Глен Кук
Тя е тъмата (78)

78

Поясите от тебеширен прах определяха зоните за обстрел на войниците, така да могат да избиват сенките по-ефективно. Но, макар и да блестеше, прахта не издаваше стопроцентово сенките.

Господарката ми беше дала някои пособия с инструкции как да ги използвам. Предполагаше се да устоявам на всякакво изкушение да претупам работата.

Много войници дойдоха да наблюдават. Талианците бяха изпълнени със страхопочитание, защото човек, който не беше нито жрец, нито магьосник, можеше да чете. Почувствах се като пълен идиот.

Според напътствията на Господарката трябваше да поставям кожени ремъци в полукръг около най-опасните проходи, които представляваха очертанията на изначалната порта. Повечето въжета се обтегнаха като спици.

Всичко трябваше да бъде направено точно. Нито една от превантивните мерки не отчиташе присъствието на знамето. Ако Господарката разбираше, че то е специално, нямаше да предприеме много от стореното.

Влизах и излизах от бункера, който си бяхме присвоили. Пространството от пода до тавана възлизаше едва на три стъпки. Вътре имаше място за четирима мъже и купчина бамбукови пръти. Вонеше. Никой не бе излизал след мръкване, независимо колко наложителна беше нуждата. Като подслон представляваше едва слабо подобрение пред седенето навън под дъжда.

Казах на всички, които наблюдаваха:

— Когато сянка доближи някой от кожените ремъци, ще блесне искра, така че не само ще знаем, че е там, но можем и да следваме движенията й. Запазим ли спокойствие, имаме възможност да ги избиваме една по една, без да прахосваме всички огнени кълба.

Положението изглеждаше зловещо. Повторение на предишната нощ означаваше, че много хора няма да дочакат друг изгрев.

— Не е кой знае колко меко — казах на Тай Дей, потупвайки земята. — Но защо не си починеш малко?

Каквото и да станеше, трябваше да поспя по-късно, така че можех да дебна. Ако ми се отдадеше. Изпълзях навън и се настаних на удобен блок от старата стена. Разгледах покрива на моя нов дом. Той беше оформен от палатка, взета от сенчестите. Навсякъде наоколо съзирах изобилие от плячка, отнета от враговете ни. Такова изобилие, че след месец пак щяхме да бъдем така измършавели и нападнати от болести, както при пробива на обсадата на Деджагор.

Голямото въздействие, което упражнявахме над враговете ни, беше, че все още оставахме наоколо. Още можехме да претендираме, че сме армия. Бандата на Могаба беше всичко, което им оставаше.

Какво ли щеше да направи Могаба, когато чуе за несгодите на Дългата сянка?

Като стана дума за катастрофи… Истински лошите новини се изпречваха на пътя ми. В подножието на склона, където пътят на юг изоставяше последните си претенции и се превръщаше в изровен коловоз, стоеше чичо Дой, взирайки се в Портата на сенките. Ако беше дошъл по-късно, щеше да е твърде тъмно, за да го забележим. Майка Гота го следваше на петдесет стъпки, все още движейки се, като сипеше проклятия толкова шумно, че можех да я чуя оттам, където седях. И двамата носеха вързопи, които предполагаха, че планират да се пренесат при мен отново. Бяха се превърнали в професионални навлеци.

Метнах камък по един гарван. Не вложих сериозно усилие и птицата показа слаб ентусиазъм да се разкара от пътя. Просто се сниши. Сега наоколо нямаше много птици, докато здрачът се сгъстяваше, макар че и през целия ден да си останаха необичайно малобройни. Любопитно. Не бях забелязал нещо, което да обясни отсъствието на обичайните ята. Никой не бе започнал да ги готви.

Може би всичките се бяха прибрали, за да се погрижат за мама.

Седях до входа на бункера.

— Тай Дей, как така майка ти и чичо Дой да се озовали тук?

Тай Дей надникна навън, огледа дългия склон, измърмори на пиперлив Нюен Бао, върна се и отново си легна. Бихте си помислили, че изобщо не уважава по-възрастните си роднини.

Не отговори на въпроса ми.

Проверих амулета, който забравих да върна на Знахаря. Огледах височината на моята отблъскваща сенките свещ. Би трябвало да сме добре.

Надявах се.

Някой, много по-умен от мен, каза някога:

— Нямай вяра на магьосниците.

Затворих очи и зачаках.

— Мъргън, познаваш ли две момчета на име Пумпала и Разбивача?

Отворих очи.

— Червенокос, ти, грозен кучи сине. Откъде се взе? Не съм те виждал от половин година. Как си, мамка ти?

— Какво е това „как съм“? Мина толкова време, че съм забравил. Но си имам всичките крайници и все още дишам.

— Прави те победител в играта на война. Да. Спомням си Пумпала. Той беше джайкури. Всички, които познаваше някога, загинаха при обсадата на Деджагор. Той се присъедини към нас чак след като излязохме от града. По занаят беше зидар каменоделец. Придружаваше ни, когато пипнахме Измамниците в Свещената гора.

— Точно това е човекът. Той се доказа и при Чарандапраш.

— А другия? Разбивача? Не го познавам.

— Той беше някакъв сенчест. Пленник, който стана водач на разузнавачите и постепенно се превърна в един от нас. Положи клетвата едва преди месец.

Знаех, но трябваше да попитам.

— Какво за тях?

— Не оцеляха миналата нощ. Трябваше да ти кажа. Понеже винаги искаш да включваш всички тези неща в аналите.

— Благодаря ти. Макар и да не съм сигурен, че ми харесва.

— Какво?

— Единственият случай, при който половината от вас, момчета, говорят с мен, е когато на някой са му разкъсали задника. Тогава идвате, защото искате да ги спомена.

— Махни се от щаба, Мъргън. Ела тук, на бойното поле. Престани да бъдеш един от тях и стани пак един от нас.

По дяволите! Очевидно бях преминал от тежкия труд към командването, без да забележа.

— Може би имаш право. Сега, след като Господарят на сенките е овързан, ни предстоят някои промени. Ще запомня какво ми каза.

Червенокосия изсумтя. Не беше убеден. Запъти се обратно към своята команда, все пак удовлетворен, задето изпълни дълга си.

Увих се по-здраво, треперейки. Студен вятър продухваше платото. Вероятно беше плод на моето въображение, но ми се стори, че в него имаше полъх на Кина. Спомних си постоянния вятър, вилнеещ на мястото с костите. Поривите накараха знамето да се олюлява. Мислех си да натрупам повече камъни в основата му, но не успях да се амбицирам достатъчно.

Размишлявах и за топъл огън, но от тази страна на Наблюдателницата, след последната нощ, количествата дърва бяха оскъдни. Запасите се използваха само за готвене. Не че вече бе останало нещо за ядене, освен горчив корен.

„Ще се научите да живеете без светлина.“ Това също беше някъде в един от по-старите анали.

Чифт ботуши застанаха пред мен. Чичо Дой. Знаех, защото майка Гота беше точно по склона долу, пухтейки и жалвайки се. Както се клатушкаше, никога нямаше да го настигне, ако не я изчакаше.

— Чичо — казах аз, без да поглеждам, — на какво дължа това съмнително удоволствие, след всичките тези месеци?

— Би трябвало да забиеш знамето си по-наблизо, Войне на тъмнината. Редно е да си в състояние да го вземеш в ръка по всяко време. Иначе сигурно ще го изгубиш.

— Не мисля така. Но един от поддръжниците на Прабриндрах Драх, мошеник, дявол, може би дори някакъв нисш магьосник, който мисли таланта си за тайна, някой такъв може да разгадае мистерията. И да цъфне в тази яма тука, преди да познаваме тази част от него — говорех глупости, но той нямаше да забележи. Не бях го правил преди. — Кой знае кои са добрите момчета.

Майка Гота накуцваше нагоре. Тя носеше товар, голям колкото нея — всичко полезно, което можеше да бъде спасено от нашия бивш дом и руините на Киаулун. Което включваше и запас от дървен материал.

Реших да не бъда съвсем оскърбителен. Докато изтраеха дървата. На този свят има готвачи, по-лоши от майка Гота. Сред тях са любимите й син и зет.

Чичо Дой, бивайки едновременно мъж и онова, което минаваше за висша каста сред Нюен Бао, носеше Пепелявия жезъл и почти невзрачен вързоп.

Майка Гота свали товара си, падна на ръце и колене и започна да пропълзява в бункера. Когато срещна погледа ми, не успях да потисна хиленето си. Тя зашепна проклятия, които, без съмнение, бяха отправени към онази зла съдба, която бе отприщила земетресението в толкова неподходящ момент. Земята потрепери. Едноокия щеше да се прочуе с това, независимо колко още столетия ще навърти.

— Остави Тай Дей да си почива — казах аз. — Предстои ни още една дълга нощ — докато подминавах, чичо Дой зърна малката бамбукова тръба, която бях втъкнал в колана на гърба си.

Мразовитият вятър се беше засилил. Платът на знамето пукаше и плющеше.

Чичо Дой се взря в потъмняващия склон, погледна бункера и се вторачи в мен, сякаш развиваше сериозни съмнения относно решението си да напусне блатата.

— Понякога се налага да живееш така, когато вършиш онова, което правим ние — казах му аз. Майка Гота пропълзя обратно навън, все още мърморейки, като изказваше на глас мислите на Дой. Напомних им:

— Вие сами ни се натрапихте.

Чичо Дой отвори уста, но преодоля подтика да се заяжда. Той се настани от едната страна на входа, с Пепелявия жезъл в скута. Гота се зае да разузнава околността, събирайки камъни. Нашите съседи не възразиха, въпреки че камъните започнаха да изглеждат като единствената мярка за богатството в този край на света.

Затворих очи. Тихо, просто за да бъда трън в задника, започнах да си подсвирквам една мелодия, която Сари обичаше да си припява, когато беше щастлива.

Неизменна както винаги, тъмнината дойде.