бао, означаваща нещо като „вродено деформиран чужденец с дефектен мозък“.

— Той е хранилище за стари неща, братко. На древни мисли и пътища. Едно време сме били различен народ от други земи. Днес живеем, където и както можем, но сред нас са онези, които пазят древните умения, обичаи и познание. Като летописец на Черния отряд ти би трябвало да си способен да разбереш тази мисия. — Може би.

Почти непрекъснатите валежи бяха изпълнили улиците с киша. Тя бе дълбока само няколко пръста, но напомняше наводнените улици на друг град в едно друго време. Това е кошмар, казах на себе си. Мъчение, може би изпратено от Кина. Миризмата е тук, но не сме в Деджагор. Сега няма да ядем плъхове, гълъби и гарвани. Тук никой не ще се глези с тъмни ритуали, изискващи човешко жертвоприношение.

Изучавах Тай Дей. Той изглежда също си спомняше онова време.

— Поне беше по-топло от сега — казах аз.

— Спомням си, братко. Всичко си спомням — значи помнеше защо толкова много хора от тази горда раса се бяха прикрепили към Черния отряд в почти раболепни позиции.

— Искам винаги да помниш онези дни, Тай Дей. Бяхме хванати в капана на ада, но го надживяхме. Там се научих. Преизподнята вече няма изненади за мен, нито какви да е тайни. — Малко завоалирана критика и философско изложение на здрава основа, ето какво ми помагаше. Преминах през ада. Направих, каквото трябваше. Тази тъмна богиня Кина не би могла да ми подхвърли нещо по-лошо от нещата, които вече бях видял със собствените си очи.

Полутах се наоколо, но повече не зърнах чичо Дой. Ако наистина бях видял него. Тай Дей и аз останахме по улиците, разпръсвайки поощрение, докато се опитвахме да забравим нашия празник в ада.

Малкото лайно нямаше да отрони друга дума за чичо Дой.