Глен Кук
Тя е тъмата (63)

63

Светлината в кристалната стая на Дългата сянка изглеждаше достатъчно силна, за да нарани очите ми, ако бях истински. Магически създадена, тя идваше едновременно отвсякъде и не оставяше никакво място, където да се спотайва дива сянка. Оскъдната мебелировка беше гладка и заоблена и не правеше гънки, пукнатини или ъгли, където да се загнезди неопитомена тъмнина дори колкото глава на карфица.

Нито една дива сянка не ще се промъкне до него.

Дългата сянка изглежда се беше преоблякъл и дори изкъпал в приготовление за събитията на нощта. Несъмнено носеше нова маска — черна и сребриста с инкрустации в синьо, яркочервено и особено интензивно тъмнозелено. Шарките на маската се променяха всеки път, когато погледнех. Казах си, че когато имам време, ще трябва да се върна и да хвърля поглед как се приготвя. Никога преди Дългата сянка не бе правил нещо подобно.

Нараян Сингх и момичето пристигнаха само секунди преди мен. Разбрах го след бързо потапяне в миналото.

— Къде е Оплаквача? — попита Дългата сянка.

Сингх сви рамене. Момичето не реагира, сякаш Дългата сянка изобщо не бе проговорил. Сингх отвърна:

— Не сме го виждали от дни. — Което си беше откровена лъжа.

— Трябваше да е тук. Предупредих го. За собствената му безопасност.

Момичето се настани на пода с кръстосани крака. Не обръщаше никакво внимание на Господаря на сенките. Вероятно Сингх е трябвало много да настоява, за да я накара да изостави писането. Заинтригуван, отскочих назад във времето. И бях изненадван. Открих детето да пришпорва Сингх:

— Трябва да бъдем там навреме.

Върнах се още малко по-назад. Намерих Дъщерята на нощта в онова наподобяващо транс състояние, в което тя твърдеше, че е във връзка с Кина. Миризмата на богинята насищаше въздуха. Махнах се оттам, преди да съм привлякъл вниманието й. Тя не ме забелязваше особено напоследък и това много ми харесаше.

Предприех няколко бързи скока във времето и заключих, че Нараян Сингх и неговата повереница бяха откликнали на повикването на Дългата сянка, защото Кина ги накара. Интересно. Но какво ли означаваше?

Когато се върнах в настоящето, видях Оплаквача да изкачва, с пуфтене, последната спирала от стълби до стаята на Дългата сянка. Господарят на сенките, усетил приближаването му, се беше обърнал към входа. Миризливият малък магьосник се появи и нададе писък, преди Господарят на сенките да отвори уста, за да му вгорчи живота. Крясъкът прозвуча почти развеселено.

Дългата сянка се обърна, въпреки че напоследък се увличаше доста по натякванията. Изглеждаше в толкова ведро настроение, че искаше да се извиси над малките прегрешения.

— Добре. Всички сме тук — подхвана Дългата сянка. — Сега се захващаме с играта по начина, по който би трябвало да я водя от самото начало — той звучеше леко озадачен, сякаш, като всеки мъж и жена от обсадилата го армия, внезапно започна да се чуди защо е свършил толкова малко за толкова дълго време. Действаше, сякаш мощен психичен вятър беше издухал гъста мъгла, сковавала ума му от векове.

Подозирах, че това беше близо до истината. Не можех да идентифицирам виновника, но бях сигурен, че някоя от най-противните жени в играта, най-вероятно Кина, преди години го е докопала някак и оттогава е затъпила мисълта му. Ако беше така, коварството на замисъла будеше възхищение. Дългата сянка не го беше разбрал. Което вероятно се дължеше на факта, че манипулацията се е ограничавала до неговото оглупяване и преувеличаване на естествените му предубеждения и твърдоглавие.

Спомних си, че той бе успял да направи няколко ужасни заклинания. От време на време нещата потръгваха зле за нас.

— Затвори вратата, Измамнико — гласът на Господаря на сенките беше силен. — Не трябва да ни прекъсва никой.

Оплаквача се настани на високо столче. Разбрах, че е било донесено специално за него, когато някога той първи се присъедини към Господаря на сенките. Не го използваше често, но никой друг не сядаше на него. Оплаквача и Дългата сянка не бяха от онзи тип колеги, които работят рамо до рамо, споделяйки идеи и познание.

Господарят на сенките беше свършил малко домакинска работа. Обикновено стаята му съдържаше арсенал от магически финтифлюшки, всичките подредени стратегически. Повечето от тях липсваха тази вечер. Може би Дългата сянка не искаше да изпитва честността на своите гости.

След известно нервно тътрене Нараян Сингх зае защитна позиция до Дъщерята на нощта. Забелязах, че триъгълник черна коприна надзърта от колана на препаската му. Значи и той бе пременен официално тази вечер. Това трябва да беше облеклото му на Удушвач, неговият румел.

— В по-нормални времена — каза Дългата сянка, — аз лично щях да отида до Портата на сенките и да използвам клопките там, за да събера сенките, които искам да използвам. За да постигна най-добрия ефект, те трябва да са тренирани. След подходящо обучение няма да нападат приятели. Тъкачите могат да ги използват, без да ги наглеждам. Но времената не са нормални.

Не. Не са. А когато той спомена тъкачите на сенки, започнах да се чудя дали изобщо знае в колко лошо положение е, що се отнася до последователите му. Не е имало време, когато Господарят на сенките да е имал кой знае какъв контакт с онези, които се справяха с ежедневната работа в крепостта му. Той даваше заповеди. Те ги изпълняваха. Само една шепа от хората му надживяха последната атака на Господарката. Оцелелите продължаваха да се грижат за него. Оплаквача се бе разпоредил.

Дългата сянка вече не разполагаше с никакви тъкачи на сенки, за да обучават и командват сенките, които можеше да има.

От друга страна…

Някога по протежение на южната стена на Наблюдателницата на всеки седемдесет фута имаше кристални стаи на върха на кули. Във всяка от тях беше поставено огледало, което можеше да се използва, за да хвърля светлина в сноп лъчи по земята, обграждаща пътя от Портата на сенките. Насочването на всяко огледало изискваше по няколко мъже.

Дългата сянка започна да мести малки статуетки на масата, сякаш извършваше сложни ходове в настолна игра. Не произнесе и дума.

Светлините в оцелелите върхове на кулите заблестяха ярко. Снопове светлина се пресегнаха през нощта. Като обвиняващи пръсти те се люшнаха към района на Старата банда на Знахаря. Не осветяваха склона приблизително толкова добре, колкото в старите времена, но аз бях впечатлен. Вършеха си работата без помощта на човешка ръка. Другите там също бяха впечатлени. Нараян изглеждаше малко смутен, Оплаквача — изведнъж — неспокоен. Дългата сянка не забеляза. Той премина към следващата стъпка.

— Светлините не са необходими за предстоящите събития — каза той. — Просто си мислех, че ще е забавно, ако враговете ни могат се наблюдават един друг, докато пищят, губейки живота си.

Той се изкикоти.

Оплаквача седна, изправен като копие, внезапно бдителен. Не му харесваше начина, по който се развиваха нещата. Може би Дългата сянка не беше толкова голям глупак, колкото си мислеха всички.

Прекарах твърде дълъг миг, наблюдавайки момичето за емоция. Пушека прояви своята „тя е тъмата“ реакция и започна да отстъпва. Задържах го. Щяхме да станем свидетели на някакво вълнение.

Дългата сянка пристъпи към голямата кристална сфера, стояща на пиедестал в центъра на стаята. Неговата публика наблюдаваше внимателно, нервно. Това не беше нещо, което някога е правил пред свидетели. Съмнявах се да знаят какво представлява сферата.

Диаметърът на кълбото възлизаше на четири стъпки. Вътрешността му наподобяваше малки тунели, виещи се като червееви дупки до кухо място в центъра му. Докато Дългата сянка пристъпваше по-близо, блещукаща светлина леко накъдри повърхността на сферата, като масло във вода, но много по-интензивно. Змии от студен огън се загърчиха през каналите отвътре. Това беше адско представление.

Дългата сянка вдигна паякообразните си ръце. Той свали ръкавиците си внимателно и избута нагоре ръкави. Кожата, която се разкри, изглеждаше едновременно полупрозрачна и с цвят на гной, със сини лунички отдолу, като сирене. Изобилстваха кървавочервени петна. По него почти нямаше плът. Господарят на сенките положи ръце върху повърхността на сферата. Светлините вътре се разбушуваха. Блещукането по повърхността се изкатери по пръстите му, покри ръцете. Пръстите му потънаха в кълбото като горещ прът, бавно разтопяващ пътя си в леда. Дългата сянка сграбчи червеите от светлина и започна да ги усуква.

Заприказва с разговорна интонация, разбира се, на език, който никой не разпозна, макар и Дъщерята на нощта да се намръщи и приведе напред, сякаш беше способна да разгадае дума тук и там.

Господарят на сенките призоваваше сянка. Не можех да я видя. Тя беше вътре в пиедестала, поддържащ кълбото. Но я почувствах. Не изглеждаше да е голяма, но беше много, много студена.

Оплаквача слезе на пода и се приближи, за да наблюдава. Нараян и Дъщерята на нощта се взираха, изумени. Хлапето пристъпи няколко крачки напред. Сингх се премести по-близо до вратата за по-добра видимост.

Дългата сянка поговори няколко минути с плътно притворени очи. След като приключи, блясъкът в кълбото започна да помръква. Той отвори очи и се втренчи на юг, както бе правил десет хиляди пъти преди, наблюдавайки областта, осветена от огледалата.

Тя е тъмата! Изобщо не гледах изчадието… Не тази тъмнина.

А една много специална. Тъмнина-изненада, която не би трябвало да ме е хванала с така свален гард, наблюдавайки. Ловеца на души.

Тя пристъпи през врата, отворена от Нараян Сингх, сякаш всеки момент щеше да почука.

Дългата сянка не беше готов за това. Изобщо. Той беше обграден, напълно предаден, преди да разбере, че Ловеца пристига.

Задържах призрака с цялата сила, която имах, съпротивлявайки се на ужаса на Пушека. Малкото лайно хленчеше и повтаряше, че тя е тъмата, сякаш изречението беше някаква мантра срещу зъбите на нощта.

— Играта свърши — каза Ловеца на души с оживения, басов глас на глашатай в амфитеатър. После се изкикоти като тийнейджърка. — Беше трудна работа, но си заслужаваше. Аз наистина харесвам моята нова къща — последните две изречения прозвучаха с гласа на дребен старец, който води счетоводни книги. Дългата сянка беше хванат, приклещен в капан, закован като пеперуда върху изложбеното табло на колекционер. Той се оказа обкръжен, числено превъзхождан и без шанс, дори и да представляваше най-големия магьосник, живял някога. Което той не беше. Дори и така, магьосникът не се предаде.

Дългата сянка знаеше цената си. Умът му не бе замъглен. Тя нямаше да дръзне да го убие, защото Портата на сенките щеше да се срине.

Налагаше се да отстъпя пред Пушека. Длъжен бях бързо да предам новината.

Наистина трябваше да я съобщя на Господарката възможно най-бързо, но нямаше как.

Дългата сянка се премести бавно, за да вземе ръкавиците си. Докато придърпваше едната, Ловеца на души каза:

— Не мисля — гласът й беше кадифеният тенор на продавач на надгробни плочи. — Всъщност, време е…

Дясното кутре на Дългата сянка беше изкривено, като счупено и зле зараснало преди много време. Нокътят изглеждаше като парче загнило, изсушено, почерняло листо спанак.

Господарят на сенките щракна с кутрето.

Нокътят отлетя тъкмо когато Ловеца каза:

— … време…

Поклатих призрачната си глава. Никога не виждаш всичко.

За едно премигване този нокът се превърна в сянка, изпълнена с омраза заради светлината.

Гърчовете на Пушека станаха неудържими.