Глен Кук
Тя е тъмата (66)

66

— Не е чак толкова зле, колкото звучи — ми каза Знахаря, — все още — той ме наблюдаваше как изсмуквам кварта подсладена вода. — Изглежда, че Старата банда и новата дивизия са си разменили местата без никакви проблеми. И не сме забелязали какво да е свидетелство, че са освободени много сенки. И смятам, че Господарката може да овладее положението. Така че, какъвто и ефектен номер да направи Ловеца на души, той няма да се развива изцяло по замисъла й.

Тук имаше нещо недоизказано, което изглеждаше дяволски голямо.

— Как се чувстваш? — попита Знахаря. — Да извикам ли Едноокия да дойде да те замести?

— Той вероятно е от по-голяма полза, където и да е сега.

— Не знам. Той е Едноокия. Преди няколко минути се мотаеше наоколо, като размахваше смешно черно копие и мънкаше несвързано. Струва ми се, че беше леко пийнал.

— По дяволите! — пиян Едноок и в настроение да показва талантите си рядко вещае добро за някой. — Това е копието, което той направи, докато бяхме хванати в капана на Деджагор. Беше наквасен последния път, когато се опита да го използва.

— Онова, което измайстори, за да убие Тъкача на сенки?

— За да убива Господари на сенките изобщо, но да.

— Ние не искаме той да убие този Господар на сенките. Не още.

— Едноокия вероятно е обезпокоен от форвалака. Можеш да му кажеш, че тя не представлява заплаха. Гоблин я държи под контрол.

— Сигурен ли си, че не ти трябва почивка?

— Добре съм — върнах се в нишата с Пушека. Знахаря извика:

— Твоите роднини разбраха ли за сенките?

— Тай Дей ги видя при езерото Танжи. Ще се покрият.

Пушека и аз се издигнахме право на половин миля, така че да мога да виждам кой на кого какво прави — къде и кога.

Всеки правеше някому нещо. Нощта беше оживяла от заревото на огнените кълба около Портата на сенките. Изглежда някои от Старата банда още бяха там, удряйки едно рамо на смяната си.

Отделни огнени кълба се рееха в Киаулун и пущинака между руините и Наблюдателницата. Очаквах кълбата да са повече. Вероятно бях предупредил Господарката твърде късно.

Насочих се надолу. Руините и обграждащата ги земя под мен започнаха да развиват дребна шарка, докато рубинени точици оживяваха. Пулсирайки, изпускаха червени нишки, които се хлъзваха в нощта и образуваха паяжина.

Каквото и да беше това, зад него стоеше Господарката. То насърчи много крещене и тичане. Всичките възбудени хора се оказаха от дивизията на принца.

Войниците на Господарката ги обграждаха и обезоръжаваха. Онези, които избраха да й останат верни, разбира се.

Обратът беше наистина впечатляващ.

Самият принц показваше по-доброто лице на доблестта, придружаван от телохранителите си и всеки друг, който би могъл да тича достатъчно бързо, за да не изостава. Господарката ги беше впечатлила бързо и старателно, и оцелелите разбираха напълно, че бъдещето би могло да е много по-приятно, посрещнато някъде другаде.

Имаше много мъртъвци. Повечето изглежда бяха инатливи талиански лоялисти. Рубинените точки станаха по-големи и по-ярки. Нишките се свързаха, после се свиваха в прави, устойчиви линии. Погледнати отблизо, те бръмчаха, пукаха и убиваха свирепо, когато някой глупак ги докоснеше. А той винаги падаше мъртъв като камък. Червената светлина миришеше лошо. Отне ми време да разпозная зловонието, защото не го очаквах. Рубинената светлина излъчваше смрадта на Кина. Господарката разчиташе на богинята, за да създаде магията си.

Силовите линии, които бе трасирала, разделяха мястото на изолирани триъгълници, които можеше да бъдат избегнати единствено с голяма предпазливост. Линиите пречеха на лоялните на принца войници да си помагат. Следователно Господарката излизаше победителка, макар и превъзхождана числено. Тя си беше гадна дърта кучка.

Доближих се до нея. Май бе достигнала състояние, в което изглеждаше щастлива от развоя на събитията. Предполагах. Не е лесно да разчетеш емоциите й, както е закопчана в костюма на Отнемащия живот. Тя се обърна към Иси и Очиба:

— Това трябва да им е достатъчно. Засега.

— Предполагам, че това значи: повече никакви топли казарми и заплащане за сражения — обади се Иси. Не бяха изплащали надници на никой след битката при Чарандапраш. Не че имаше нещо, за което да се харчат пари. Стига пивоварният замисъл на Едноокия да не беше по-успешен, отколкото си мислех.

— Да, подозирам, че договорът ни е приключен. И капитанът е склонен да го разтрогне, защото никое от условията му не е изпълнено.

Което си беше вярно, въпреки че принцът и сестрата бяха многократно предупреждавани, че се провалят в изпълнението на тяхната част от сделката. И точно сега тези предупреждения трябваше да тежат силно в ума на принца. Беше свързал късмета си с Ловеца на души, незнайно защо, и змията се бе обърнала да го ухапе. Колко ли пъти беше слушал Знахаря да му казва какво сполиташе някогашни работодатели, обърнали се срещу Отряда?

Безброй. Ловеца трябва да е предложила някаква много неустоима награда, за да го накара да ни предаде. Сигурно е била убедена, че ще успее да спипа Господарката. Може би си струваше няколкото минути, които щяха да ми трябват, за да разбера каква сделка бяха сключили.

Хората на Господарката държаха група затворници, настанени в спретнати редици, с кръстосани крака. Никой не изглеждаше склонен да оспорва положението си.

Уилоу Лебеда и Кинжала бяха сред пленниците. Изглеждаха потиснати.

Предполагам, че Синдаве беше прав, когато каза, че тя не им се доверява.

Почти пожелах да бях там лично.

— Чух, че Корди май пристига утре — прошепна Лебеда на Кинжала. — Съвсем ненавреме.

Кинжала изсумтя:

— Защо, по дяволите, глупакът реши и направи такова нещо?

Отне ми момент да разбера, че Лебеда имаше предвид Прабриндрах Драх, а не Бесния Корди. Кинжала изсумтя отново. Лебеда сякаш разбра.

— Защо, по дяволите, не ми каза? Предполага се, че аз съм проклетият командир на неговите проклети телохранители.

— Защото вместо това ти си винаги тук, наблюдавайки нейното тяло?

— Така че съжалявам. Той не ме извика. Мислиш ли, че тези лайна се случват навсякъде? Или само принцът е полудял?

— Без приказки вие, там — каза Господарката, не нелюбезно. Тя попита: — Някой има ли идеи по въпроса какво можем да направим за нашите приятели ей там?

— Да не им се пречкаме? — предположи Иси. Напоследък се опитваше да бъде забавен.

— Мисля, че трябва да питаме капитана — Господарката се обърна бавно, изучавайки въздуха, сякаш усещаше невидимо присъствие.

Допусках, че го прави, за да провери подозренията си.

Както и да е, наистина трябваше да докладвам на Знахаря.