Глен Кук
Тя е тъмата (84)

84

Майка Гота не щеше да говори на чичо Дой. Не приказваше и със скъпото си синче. Но баба Трол и тишината си бяха чужди от десетилетия. Така че тя говореше на мен. Не беше щастлива от начина, по който вървеше животът й, макар че отказа да навлезе в подробности пред Воин на мрака — от семейството или не.

Очевидно бях в цикъл на изграждане на карма. Издържах критикуването й, кимайки и сумтейки на точните места, докато не направих забележки относно скорошните събития.

— Винаги би могла да си отидеш у дома — казах аз. — Просто си опаковай нещата и се върни в блатото. Остави чичо да вари собствения си горчив корен. — Коренът беше скорошно откритие. Забелязахме, че сенчестите бегълци го ядат. Често срещан бурен, който не беше напълно неядлив, ако вариш корените му от шест до осем часа, преди да ги смелиш до ястие, което има вкус на клисава бяла каша от дъбови стърготини. Ядяхме основно нея, защото наблизо не се намираше нищо друго. Не знаехме какви запаси има в Наблюдателницата, защото Знахаря все още не бе натоварил никого да я изследва. Чичо Дой откри горчивия корен много отдавна. Не беше ял почти нищо друго след Чарандапраш. Как ли намираше толкова много време, за да стои на едно място? Може би вареше по двадесет фунта корени наведнъж.

— Ти, Кокален воине, ще ме накараш да изоставя задължението си?

По дяволите, да! Всичко, за да те разкарам от главата си. Но не го казах на глас. Просто попитах:

— Какво е това задължение?

Тя отвори уста, за да ми каже, но предпазливостта на Нюен Бао взе връх. Гота преглътна мъчително като риба на сухо, после, както винаги, когато е притисната, ми подхвърли:

— Ще отида да събера дърва — каза го на талиански, вместо на Нюен Бао, което бе достатъчно, за да ми затвори устата.

— Добра идея.

Тай Дей дойде и застана до мен, докато я наблюдавах как си отива. Казах му:

— Скоро Отрядът отново ще поеме по пътя към Катовар. Вашите хора трябва да решат какво да правят, когато стане това — пресегнах се за камък.

Мисля, че не се издадох, но гарванът беше нащрек. Само подскочи над свистящия камък и ми се подигра за усилието. Черните птици оставаха оскъдни, но винаги имаше една близо до мен и дузина около щаба на Знахаря. Ловеца беше снижила летвата, но не преставаше да наблюдава.

Един талианец наблизо, вероятно с идеята да ми се подмаже, насочи бамбуков прът към гарвана.

— Запази го за сянка! — сопнах се аз. — Още не сме се измъкнали от това.

Интересно. Пишман стрелецът носеше недодялана, примитивно направена значка на Отряда. Нямаше талианец, въоръжен с бамбук, който да не се перчи с някаква версия на нашия отличителен знак. Командването бе престанало да се преструва, че е честно.

Червенокосия пристъпи към мен и се подпря на копието си. Взираше се на север, мълчаливо наблюдавайки нещо. И никой друг не се обади. Възползвах се от тишината, за да нахвърлям още няколко бележки. Накрая Червенокосия каза замислено:

— Забелязвал ли си някога как, когато светлината е правилна, можеш да видиш накъде отиват всички там?

— Не — отвърнах и погледнах.

Той беше прав. Точно сега светлината огряваше всяко късче метал по Наблюдателницата, отразявайки се сияйно. И всичкият този метал насочваше отраженията нагоре по пътя, който бях извървял с онзи безполезен Едноок…

— О, не! Чия блестяща идея беше това?

Някой искаше да привлече вниманието на Ловеца.

— Мислех си, че ще си заинтригуван — Червенокосия си взе копието и продължи разходката си. Навярно в търсене на сигурна дупка, където да се завре.

— Какво става? — попита Тай Дей.

Свих рамене.

— Май само идва краят на света.

Или може би не. Вероятно някой в щабния бункер играеше логически игри със сестричката си.

Слънцето се премести. Светлината вече не проблясваше по движещите се войници. Никой, освен Червенокосия, изглежда не разбираше какво става, но всички усетиха, че има нещо. От близката до мен страна на хълма стана много тихо.

Известно време не се случи нищо. Водех си бележки. Наблюдавах майка Гота да се стопява в далечината. Изглежда мислеше да събира дърва много надалеч.

Следобедните сенки пълзяха през далечните предпланини.

— Тъмно е — казах аз. Особено близо до мястото, където Ловеца на души бе забелязана за последно. Тази тъма се разширяваше…

Зяпнах. Това не беше сянка, а облак от тъмнина. Извираше от каньоните и горите и закриваше подножието на планината…

Гарвани.

Всичките черни птици, които не бяхме виждали през изминалите няколко дни! Тъмнината се надигна като бурен пристъп на вулкан. Започна да се разпростира.

— Трябва да са всичките гарвани на света — задъхах се аз. Облакът просто продължи да нараства. Изглежда се насочваше към мен.

Внезапно светкавица го разпори отвътре. Задуха вятър. Започнах да губя представа къде се намирам и какво правя. Някой попита:

— Какво става?

Надигна се втори глас:

— Какво е тази миризма?

Кина. Но не можех да обясня.

Още светкавици се врязаха през страховитото ято гарвани. Повечето от онази тъмнина се втурна към мен. Зловонието на Кина стана непреодолимо. Наоколо имаше звуци, долитащи сякаш от голямо разстояние. Но не включваха паника, която изглеждаше уместна.

Тъмата надвисна над мен и ме сграбчи, понесе ме нагоре, както майка вдига изплашено дете. Лицето на Кина мержелееше в тъмнината, но не тя ме обсеби. Богинята беше бясна. Отново. Изглеждаше объркана.

И не беше сама.

Господарката се намираше там, може би яздейки Пушека или по някакъв друг начин. Светкавицата очевидно беше нейно дело. Тя държеше Кина в едната си магическа ръка, докато се опитваше да шляпне сестра си с другата. Ловеца също беше там. И изглеждаше развеселена, а не смутена, макар че беше приклещена между демонична богиня и сестра, която би я изпекла с усмивка. Ловеца на души щеше отиде на горящата клада, кикотейки се на пламъците. Беше напълно луда.

Тъмнината ме обгърна. Погълна ме. Опита да ме сдъвче, но ме сметна за безвкусен. Изплю ме.

Залюлях се като пияница. Глас в главата ми каза:

— Ето те и теб, скъпи. Липсваше ми. Нямаше те твърде дълго. — Лунната светлина проблесна по покритата с трупове черна вода, обвиваща стената на Деджагор. Стори ми се, че нещо раздвижваше онези води, нещо, което искаше да ме сграбчи и да ме издърпа надълбоко в мастилената тъмнина, надолу сред голите кости. Погледнах от лявата ми страна и там стоеше отдавна мъртвия Говорител на Нюен Бао — Кай Дам. Съпругата му Хон Трей стоеше редом с него. Те се усмихваха. Старицата направи знак с пръсти, който знаех, че е благословия.

Тъмнината ме погълна.

Тъмнината нямаше стомах за мен. Избълва ме.

Бях на дърво. Очите ми виждаха странно. Трябваше да въртя глава насам-натам, за да се огледам на едната или другата страна. Под мен хора от половин дузина раси избиваха мъже от неколцина други. Дърветата бяха отвратени. Те обичаха смъртта, но мразеха проливането на кръв.

Намирах се в Свещената гора. На дърво?

Вдигнах ръка, за да почувствувам очите си. Бели пера блокираха зрението ми.

Изгубих съзнание.

Отидох на стотици места. Още стотици дойдоха при мен. Сякаш посетих всичките моменти и места от последните няколко години.

Намирах се в равнината на костите. Тъмнината беше дошла. Черен вятър раздухваше костите наоколо. Премятах се като листо. Гарваните ме се подиграваха от голите дървета. Претърколих се в по-дълбока нощ и за момент бродех по калния под на тунела, където старците почиваха в своите пашкули, изпредени от лед.

Силно, дълбоко бумтене тресна в главата ми. Беше самата болка, въпреки че изглежда носеше послание. Опитах се да слушам.

Времето се разтегна, за да обхване болката в мен, превръщаща се в бавен, дълбок глас, който се ускори, докато премина в тревожното подвикване на Тай Дей на Нюен Бао:

— Знаменосецо! Говори с мен.

Опитах, но челюстите ми отказаха да работят. Не бях в състояние да произведа друго, освен нечленоразделен шум.

— Той е добре — това беше чичо Дой. Отворих очи. Дой коленичеше до мен, с пръсти, положени отстрани на шията ми.

— Какво се случи, Кокален воине?

Успях да седна. Мускулите ми бяха слаби. Чувствах се изцеден. Сякаш не беше изминало време. Върнах му въпроса.

— Какво стана, ей там? — гарваните още се тълпяха в далечината, макар и не на ята, както ги видях.

— Къде? — пита Тай Дей.

— Там. Където са птиците.

Тай Дей отвърна:

— Не знам. Не забелязах нещо необичайно.

— Дори облак тъмнина? Никаква светкавица?

След кратка пауза последва отговор:

— Нищо подобно не видях.

Чичо Дой замислено преценяваше разстоянието.

— Трябва да хапна нещо. — Въпреки че не бях бродил с призрака, чувствах се изключително слаб.

Случката беше смущаваща.