Глен Кук
Тя е тъмата (96)

96

— Шибаната идея не беше моя! — казах на Червенокосия. За четвърти път. — Ако не ти изнася, ходи при Гоблин и Едноокия. Където и да са те.

— Просто изобщо не мислех, че някога ще го направим наистина.

— Никой, освен Стареца не го е мислил. Включително и аз. Но той казва, че тръгваме, значи тръгваме. Така стоят нещата.

— Никога не съм казал, че няма да тръгна — измърмори Червенокосия повече на себе си, отколкото на мен. Той потегли, за да крещи на сержантите си. Трябваше да реши кой да остави за отговорник, докато отсъстваме.

Самият аз вече го бях свършил. Веднага щом се върнах от бърлогата на Стареца, потърсих препоръки. Щяхме да научим много за нашите новобранци южняци. Стареца не искаше да оставя зад себе си хора от Нар или от Старата банда.

Очиба, Иси и Синдаве бяха единствените оцелели Нар.

Намина Кофата. На практика той беше моят асистент. Вършеше повечето от работата. Аз не се месех, стига да не се насочеше в посока, за която знаех, че Знахаря ще ме държи отговорен. Той ми каза:

— Ти наистина си стиснал Червенокосия за топките.

— Човекът направо ме подлуди. Какво искаш? — правеше ме раздразнителен повече и от Червенокосия.

Дремльо ставаше все по-зле… Тай Дей се цупеше, защото не си бях направил труда да посетя чичо Дой, докато прекосявахме долината.

— Хей, Мъргън, нормално е да си уплашен. Но не е нужно заради това да вгорчаваш живота на всички.

Понечих да залая, но осъзнах, че това нямаше да промени факта, че той беше прав. Грабнах един камък и го запратих колкото далече успях, сякаш страхът щеше да отлети с него. Камъкът издрънча насред някакви скални блокове. Половин дузина гарвани размахаха крила във въздуха, проклинайки на родния си език.

— По дяволите!

— Не е добър знак — съгласи се Кофата. — От известено време не бяхме виждали и следа от тях. Искаш ли да ги очистим?

— Не бяха достатъчно близо, за да дочуят нещо. Но накарай някой да провери района — погледнах слънцето. Оставаха няколко часа дневна светлина. Имах време да започна разбора, който трябваше да свърша, преди да поведем по-голяма група към планината.

Кофата изпрати хора на мястото на гарваните. Един намери нещо, което трябва да е било подземна катерица, когато е било живо. Той запушваше нос със свободната си ръка. Кофата ми каза:

— Може би изобщо не са шпионирали.

— Всичко е възможно — казах аз. — Но някои неща са по-вероятни от други. Тай Дей, знам, че имаш някои доста крайни идеи относно онова, за което си ми длъжен, но наистина не бива да поемаш рискове само защото аз го правя.

Нюен Бао клечеше недалеч, с висящ на гърба му меч, в очакване — парцалив дребен човек, който изобщо не изглеждаше опасен. Погледна ме в очите и изгрухтя своето сумтене от типа „говори си, не ми пречиш“.

— Ще премина през Портата на сенките. Почакай! Всичко е наред. Имам ключа. Копието. Докато е в мен, ще съм добре. — Ако Знахаря наистина бе предположил правилно.

Щях да се чувствам много по-уверен, ако имах възможността да изуча онези най-ранни анали. Тай Дей се изправи уморено, сякаш го боляха коленете. Той въздъхна и направи жест „да вървим“.

— Виж — казах аз, — ти не си длъжен.

Той повтори жеста.

Нямаше да стигна доникъде, спорейки. Тай Дей беше две крачки отвъд твърдоглавието. Всичките Нюен Бао са поне на крачка по-далеч от упоритостта. Моята жена…

Сграбчих дръжката на знамето и започнах да изритвам камъните около основата му. То бе стояло точно тук, непокътнато, от половин година, превръщайки се в обзавеждане, което вече никой не забелязваше.

— Чакай — каза Кофата. — Използвай си канчето, Мъргън. Не можеш просто да стиснеш зъби и да тръгнеш нагоре. Вземи някакви бамбукови пръти. Пъхни една манерка. Ето ти самун хляб и малко пастърма. И ми позволи да отделя няколко момчета да ти покриват задника.

— Добре. Прав си. — Тази работа ме беше разтърсила и изплашила повече, отколкото осъзнавах. Оставих Кофата да поеме нещата. На него не му се налагаше да минава през Портата на сенките, така че можеше да остане спокоен и разумен.

Знаменосецът винаги е първият човек във всеки набег на Отряда.

Бях толкова далеч на възвишението, където никой от нас не беше стъпвал. Знамето трепереше в ръцете ми. Уповавах се на него и зяпнах руините, опитвайки се да поема по пътя, който трябваше да следвам. Кофата се намираше на няколко крачки зад мен, препредавайки инструкции към Червенокосия. Той поставяше наблюдатели. Не исках да ме изгубват от поглед и за секунда, изобщо. Ако сенките ме пипнеха, останалите трябваше да знаят къде, кога, как и защо.

— Когато сте готови — изръмжах аз. Страхът ми нямаше да намалее, колкото и да изчаквах.

— Готов си — извика Кофата, — наври си въжето в задника и върви да бъдеш герой.

Да бъда герой. Не е нещо, което някога съм искал. Направих му неприличен знак с две ръце и сграбчих знамето, преди да успее да се прекатури.

— Ще се видим в ада, смрадливци — тръгнах нагоре по хълма.

Тай Дей нарами сноп бамбукови пръти и ме последва. Той се справяше по-добре в прикриването на страха си, но също им позволи да го овържат с въже около пояса. За в случай че се наложеше да бъде изтеглен назад през портата.

Знамето почти оживя в ръцете ми.

Знаех точния миг, когато преминах през портата. Почувствах се, сякаш бях пропаднал в студено езеро, което се състоеше само от повърхност. Мразът ме прегази, после остана зад мен, макар че се намирах на място, където беше студено през цялото време. Особен хлад — можеш да изпържиш яйца върху камъните, но умираш от студ.

Направих само няколко стъпки. Спрях. Чаках. Изминаха минути. Студът не си отиде. Взирах се нагоре по склона. И постепенно пътят стана по-ясен — тънка черна линия като полиран въглен, криволичеща нагоре по хълма като следата на змия, недостатъчно пияна, за да се заскита в безплодната пустош. Изчаках още малко. Нищо не ми скочи. Нито една сянка не дойде да се отърка в краката ми.

Знамето до голяма степен си изглеждаше като у дома си. Като че ли ме теглеше нагоре.

— Добре ли ме държите? — изкрещях на Кофата.

— Трябва да вървиш, докато опънеш въжето, приятел — отговорът и смехът на Кофата звучаха, сякаш стигаха до мен през дълъг метален тунел.

— Има въже и за теб, Кофа — направих още три стъпки. Тай Дей се влачеше след мен. На човека му липсваше ентусиазъм.

Не се случи нищо. Пристъпих още малко напред. Пътят нагоре по хълма блещукаше като полирана тъмнина, призоваваща ме напред. Страхът започна да се оттича. Бързо. Тай Дей каза нещо, но не го разбрах.

Опънът на въжето ме спря.

Бях се придвижил по-далеч нагоре по хълма, без да разбера. Бях достигнал края на въжето. Кофата ме дръпна.

— Засега достатъчно, Мъргън.

Да. Бях надхвърлил разстоянието, което възнамерявах да извървя. Но тук нямаше от какво да се страхувам, освен че Кофата ме дръпна отново, с по-голяма сила.

Заспусках се надолу неохотно. Тай Дей отново каза нещо. Погледах назад. Тогава разбрах какво искаше.

Тай Дей сочеше на север.

Светът изглеждаше трептящ, сякаш го разглеждахме през завеса от топлина.

— Хайде, Мъргън — извика Кофата. — Искаме да се върнеш и да запечатаме портата, преди да се стъмни — той отново дръпна силно въжето ми.

Човекът започваше да се изнервя.

Все още неохотно, аз прекрачих границата. Този път беше като пристъпване от зимата към лятото.

Тай Дей въздъхна. Сякаш си отдъхна. Хълмът никак не го привличаше.

Светът ми се беше променил. Съвсем незначително. Но още можех да видя дирята от полирана тъмнина, криволичеща там, където някога е имало път. Прахта и падналите камъни скриваха по-голямата част от него, но оставаше достатъчно очевиден, стига човек да го бе зърнал.

Почувствах, че бях различен след преминаването на онази линия.

— Добре ли си? — попита Червенокосия. — Изглеждаш странно.

— Оттатък е доста странно. Като тук, но е различно.

— Ъ?

— Не мога да обясня. Така се чувствам. Ще разбереш, веднъж, след като се изкачиш нагоре.

Кофата се присъедини към нас, намотавайки въжето.

— Добре ли си? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Просто оттатък е странно.

— Странно? Как? Вие не направихте нищо необичайно. Освен че ти малко се самозабрави. Което не се случи със спътника ти. Той просто стоеше там и трепереше.

— Това е част от усещането. Много е хладно. Не само физически. Повече като студа, който Кинжала твърди, че ще откриете в сърцето на жрец.

Трябва да съм изглеждал объркан.

— Ти ми обясни, че трябва да си там, за да разбереш — намеси се Кофата.

Посочих към Тай Дей:

— Човекът се държи глупаво като пън, но понякога ще те заблуди. Съвсем точно си ме разбрал, Кофа. Натрупайте още от оня светещ прах. И се погрижете всичките онези въжета да бъдат опънати и всичките капани за сенки поставени. Искам пълен комплект от…

— Успокой се — ми каза Червенокосия. — Ти се погрижи за всичко преди. Помниш ли? — войниците вече работеха, подсигурявайки нашата защита. Моята врява беше прахосване на притеснения.

— Да си кажа направо, онова беше страшно. Ще ми отнеме известно време, за да се успокоя. Подготвили ли сте пратеник за заминаване? Ще нахвърлям доклад за Стареца. После ще изпълзя в моя бункер и ще се запозная интимно с последната си стомна от лекарството на Едноокия. — Имах една стомна от най-могъщия дестилат на малкия магьосник, запазена за спешни случаи.

Днешното събитие ми се струваше такъв.