Глен Кук
Тя е тъмата (45)

45

Изтърколих се от каруцата. След няколко стъпки се сринах на колене.

— Тпур-р-р, ей там! — подвикна Едноокия. — Какво става?

— Може би стоях твърде дълго отвъд. Слаб съм. — Гладен и жаден. Поех вода от него. Тя беше подсладена, но включваше и някакви гадни добавки. Вероятно Едноокия правеше нещо, което щеше да ферментира. — Къде е Стареца?

— Не знам. Обаче виждам Тай Дей — начин да ми напомни да внимавам.

Смених езиците.

— Господарката там вече не си играе. Войниците й изкачват скелето. Стигнаха до върха. Група от тях вече е в крепостта. Онези вътре тъкмо разбраха. И някои от хората на принца са в руините на Киаулун. Те се промъкваха, за да подпомогнат Господарката, но стигнаха до задънена улица. Там се крие част от бандата на Могаба. Започнаха да се бият.

На връщане се зареях над руините и бях изненадан да видя сражението. Появата на бойците там изискваше разследване. До неотдавна руините бяха заети само от шепа оцелели, неспособни да подпомогнат Дългата сянка в строителния му проект. Могаба трябва да е прехвърлил там войници за нула време.

— Мисля, че Знахаря замина с един от патрулите да търси Могаба. За какво ти е притрябвал?

— Не смятам, че е в течение на събитията. Мисля, че Господарката действа на своя глава. — Което беше добре, докато тя отговаряше за границата, но не и сега, когато командваше само четвърт от армията. — Нямам идея какви са плановете й, но се обзалагам, че Стареца няма да е доволен да му отнемат инициативата.

Едноокия изсумтя. Той наблюдаваше Тай Дей и майка Гота, които бяха дузина крачки по-нататък, приближавайки, превити под огромен товар дърва за огрев. Правеше й чест, че вършеше своя дял от работата. Личният телохранител на Едноокия — Джоджо, не се виждаше никъде, което беше обичайното състояние на нещата. Двамата си бяха лика-прилика.

Едноокия каза:

— Ще скоча в каруцата и ще разбера. Ти си възстанови силите — той се изкатери, сбърчил чело, мятайки загрижен поглед назад, преди да изчезне.

Помогнах на майка Гота с дървата. Така направи и Тай Дей. За няколко минути ги сортирахме, нацепихме и ги подредихме да се сушат. Майка Гота взе, че ми благодари за помощта.

Тя си имаше моменти, когато сполучваше да е учтива към външен човек, който не е в състояние да промени лошия избор на родители. Тези мигове бяха рядкост. Изглежда се случваха само когато тя се чувстваше особено добре.

Самият аз останах вежлив. Всъщност, сега, след като знаех какво бяха сторили на мен и Сари, се държах по-официално и учтиво. Надявах се поведението ми да не ги направи подозрителни. Ухилих се самодоволно, когато си помислих за Дремльо. После се разтревожих за хлапето. Нямах никакво право да го товаря с такава лична мисия.

Започнах да крача напред-назад, чудейки се дали трябваше да призная на Едноокия или Стареца.

Едноокия слезе от каруцата си. Изглеждаше, сякаш е видял призрак. Или нещо също толкова неочаквано и неприятно.

Насочих се насреща му.

— Какво става?

— Не знам. Нямах време да открия — неговия начин да му вадиш с ченгел думите от устата.

— Кажи ми.

— Намерих Знахаря.

— Добре. И така, къде е? Всъщност какъв е проблемът?

— Той е там, навън, говори си с пазителя на гарваните.

— Ловеца? Излязъл е да се срещне с Ловеца на души?

— Не го проследих обратно. Не знам дали е било негов план. Но е там. И говори с нея.

— Изглеждаше ли сякаш пак е неин пленник? — не изчаках отговора. Напъхах се в каруцата. Глупакът аз, не попитах Едноокия къде беше Знахаря, така че се оказа, че трябва да го проследя от жилището му до срещата с побърканата.

Той отиде специално да се види с нея. Което разбрах, като доведох Пушека толкова наблизо, че успях да чуя изграканите инструкции на двойка гарвани. Проблемът, който имах, настъпи, след като го преследвах през пустошта до срещата му в заснежена скалиста клисура, която беше почти невидима под надвисналите борови дървета.

Не се доближих достатъчно, за да чуя какво си говорят. Беше цяло чудо, че успях да накарам Пушека да приближи толкова, че да се уверя как Стареца наистина има среща с Ловеца на души.

Там гарваните бяха нагъсто и ме усетиха как се навъртам. Развълнуваха се до такава степен, че Ловеца излезе, за да разбере какво се случва.

Махнах се оттам.

Чудех се дали Знахаря бе заподозрял нещо.

Излязох от каруцата. Грижливият Едноок беше приготвил кофа топъл чай, заедно с някакъв пресен хляб от близката полева фурна, която тъкмо беше почнала да работи.

— Доближи ли се достатъчно, за да чуеш нещо? — попитах.

— Не мога да натиря онова малко лайно близо до нея. Той е три четвърти мъртъв, но все още е пет четвърти бъзлив.

— Не ми харесва да го следя. Това ще трябва да почака. А междувременно…

Междувременно в Наблюдателницата се случваха разни неща. Блещукащи светлини озаряваха целия район. Тъмен облак, набразден с огън, се надигна и се разпадна в зъбите на вятъра. Роговете и барабаните се запрепираха. Огнени кълба с хиляди уцелваха крепостната стена.

— Междувременно може да поогледаш, така че да кажеш на Стареца каквото му трябва да знае, когато се върне. Което ще стане, когато разбере, че става нещо.

Нелош съвет. Ако Знахаря ще взима решения, то той ще се нуждае от цялата налична информация.

— Дръж любящото ми семейство надалеч, а? — не успях да попреча на горчивината да се прокрадне в гласа ми. Едноокия я долови, но не попита.

Погълнах една последна хапка топъл хляб, настаних се, сграбчих Пушека и потеглих. Процесът беше станал толкова лесен, че бих могъл да го правя и насън. Почти не се налагаше да мисля къде исках да отида. Стига да не беше едно от местата, които Пушека не обичаше да посещава.

Наблюдателницата се бе превърнала в пословичния мравуняк. Навсякъде тичаха хора. Не изглеждаше някой да знае накъде отива. Почти всички се интересуваха само да не бъдат там, откъдето бяха тръгнали. Понякога талианци се сблъскваха лице в лице с хората на Господаря на сенките и страхът правеше своя неизбежен ход.

Някои от нашествениците имаха достатъчно усет, за да останат горе върху стената и да използват бамбуковите си цеви, за да вгорчат живота на хората в Наблюдателницата. Един лейтенант крещеше като луд на мъжете долу веднага да му качат още пръти. Неговите стрелци се забавляваха страхотно, докато срутваха градежа. Самите защитници на Наблюдателницата не дръзваха да се покажат.

Някои от нашите бяха приклещили Нараян Сингх и Дъщерята на нощта в една кула. Засипваха я с виелица от огнени кълба. Кулата се държеше само защото беше обвита със слоеве от защитни заклинания. Тя беше едно от любимите скривалища на Дългата сянка.

Оплаквача бягаше. Талианците го подгониха, разпръсвайки така щедро огнени кълба, че малкият магьосник нямаше никакво време за контраатака. Той пищеше, бягайки.

Все повече и повече хора, всички влачещи наръчи бамбук, навлизаха в крепостта.

Не би могло да е толкова лесно. Или можеше?

Къде беше Дългата сянка? Той не участваше.

Господарят на сенките стоеше в собствената си висока кула, взирайки се на юг към сивото плато, без очевидно да съзнава, че адът беше настъпил, призовавайки го. Как може да е толкова погълнат? Не. Не беше така погълнат. Дългата сянка знаеше.

Скелето около цялата Наблюдателница избухна в пламъци. Това беше свирепо огнено заклинание. Пламъците за секунди погълнаха всичко, което можеше да гори. Десетки намериха смъртта си.

Преди това изобщо да се случи, хората на Господарката бяха започнали да спускат въжени стълби, създадени специално за изкачване стените на Наблюдателницата. Те бяха достатъчно дълги, през дузина стъпенки с рамки, които ги държаха на разстояние от стената, така че катеренето да е по-лесно за войниците.

Дългата сянка не би могъл да ги забележи от своята позиция. Щеше да ги види малко преди да разбере, че ударът му бе сполучил много малко.

Сега той беше затворен вътре без надежда да завърши крепостта си, защото можеше да си набави материали за скелето само отвън.

Освен всичко друго, Господарката бе постигнала много с това, че го лиши от едно от оръжията, което можеше да му донесе безспорна победа. Дългата сянка нямаше как да отприщи потоп от сенки, които да прочистят земята от враговете му, защото не можеше да се защити от тъмнината.

Войниците на Господарката продължаваха да навлизат в Наблюдателницата, бавно, с впечатлението, че се отправяха към победа, защото единствената съпротива, на която се натъкваха първоначално, беше тази на гравитацията. Техните другари вече владееха върха на северната крепостна стена с дължина двеста крачки, която се намираше между двете кристални кули.

И двете кули изглеждаха почернели и обвити в шлака, с умъртвен от попаденията на огнените кълба кристал.

За мое недоумение екипи на Господарката от вътрешната страна на стената продължаваха да стрелят с бамбуковите си пръти.

Не се надявах да разбера нещо. Господарката забърка тази каша по-изненадващо, отколкото Знахаря поднасяше хитрите си ходове.

Нима винаги всеки играеше своята игра?

Предполагам, че Господарката го е правила през цялото време. Просто не бях обърнал внимание, защото тя никога не беше в главната роля.

Войниците на принца бяха изненадани от неочаквана група партизани в Киаулун. Все пак той ги поведе по заобиколен път. Изглежда, щеше да има много повече войници, които да последват хората на Господарката по въжените стълби.

Битката вътре в Наблюдателницата беше по-жестока, отколкото подозирах, че е възможно. Целият гарнизон се състоеше от ветерани, преживели с Дългата сянка много време. Те може и да не го обичаха, но бяха лоялни, решителни и убедени, че Черния отряд няма да покаже към тях никаква милост. И така се биеха — на своя територия, която враговете им опознаваха едва сега, с помощта на шепа от онези дребни кафяви старци, наречени тъкачи на сенки. Сенки се спотайваха в крепостта. Тъкачите на сенки знаеха къде се крият и как да ги изпратят след нашествениците.

Бамбуковите пръти помогнаха. Но не достатъчно, за да спасят всички. Цялата вътрешност на крепостта се състоеше от виещи се коридори и тъмни стаи, и нямаше как да се знае, че наоколо има сянка, докато тя не атакува.

Можех да открия дребните човечета, но не бях в състояние да кажа на някой къде бяха, така че да бъдат заличени от уравнението.

Колкото по-дълбоко настъпваха войниците, толкова по-зле ставаше.

Дългата сянка бездействаше. Той бе предприел този ход, а после нищо. А Оплаквача… Какво ли ставаше с него?

Беше успял да избегне войниците, опиващи се да го убият. Прокрадваше се в опит да обедини сили с Господаря на сенките, който изпадаше в един от гневните си пристъпи.

Този беше ужасяващ, толкова лош, че Дългата сянка се срина, вършеейки наоколо, разкъса дрехите си, изгуби своята маска и почти си глътна езика. Слюнките му заливаха пода и лицето. Как беше оцелял този човек, за да стане един от най-могъщите магьосници в света, щом винаги имаше пристъпи, когато беше под стрес?

Отново не бях в състояние да кажа на някой, че Дългата сянка се срина и точно сега е моментът да му резнем главата.

Защитните заклинания, предпазващи кулата, където се спотайваха Сингх и Дъщерята на нощта, изглеждаха особено силни. Но талианците, които се опитваха да ги пипнат, знаеха кои са. И бяха самоотвержено посветени на своя командир, както и на огромното възнаграждение, което тя отреди за залавянето на Нараян.

Господарката каза, че Сингх струва теглото си в рубини, ако бъде предаден жив.

Тя никога не предложи нещо за дъщеря си.

Небето се смрачи изведнъж. Никога не бях виждал толкова много гарвани. После слънцето се скри.