Глен Кук
Тя е тъмата (92)

92

Звездите сияеха. Огънят догаряше. Тай Дей, аз и някои от приятелите ми пийвахме бирата на Едноокия и се тъпчехме до повръщане със свинско печено. Подхвърлих кост в огъня. Тя започна да пращи.

— Това е живот — избоботи Кофата, подчертавайки мисълта си с оригване.

— Ако обичаш да лагеруваш навън — казах аз. — Времето е добро. Но, ако зависи от мен, бих живял както в Талиос. Обаче без цялата работа.

— Каква работа? Никога не съм те виждал да помръднеш и пръст.

— Трябваше да поддържам усмивката на Сари.

— Стига си натяквал, глупако.

— Този тип така ли хърка през цялото време? — попита Червенокосия.

Имаше предвид Тай Дей, който се беше наместил до стената на нашия бункер, хъркайки и сумтейки в студа. Беше изсмукал доста, като за него. Другите Нюен Бао го отбягваха.

— Само когато си е изкарал добре.

— За пръв път, а?

— Доколкото знам. Но не съм присъствал на първата му брачна нощ.

— Стареца се вслушва в думите ти — каза някой. — Защо не му прошепнеш някоя и друга сладка приказка как ще е добре да поемем нагоре по склона?

— Защо да искам да го правя?

— Щото, като стигнем до Катовар, цялото пътуване и биене и лайна ще приключат. — Пауза. — Нали?

Не знам.

— Нямам и понятие. Изкачете се двадесет крачки по хълма и ще стигнете до границата на онова, което знам.

— Мислех си, че всичко е в онези стари книги.

Всичко беше. Но нямах правилните стари книги. Хвърлих поглед към Тай Дей. Започваше да изглежда, сякаш той имаше добра представа.

— Забавлявах се толкова, колкото мога да понеса, момчета — разгънах наранени колене, станах и се запътих към леглото. Докато прекрачвах Тай Дей, му казах:

— Не ме буди, заради каквото и да е, освен изтичане на сенки. И се увери, че си оставил малко свинско за чичо.

Беше добре, че покривът на бункера се намираше достатъчно ниско, за да ме принуди да пропълзя вътре на ръце и колене. Така сполучих да не падна.

Първо се препънах в Дремльо, после в копието на Едноокия, което нямах идея защо бяхме взели със себе си, а го бях зарязал насред каменния под.

Паднах на сламеника, без да се осакатя.

Знам, че бродих насън, но не си спомням къде ходих. Имам неясни спомени за Сари и лек сблъсък с Ловеца на души — така горяща от желание да ме избягва, както и аз нея. Събудих се с главоболие, силна жажда, отчаяна нужда да стигна до отходното място и много лошо настроение.

— О, зарежи глупостите, ти, дърт мошеник — казах на чичо Дой, след като се изсулих от колибата. Той безчувствено отприщваше Нюен Бао пъкъл над Тай Дей, използвайки всичките високопарни приказки, които се демонстрират, когато някой се е отрязал и се е направил на гъз. — Проклятие, колко е светло навън. Тай Дей, вдигай си задника! Пий вода. По дяволите! — аз самият се налочих с вода. Бях малко позеленял. Ако не завалеше скоро, щеше да се наложи да се поизмия.

— Знаменосецо!

— Ъ? — Озовах се обграден от Иси и Очиба. — Вие, хора, от земята ли изскочихте или какво?

— Чакахме — каза Иси.

— Твоите хора са твърдоглави, като бранят почивката ти — добави Очиба.

Тяхното държание беше някак обезпокоително.

— Браво на тях. Какво става? — очевидно не бяха трамбовали дотук за упражнение.

Иси владееше наречието на Градовете на скъпоценните камъни по-добре от Очиба, но дори и той не го говореше сносно.

— Капитанът и лейтенантът искаха да знаеш, че затворникът Пушек е погубен.

— Погубен? Това умрял ли значи?

— Като камък — успя да се изрази Очиба.

Спомних си някои живи и скокливи камъни, които срещнахме много преди тези твърдоглавци да са се присъединили към тайфата. Не им ги споменах. Никой не го е грижа тези дни за Равнината на страха.

— Убит — добави Иси, защото си мислеше, че не съм разбрал.

Замръзнах с отворена уста. Накрая успях да кажа:

— Да отидем ей там, където ще можем да си поговорим — сграбчих един гарваноубиец и ги поведох през склона достатъчно далеч, че никой да не успее да ни подслуша.

— Дайте ми някакви подробности. — Оръжието се оказа ненужно. Черните птици не бяха наоколо.

— Гърлото му беше прерязано — каза Иси.

Как би могло да стане?

— Как би могло да стане? Трябвало е някой да пропълзи край Сингх и Дългата сянка, и Оплаквача… Не е бил някъде извън дупката, нали? — щях да бъда още по-шокиран, ако беше убит в землянката на Знахаря.

— Беше в затвора.

— Предполагам, не разполагаме с нищо. — Моят пръв заподозрян като прокрадващ се убиец щеше да е Нараян Сингх или някой оцелял член на неговата общност. Но Измамниците не проливаха кръв. Нараян със сигурност не би го сторил, дори и при самозащита.

— Да.

— Знаем ли кой го е направил?

— Не.

— Идвам с вас — тръгнах обратно към лагера. — Свещар! Червенокос! Хубавец! Умник! Кофа! — изревах и моите офицери и сержанти реагираха така, сякаш помислиха, че сме на път да пострадаме от неочаквано посещение на Могаба и цялата талианска армия. Бях гръмогласен. Моят махмурлук гравираше цялата ми вселена в безкомпромисно черно и бяло.

— Съжалявам — казах, без да го мисля. — Не е толкова зле, колкото прозвуча. Незначителен непредвиден случай. Отивам оттатък. Вдигнете нивото на готовност с една степен. Кажете им да спрат игрите на тонк, докато въведат в ред екипировката си — изпих още една пинта вода, после дарих същото количество течност на земните духове.

— Очиба, Иси, да вървим.

Тай Дей се отърси от прегръдката на земното притегляне и сграбчи един бамбуков прът, за да се подпира на него. Запрепъва се след мен, инатливо поддържайки ход.

Тай Дей си беше изяснил кой е и какво е според доста безкомпромисни стандарти, които не зачитат собствените му желания, пристрастия и антипатии, и неговата болка.

Чичо Дой се отказа от представление в стил майка Гота, пооправи облеклото си, докосна дръжката на Пепелявия жезъл, за да се увери, че мечът не го е напуснал, и после се повлече след нас. Тази сутрин той изглеждаше много уморен и стар.

— Нямаше нужда да идваш насам — измърмори Знахаря. Самият той изглеждаше стар и уморен. — Не можеш да сториш нищо.

— Познавах Пушека по-добре от всички. Мислех си, че може би…

— Ще си изгубиш времето. Освен ако не сте толкова близки, че да извикаш духа му.

— В това няма смисъл — чудех се на глас.

— Със сигурност има. Някой не иска да го шпионираме — понечих да протестирам, че Пушека беше голяма тайна, дори и повече от това. Стареца не искаше спор. Вместо това попитах: — Какво имаха за казване другите?

Щяха да се задават въпроси, вероятно много енергично.

— Никой не е видял нищо. Никой не знае нищо. Но мисля, че Оплаквача има идея. И смятам, че се страхува как някой може да разбере и да дойде за него.

— Тогава най-умното нещо за него ще е да ни каже какво знае. — Мъчението нямаше да разприказва малкото лайно. Той беше по-стар от Господарката и е пищял от болка още преди тя да го срещне.

— Така му каза и Господарката. Той обмисля гледните точки.

— Това може да е шанс да го привлечем на наша страна.

— Както казах, Мъргън, нямаше нужда да идваш. Ние сме почти толкова умни, колкото и ти. Просто ни отнема малко повече време, докато измислим нещата.

— Без съмнение. Чухте ли колко истерично се държеше Боуалк миналата нощ?

— Видоменителката? Не. За какво говориш?

— Тя полудя, когато Тай Дей и аз минахме покрай клетката снощи — информирах го аз.

— Случва й се понякога. Господарката смята, че вероятно е нейната животинска страна, която става по-силна. Може да се опитва да си намери гадже.

Чичо Дой, забелязах аз, беше отишъл до клетката скоро след нашето пристигане, съвсем сам, след няколко думи с Джоджо. Той не разбираше нищо от разговора между мен и Знахаря.

— И Тай Дей каза, че звучи така.

— Момчето може да не е толкова тъпо, колкото изглежда — Стареца се взираше в чичо Дой, докато говореше. Не бях сигурен кого имаше предвид. Той попита: — Как е нашето безпризорно дете?

— Дремльо? Дреме.

— По тия земи смешниците ги горим живи.

— Какво? Докладвах ти. Хлапето спи. Яде, ако му сложиш храна в ръцете и му покажеш как се прави. Зяпа много. Но предимно просто спи.

— Добре. Връщай се. Хващай се на работа. Започни да мислиш по-упорито. Не знам дали е от нерви или е предчувствие, или просто ставам дързък, но все повече и повече се оказвам в настроение да пътувам, независимо дали някой ни тласка към това или не.

— Радишата ще е доволна.

— Съмнявам се. Цялата тази параноя около Отряда идва отнякъде. Тя не прие слуха толкова зле, колкото Пушека, но се съгласи и още вярва в него. Не смятам, че източникът, който й го е внушил, е престанал да съществува. Не мисля, че Радишата наистина вярва на Ловеца на души, че може да се отметне от пъклената сделка, без да пострада — Знахаря мислеше за Кина. В последно време популярната мъдрост беше, че Кина е втълпила страха от Отряда в умовете на талианците и техните управници. Винаги сме подозирали, че те не планираха да спазят своята част от споразумението и да ни помогнат да стигнем до Катовар, веднъж, след като Господарите на сенките бъдат победени.

Хипотезата за Кина беше привлекателна, но ме глождеше нещо. Ако майката на Измамниците беше решена да доведе Годината на черепите, защо би държала Отряда настрана? Дали разглеждаше Господарите на сенките като по-подходящи инструменти за постигане на необходимото ниво на разруха?

Свих рамене и казах на Тай Дей:

— Предполагам, че тук просто не сме желани.

— Какво, по дяволите, става? — излая Знахаря.

Видоменителката бе подхванала опити да докопа чичо Дой. Той я мушкаше с върха на меча си, за да я укроти.

— Сънувай заради мен, Мъргън — каза Знахаря, когато започнах да се спускам по склона. — Точно сега се чувствам сляп и уязвим. Трябва да знам какво става там, навън.