Глен Кук
Тя е тъмата (80)

80

Отначало си помислих, че обратно ме върна просто парче камък, което ми убиваше на задника. Болеше ужасно. Но докато го отмествах изпод себе си, почувствах движение на фона на звездите на юг от мен. Един глас попита:

— Сега буден ли си, Знаменосецо?

Синдаве.

— Без всякакво съмнение. А имах толкова чудесен сън.

— Понеже Стареца иска да ни държиш под око, помислих си, че ще е от полза да видиш какво се случва — за разлика от повечето Нар, Синдаве имаше чувство за хумор. То включваше значима непочтителност към властта, макар и самият той да я представляваше. Трябва да е докарвал Могаба до лудост преди, когато бяха най-добри приятели. Освен ако Могаба не е започнал със същия маниер и го е надрасъл. Много от вкиснатите дърти пръдльовци в началото са били свестни момчета.

Наложи се да се претърколя на ръце и колене, за да намеря опора да стана.

— Вкочанен съм като дънер — измърморих аз.

— Купи си по-добър дюшек.

— Онова, от което се нуждая, е по-добро тяло. Например някое, около петнайсет години по-младо. Добре. Какво става?

— Мислех си, че ще поискаш да видиш какво се случва с Портата на сенките.

— Нищо лошо, очевидно, иначе нямаше да педерастееш в мрака. — Тази вечер липсваха огньове. Нямаше и други смели души, бродещи наоколо като Синдаве. Но най-забележителната липса беше тази на летящите огнени кълба. От далечната страна на Наблюдателницата долитаха случайни гърмежи.

Синдаве посочи нагоре, макар и да не беше необходимо. Можех да почувствам Копието. То изглежда се пробуждаше. Успявах да видя искрите, когато сенките тестваха моите кожени ремъци. Усетих объркано движение отвъд проблясъците.

Изобщо не изпитвах страх.

Преди ужасът властваше неизменно всеки път, когато имаше сенки достатъчно наблизо, за да бъдат усетени. Сенките станаха по-енергични. Същото сториха и искрите. Те започнаха да пращят и гърмят. Войниците показаха забележително самообладание. Нито един не полудя и не изпъстри склона с огнени кълба. Те също не се страхуваха. Или вероятно просто бяха достатъчно опитни, за да разбират, че можеш да се прецакаш и сам. Особено след изпитанието през миналата нощ.

Глупавият и нервният щяха да приключат ей там, в онзи окоп, който оцелелите бяха изкопали без никакъв ентусиазъм.

— Небето се прочиства — забелязах, може би просто за да кажа нещо. Над възвишението напред то беше толкова ясно, като по времето, когато призрачната ми разходка ме отведе над облаците.

— Хм — Синдаве рядко прахосва думи за незначителни разговори.

— Разпознаваш ли някои от тези съзвездия? — аз не можех. Сякаш разглеждах напълно чуждо небе.

— Твърде много звезди, за да видя някаква форма.

— Примката — каза глас иззад мен. Сепнах се. Не бях чул да приближава някой. И не бих очаквал точно този „някой“ да се движи тихо.

— Майко? — искрите от Портата на сенките създаваха достатъчно светлина, за да разкрие къде стоеше тя. Форма, която вероятно беше Тай Дей, се зададе зад нея, взирайки се в южната нощ.

— Това беше в книгата на моята майка. Част от приказка, която никой не разбираше. Нито пък някой изобщо знаеше откъде е дошла. Тринадесет звезди, които образуват примка.

Не видях нищо подобно. И го казах. Майка Гота трябва да бе запратена в друго столетие, толкова нетипична за характера си беше станала. Сграбчи ме за ръката, дръпна глава ми надолу, накара ме да се взра по протежение на показалеца й. Накрая признах:

— Виждам нещо, което прилича на обърнат нагоре черпак за вода точно там, над онова, което трябва да е хоризонтът.

— Това е, ти глупав Каменен войнико. Три звезди са закрити от земята — тя остана особено напориста.

— Ти разпознаваш съзвездието, при три липсващи звезди, от описание в детска приказка?

Особено ослепително пращене сред кожените ремъци разкри жената, която ме зяпаше, украсена с изражение на дълбоко объркване. То освети и чичо Дой зад нея. Той носеше израз на раздразнение, който изчезна в момента, когато осъзна, че можех да го видя.

— Гота. Ето къде си. Племеннико. Какво става тук?

От много по-близо, отколкото бих повярвал, че можеше да е, Тай Дей каза:

— Войните на тъмнината са спрели процеждането на смъртта — той говореше на бърз Нюен Бао. Използва няколко думи, които не ми бяха ясни. Разчитах на контекста, за да разплета смисъла им.

Чичо Дой каза на майка Гота:

— Предупредих те за твоя език…

— Ще те предупредя аз теб, шарлатанин такъв! — помислих си, че шарлатанин е това, което има предвид. Част от думата, която тя избра, беше корен, означаващ „мошеник“, с представка за превъзходна степен пред него. Прозвуча като производна на „свещеник“. Кинжала щеше да го оцени. Разсмях се.

В миналото Гота се въздържаше пред Дой. В сравнение с начина, по който ругаеше всеки друг. Тя обикновено отстъпваше пред чичо, макар и неохотно. Сега те се караха като деца. Останах с впечатлението, че тяхната кавга нямаше нищо общо с онова, за което наистина искаха да се дърлят. Дори и така, спречкването беше интересно, доколкото можех да го проследя.

Специалната мисия в живота на Тай Дей е да помирява страни. Той смути онези двамата с мълчание, достатъчно дълго, за да оповести новината, че те се караха насред всичките Кокалени воини на света, най-малко един, от които разбираше техните дрънканици.

Дой реагира на секундата. Затвори уста и се запъти на разходка.

— Надявам се някой нервен тип да не го застреля в тъмното — казах аз. Тай Дей тръгна след него.

Гота млъкна само защото оттеглянето на чичо Дой я остави да поддържа и двете страни на спора. Тя размишляваше, обърнала се към мен. Но си спомни, че — какъвто и да бях на нейната дъщеря — аз също се числях сред Воините на тъмнината. При всички случаи, не бях Нюен Бао и само червеите на земята са по-низши от това.

Самият аз бях в сприхаво настроение, събуден по никое време. Вметнах:

— Доста се насладих на това.

Гота издаде шум от пръскане на плюнка, докато се отдалечаваше с наперена походка. Попитах обграждащата ме тъмнина:

— Някой да е чувал нещо за съзвездие на име Примката? Или някаква история за него?

Никой не знаеше каквото и да било. Естествено.

През следващите няколко дни задавах въпроса на всеки, когото срещнах, и неизменно получавах отрицателен отговор. Дори Нараян Сингх, логичен ресурс на информация относно примките, изглеждаше незапознат със съзвездието. Той не го каза с толкова много думи, разбира се, но Господарката беше осведомена относно информацията на Измамника и не знаеше нищо, нито бе способна да измъкне каквото и да е от живия светец.

Бедният човек изглеждаше предопределен да бъде живият мъченик Нараян Сингх. Основната нишка в неговото съществуване се състоеше от неотслабващ ужас.

След като се уверих, че Портата на сенките се държеше, бавно се затътрих към моя бункер. Знамето изглеждаше почти нажежено от сила. Там се случваше нещо важно. Би трябвало да отида да се видя със Знахаря. Ако вътрешността на бедрото ми оздравееше достатъчно. Ако изобщо успеех да подремна.

Моите роднини не ми се пречкаха. Никой от тях не се бе върнал в нашия гаден малък бункер. Разполагах с каменния под и вонята му само за себе си.

Заспах в момента, в който положих глава на каменната си възглавница.