Глен Кук
Тя е тъмата (9)

9

Не след дълго аз и Тай Дей заехме жилищните помещения в една от същите сгради, в които бяхме по време на обсадата. Възстановяването все още не беше достигнало тази част на града. Купчини боклуци още се валяха наоколо.

— Поне са разчистили всичките кости — казах на Тай Дей.

Той изсумтя, оглеждайки се наоколо, сякаш очакваше да види призраци.

— Ще се оправиш ли тук? — попитах го. Нюен Бао вярват в призраци, духове на предци, които ви следват наоколо, натяквайки, ако не сте ги погребали подобаващо. Тук си отидоха много поклонници Нюен Бао, без да бъдат удостоени с подходящи церемонии.

— Налага се. Трябва да съм приготвил всичко до идването на Дой.

Което за Тай Дей си беше голяма реч.

Чичо Дой беше нещо като жрец. Навярно щеше да използва тази възможност, за да извърши нещата, за които нямаше време преди четири години.

— Захващай се. Имам работа за вършене — да огледам наоколо. Мъка, на която да дам воля, макар и да не си го признавах така направо дори пред себе си.

Тай Дей започна да подрежда малкото си багаж.

— Не. Има и други неща, които трябва да свърша сам, освен тайните дела на Отряда.

Тай Дей изсумтя, почти удовлетворен да разполага със собственото си време.

То си беше винаги негово, но той не ме слушаше, когато настоявах, че не ми е длъжен. Ако не бях аз, може би нямаше да изгуби своите сестра и син.

Да спориш с Нюен Бао беше като да се препираш с воден бивол. Не можеш да го убедиш и след известно време Нюен Бао губи интерес и престава да слуша. По-добре да си спестиш енергията.

— Чудех се колко време ще продължи — каза Едноокия, когато го открих. Той беше закарал каруцата в онзи квартал, който обитавахме по време на обсадата, но не беше извадил Пушека. Беше я наврял в една малка задна улица и предполагах, че каруцата щеше да изчезне в прикриващи заклинания веднага щом Едноокия се оправеше с впряга.

— Освободи животните, хлапе, и ги отведи до временната конюшня, докато аз се оправям тука.

Да противоречиш на Едноокия беше малко като да спориш с Нюен Бао. Той става напълно глух. Направи го и в този случай. Зае се със своите си неща, сякаш изобщо не бях там. В името на ефективността, аз се погрижих за животните.

Струва ми се, че ставах доста нетърпелив в очакването си да се върне Гоблин.

Тази малка жаба — магьосникът Гоблин, е най-добрият приятел и най-лошият враг на Едноокия. Той беше толкова труден за откриване, че отначало се зачудих дали не срещам проблем да накарам Пушека да разбере какво искам. Опитах се да се върна там, където го видях за последно — в речната делта по границата на територията на Нюен Бао. Моят план беше да го следвам напред във времето до сегашното му местонахождение. И това работеше много добре, докато корабът на Гоблин не навлезе в облаци мъгла и повече изобщо не излезе.

Пушека не можеше да го открие.

Отне ми известно време да разбера, че Пушека може да е бил омагьосан да страни от онова, което вършеше Гоблин. Вероятно за да пречи на Едноокия да го открие и да се намеси. Тогава просто малкото лайно щеше да провали цялата операция само защото нямаше и да се замисли, преди да спретне някаква гадна шега на своя приятел.

Направих няколко опита. Беше достатъчно сигурно, че на Пушека са били дадени някакви специални инструкции. Стареца не се бе отказал напълно да го посещава.

След като го знаех, беше лесно да мина покрай защитите на Знахаря. Опасявам се, че Едноокия щеше да има още по-голям проблем.

Открих Гоблин на песъчлив плаж някъде далеч по неизследвания бряг на Шиндай Кус — ужасна пустиня, която запълва голямото парче земя между най-северните и най-южните райони на сенчестите земи. Непроходимите планини, наречени Данда преш, тук ставаха малко по-полегати, преди накрая да нагазят в океана.

Гоблин внимателно се взираше в морето. Близо до брега беше закотвен кораб. По прибоя се плъзгаха лодки. Гоблин не спираше да нарежда оплаквания. От лицата на спътниците му беше ясно, че всичко това вече са го слушали и преди.

Какво, по дяволите, правеше Гоблин на този брулен от ветрове бряг?

Върнах се назад във времето, за да слушам от самото начало. Гоблин беше измъчван от омраза. Така… Какво бе направил капитанът? Изпраща не друг, а самия Гоблин да картографира непознатия бряг. Гоблин мрази блата. И естествено първият етап от пътуването по течението го отвежда през делтата, която е едно огромно блато, широко двеста мили, без един приличен канал, очевидно напълно негодно за обитаване от хора, защото само Нюен Бао живееха там.

Гоблин ненавиждаше пътуването по море почти толкова, колкото Едноокия. Какво бе получил, след като беше пресякъл блатото, почти издълбавайки проклет канал, за да успее? Прокълнат океан с вълни, по-високи от кое да е уважаващо себе си дърво. Той мрази пустини. Така че, какво е открил накрая, след като неговата малка флота е подминала края на блатистия бряг? Толкова пусти земи, че дори скорпиони и пясъчни бълхи не живееха тук. Изгаряш през деня и замръзваш през нощта, и никога не можеш да се отървеш от пясъка. Вятърът го навява навсякъде. Сега той има пясък в ботушите си…

— Не съм роден за това — оплакваше се Гоблин. — Никой не го заслужава. Най-малко аз. Какво изобщо съм сторил на Стареца? Е, добре, може би аз и Едноокия пиехме малко и понякога ставахме свадливи, но какво от това? Щом и Дремльо го прави, това е просто висок младежки дух.

Естествено, той пропускаше факта, че когато той и Едноокия се напиеха, винаги успяваха да се скарат и започваха да мятат нескопосано измислени магии наоколо, взривявайки нещата далеч по-лошо, отколкото някога би могъл Дремльо.

— Човек понякога трябва да разпусне, нали знаете какво имам предвид? Никой някога не е пострадал, нали?

Това вече не беше преувеличение, а откровена измислица.

— По дяволите, в свят, в който има дори капка справедливост, аз щях да бъда пенсионер някъде, където виното е сладко и момичетата оценяват мъжа с опит. Отдадох на Отряда най-добрите векове от живота си.

Гоблин ненавиждаше да командва. Това значеше да се налага да мисли и да взема решения. И да поема отговорност. Гоблин също мразеше всички тези неща. Той просто искаше да пътува през живота, правейки само онова, което е необходимо, за да печели, докато някой друг мисли и взема решенията.

Гоблин мразеше и тежката работа, а в тази пустиня на всеки му се налагаше да си съдере задника от бачкане, за да остане жив.

Накарах Пушека да ме издигне нависоко, чак до малцината орли, успели да оцелеят там, за да видя какво толкова е развълнувало Гоблин.

Той не бе преувеличил относно пустинята.

Покрай брега Шиндай Кус беше изцяло златен пясък. Прибоят го носеше от дълбините.

Непрекъснатите вихри разнасяха пясъка навътре, остъргвайки повърхността на хълмовете, които — като се извисяваха все повече и се разпростираха на изток, образуваха Данда преш. На крайбрежието няколко от хълмовете се извисяваха на повече от сто стъпки над пясъка. Никой от тях не показваше и най-бегъл признак за ерозия от вода. Тук не беше валяло от хиляда години.

Започнах да слизам. Гоблин и двамина други вървяха бавно, отдалечавайки се от брега, като оглеждаха околността. Нещо изригна от пясъка напред. Нещо невъзможно. Чудовище, което не би могло да съществува в този свят, дяволско изчадие с размерите на слон, но с повече крака и косми от тарантула, плюс нещо като пипала на сепия и опашка на скорпион, която размахваше за равновесие. То се олюляваше нестабилно наоколо. Очевидно бе лежало там дълго време, изчаквайки стъпки, които да го призоват.

Спътниците на Гоблин избягаха. Малкият магьосник прокълна и каза:

— Друго, което ненавиждам, са нещата, които изскачат от пясъка.

Докато чудовището още се осъзнаваше, той го удари с един от най-добрите си трикове. В ръката му се появи нещо, подобно на три стъпки широка трилъча метателна звезда, сякаш от цветно стъкло. Той я запрати. Чудовището изрева в гневен изблик, когато звездата преряза двойка пипала и няколко крака от дясната му страна. То се опита да нападне Гоблин, който заложи на най-добрата част от храбростта си и си изнесе задника.

Чудовището започна да се влачи наоколо в голям кръг, оставяйки бразди в златния пясък. То изгуби интерес към мъжете на брега. Известно време се опитваше да постави крайниците си обратно, но присаждането не се получи. Накрая чудовището просто се разтрепери силно и започна да се закопава обратно в пясъка с крайниците, с които все още разполагаше.

— И друго нещо, което ненавиждам — жалваше се Гоблин, — е цялата идея за Сенчестия път.

Сенчестият път беше някакъв таен проект, за който бях държан в неведение, защото не беше нужно да знам. Бях подочул името, споменато веднъж или два пъти.

— Дори започвам да се чудя доколко харесвам Знахаря. Това лайно съвсем е откачило. Надявам се кучият син да прекара задгробния си живот на място като това.

Вече нямаше нужда да проверявам Гоблин. Той бе добре. Като всеки добър войник, щом псува, значи е наред.

Отправих се назад към Деджагор.

Дойдох на себе си в каруцата на Едноокия. Бях гладен и жаден. Пушека миришеше зле.

— Едноок! Трябва да хапна нещо. Къде е временната столова?

Черният дребосък промъкна отвратителната си шапка в каруцата.

Едва можех да различа също толкова грозното му лице. Навън вече трябва да се мръкваше.

— За нас е в цитаделата.

— Не е ли прекрасно! Вероятно няма да ям месото — Могаба и неговите приятели, още на наша страна тогава, бяха издържали обсадата в цитаделата, хранейки се с невинни граждани джайкури.

— Казват, че е пиле, не е толкова зле — каза Едноокия, просто за да се преобърне стомахът ми. Той сбръчка нос.

— Тук мирише.

— Казах ти. По-добре да го беше почистил.

Той пробва опасния си вторачен поглед. Не проработи. Казах му:

— Ти ще трябва да живееш с него.